Определение № 223 от 14.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 319/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 414 от 08.11.2019г. по гр.д. № 566/2019г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 937 от 28.06.2019г. по гр.д.№4963/2018г. на Пазарджишки районен съд за отхвърляне на предявения от Е. Ф. Ю. против А. М. О. установителен иск за собственост на основание наследство и давност върху 1/2 ид.ч. от двуетажна масивна жилищна сграда от приземен и редовен етаж, всеки на 80 кв.м., построена в североизточната част на УПИ *-* в кв.43 по плана на [населено място] и върху 3/4 ид.ч. от посочения УПИ *-*. Касационната жалба е подадена от ищеца Е. Ф. Ю. чрез пълномощника адв. С.. Направени са оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност, включително за очевидна неправилност. Приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване съдържа повтаряне на текста на чл. 280, ал.1 ГПК. Ответницата А. О. чрез пълномощника си адв. Д. поддържат, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по установителен иск за собственост. Предмет на иска са 1/2 ид.ч. от двуетажна жилищна сграда и 3/4 ид.ч. от поземлен имот в [населено място]. Ищецът и ответницата са част от наследниците на Ю. О. Ю., починал 1973г.; те са съответно деца на неговите синове Ф. и М. О.. Не се спори, че наследодателят е купил през 1964г. по време на брака си с А. Ю. поземления имот, тогава представляващ парцел *.-* в кв.12 по плана на селото с площ 1113 кв.м. и е изградил през 1972г. въз основа на одобрен архитектурен проект процесната жилищна сграда в североизточната част на имота. След смъртта на наследодателя, през 1982г., съпругата му А. е прехвърлила на сина си Ф. О. /баща на ищеца/ срещу задължение за издръжка и гледане 1/2 ид.ч. от дворното място, цялото от 1113 кв.м., а половината от 556 кв.м. Приобретателят е изградил друга двуетажна масивна жилищна сграда в югозападната част на имота, състояща се от два самостоятелни етажа, от които първият етаж е записан на сина му Р. Ю., а вторият етаж - на ищеца Е. Ю.. Видно от приложения с исковата молба нотариален акт от 2009г. Ф. О. и съпругата му С. са дарили на ищеца 1/2 ид.ч. от 556/1190 ид.ч. от УПИ *-* в кв.43 по плана на [населено място], заедно с целия втори етаж от построената в югозападната част масивна двуетажна жилищна сграда с площ 70 кв.м. По делото са представени и още два нотариални акта от 2014г. - с първия ищецът Е. и сестра му Ф. са дарили на брат си Р. общо 2/3 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от 556/1190 ид.ч. от УПИ *-*, заедно с целия първи етаж от построената в югозападната част масивна двуетажна жилищна сграда с площ 70 кв.м.; с втория нотариален акт, съставен същия ден, е констатирано правото на собственост Р. Ф. Ю. по наследство върху 1/3ид.ч. от 1/2ид.ч. от 556/1190 ид.ч. от УПИ. Тези нотариални актове не са изрично обсъдени в мотивите на решаващия съд. През 2018г ответницата, която е дъщеря на М. О., син на общия наследодател, се е снабдила с констативни нотариални актове за собственост по наследство и давност на цялата североизточна двуетажна сграда, застроена на 80 кв.м. и на 1/2ид.ч. от дворното място. Според ищеца, той е собственик на 1/2 ид.ч. от тази сграда и на 3/4 ид.ч. от двора по наследство и давност; признава, че в останалата 1/4 ид.ч. от парцела ответницата може да има дял, равен на 1/12 ид.ч. Ответницата от своя страна, твърди, че е придобила сградата и половината от терена в резултат на владение, продължило повече от десет години непрекъснато, трайно и явно, осъществявано първоначално от нейния баща М. О., а след неговата смърт - от нея самата. Алтернативно признава, че ищецът може да е собственик на 1/7 ид.ч. от останалите в наследство от Ю. Ю. имоти - 1/2 ид.ч. от дворното място и от двуетажната жилищна сграда с площ от 80кв.м. Установява се от разпита на свидетелите, от писмените доказателства и от частично съвпадащите твърдения на страните, че в приземния етаж на къщата са живели наследодателят Ю. Ю. и съпругата му А., както и синът им М., баща на ответницата, починал 2015г., който е бил болен и нетрудоспособен. След смъртта му там живее ответницата с братята си. Ф., бащата на ищеца, заедно със съпругата си е живял на втория етаж /те са починали съответно през 2009г. и 2010г./, а понастоящем там живее ищеца със семейството си. В другата жилищна сграда на първия етаж е братът на ищеца, а вторият етаж е на ищеца. Според показанията на разпитаните свидетели А. и Ш. къщата е построена от наследодателя Ю. Ю. и волята му била тази къща да остане за сина му М., тъй като на другия си син Ф. е оставил другата половина двора, за да си построи негова къща. До построяването на тази нова къща наследодателят се съгласил Ф. да живее на втория етаж от процесната къща. След изграждането на първия етаж семейството на сина Ф., заедно с малкия му син Р. се преместили в него, а на втория етаж в старата къща останал ищеца Е.. След изграждането на втория етаж от новата къща Е. не бързал да се изнесе, въпреки че бил подканян от баща си Ф. да го стори, за да не пречи на чичо си М. и на семейството му. След смъртта на М. на първия етаж от процесната къща живее дъщеря му А. - ответницата, с братята си. Съдът е кредитирал показанията на тези свидетели като напълно кореспондиращи си и допълващи се. Що се отнася до показанията на свидетелите О. и С. - приел е, че първият няма лични впечатления какви разговори са водили Ф. и сина му Е. за освобождаване на етажа, а вторият твърди, че в имота има само една къща, както и че не е запознат с имотните и семейни отношения. Въз основа на тези доказателства съдът е намерил за недоказано твърдението на ищеца, че баща му Ф. е участвал в изграждането на къщата наравно с дядо му Ю., така че да е придобил половината от нея. Счел е, че къщата е изградена от Ю. и съпругата му, представлявала е съпружеска имуществена общност; същият е бил статута и на дворното място. След смъртта на наследодателя Ю. половината от правото на собственост е преминало върху съпругата му /и тя се е разпоредила с 1/2 от терена в полза на сна си Ф./, а останалата 1/2 е обект на наследяване от седемте му деца. С оглед на това бащата на ищеца е имал 1/7 ид.ч., а ищецът като един от двамата му наследници има 1/14 ид.ч. от наследството на дядо си /в последната си част разсъжденията не са точни, защото видно от удостоверението за наследници бащата на ищеца има три деца - синове Е. и Р. и дъщеря Ф. /. По-нататък съдът е приел, че не е доказано ищецът да е придобил по давност претендираните части от сградата и терена. Изложил е съображения, че ползвайки част от имота ищецът е бил държател на частите на другите сънаследници; за да придобие по давност техните части е необходимо да е упражнявал фактическа власт в десетгодишен срок явно, непрекъснато, необезпокоявано с намерението да ги свои, което да е доведено до знанието на съсобствениците. Доказателства в тази насока не са ангажирани по делото - не е установено да е проявено такова намерение с някакви реални действия, които да не будят съмнение; не е доведена до знанието на ответницата евентуалната промяна в намерението на ищеца; няма доказателства и бащата на ищеца да е владял по този начин имота и това владение да е прибавено към владението на ищеца. Напротив, установено е, че Ф., починал през март 2009г., неведнъж е казвал на сина си да освободи етажа за чичо си, т.е. прекият наследник на Ю. не е считал имота за сънаследствен, а е знаел, че е на брат му, а самият той и семейството му живеят там временно, докато стане готово тяхната къща. Поради това съдът е приел, че ищецът не е собственик на претендираните идеални части от процесния имот и е отхвърлил иска му; намерил е за ирелевантно какъв е обема на правото на собственост на ответницата. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива са налице. Касационната жалба на ищеца съдържа на първо място цитиране на нормите на чл. 281 и чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. На второ място е посочено, че съдът се е произнесъл по правните въпроси: изтекла ли е в полза на ищеца придобивна давност и собственик ли е той по наследство и давност на процесния недвижим имот. На следващо място в жалбата са направени оплаквания, че въззивният съд не е допуснал разпит на свидетел, който щял да опровергае изнесеното от свидетелите на ответника за уговорките между наследодателя и синовете му, и за отправените от бащата на ищеца покани да освободи етажа за чичо си; отправено е второ оплакване, че съдът не е допуснал писмено доказателство - решение по гр.д.№ 1199/1982г. на Пазарджишки районен съд - с него по реда на чл.32, ал.2 ЗС е разпределено ползването на дворното място между бащата на ищеца Ф. и останалите наследници на Ю. Ю.; решението е представено в съдебно заседание пред въззивния съд, но същият е отказал приемането му на основание чл.266, ал.1 ГПК. По-нататък жалбоподателя твърди, че решението е очевидно неправилно, защото е житейски абсурдно и неоправдано баща да каже на сина си, че част от имот е за друг човек и трябва да го напусне. Изложени са съображения, че по това време бащата на ответницата не е бил женен и тя не е била родена. На последно място се твърди, че решението е нищожно и недопустимо, без посочване на аргументи за това. В приложеното изложение просто е цитиран текста на разпоредбата на чл. 280, ал.1 ГПК. При посочения начин на формулиране на жалбата и на изложението, то не е налице основание по чл. 280, ал.1 ГПК - не са поставени правни въпроси, които да са разрешени от въззивния съд и да са определящи за изхода на спора, нито е обосновано разрешаването им да е в противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Повдигнатите в жалбата проблеми, свързани с недопускането до разпит на нов свидетел и неприемането на решението, с което е разрешен спор по чл. 32, ал.2 ЗС между наследодателя и бащата на ищеца, не са в състояние да обуславят достъп до касационен контрол. Преценката на въззивния съд за недопускане на нови доказателства е основана на разпоредбата на чл. 266 ГПК. Касационно обжалване следва да се допусне служебно на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК за преценка допустимостта на съдебния акт в частта, с която искът на ищеца относно поземления имот е отхвърлен за разликата над 1/2 ид.ч. до предявените 3/4 ид.ч., доколкото в тази част правата на ищеца не се оспорват от ответницата, а напротив - признават се от нея. Поради това стои въпроса за правния интерес от иска в тази част. В останалата част, с която е отхвърлен иска за 1/2 ид.ч. от сградата и за 1/2 ид.ч. от поземления имот, не са установени основания за допускане на касационно обжалване и такова следва да бъде отказано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.