Определение № 1731 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4055/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“Далл Богг: Живот и Здраве“АД срещу реш.№180/11.05.23 по т.д.№.118/23 на АС Пловдив, І в.с., с което, след частична отмяна на реш.№.260213/17.10.22 по т.д.№.758/20 на ОС Пловдив, касаторът е осъден да плати на основание чл.432 КЗ на Н. Т. С. общо 35000лв. обезщетение за неимуществени вреди /при условията на частичен иск/ от настъпило на 15.07.18 ПТП, ведно със законната лихва, считано от 23.07.19г. до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна Н. Т. С. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието за безспорно, че са налице условията на чл.432 КЗ за ангажиране на отговорността на ответника за претърпени от ищцата неимуществени вреди вследствие на настъпило на 15.07.18 ПТП, причинено от застрахован при ответното дружество водач на лек автомобил /с одобрено споразумение по нохд №.3653/20 по описа на РС Пловдив Т. Г. е признат за виновен в това, че на 15.07.18 в [населено място] при управление на МПС лек автомобил марка „Пежо 106“ с рег.№.... е нарушил правилата за движение - чл.5 ал.1 пр.1 ЗДвП, чл.5 ал.2 т.1 ЗДвП, чл.20 ал.1 ЗДвП и чл.20 ал.2 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил на Н. С. средна телесна повреда, изразяваща се в контузия на главата със счупване на черепа вдясно слепоочно, ангажираща и мастоидния израстък с оток на мозъка и излив на въздух в дясно, контузия на тялото и крайниците с охлузвания в поясната област и двете колена, като деецът е избягал от местопроизшествието/, както и че дължимото обезщетение възлиза на поне 8 000лв. /до която сума осъдителното първоинстанционно решение не е било обжалвано и е влязло в сила/. По спорните въпроси относно размера на същото и дела на съпричиняване на вредоносния резултат, въззивната инстанция е приела за дължимо по-голямо обезщетение от определеното от първата и по-голям дял на съпричиняване. Подробно е обсъдила събраните доказателства, вкл. свидетелските показания и заключенията на неоспорените експертизи. Позовала се е на съдебно-медицинската експертиза, според която: ищцата е получила увреждания - мозъчна контузия, мозъчен оток, фрактура на свода и основата на черепа, дискретна пневмоцефалия вдясно, тилно, контузия на главата и тялото, охлузвания на двете колена и охлузна рана в областта на кръста - настъпили в резултат на процесното ПТП; черепно-мозъчната травма е протекла с умерено изразена общомозъчна симптоматика, непълен спомен за травмата, без белези на огнищна неврологична симптоматика; налице са клинични признаци на посттравмена церебрастения - лесна уморяемост, емоционална лабилност, обща отпадналост, пристъпно главоболие, световъртеж, като в резултат на травмите са търпени интензивни болки и страдания за срок до 45 дни, през който период са приемани обезболяващи медикаменти; черепно-мозъчната травма е лека, проникваща и представляваща мозъчна контузия средно тежка степен с фрактура на свода и основата на черепа; мозъчният оток е начален и не е определящ за утежнено протичане на травмата; пневмоцифалията сочи на навлизане на атмосферен въздух във вътрешночерепното пространство и създава реална опасност от възникване на инфекциозни усложнения; в период от 7-10 дни след инцидента ищцата е спазвала постелен режим, нуждаела се е и от чужда помощ, а в следващите 30 дни е било необходимо спазване на охранителен режим – двигателен, хранителен и социално-битов, като общият възстановителен период е дванадесет месеца; болките и страданията са били интензивни в период до 45 дни, значителни до три месеца и умерени в следващия период за около 15 дни; здравословното състояние на ищцата преди инцидента не е оказало никакво неблагоприятно влияние за вида и характера на телесните увреждания и не е допринесло с нищо за претърпените болки и страдания. Обсъдила е и психиатричната експертиза, според която при Н.С. са налични данни за промяна в психо-емоционалното състояние след настъпилото ПТП и причинената й черепно-мозъчна травма, които се изразяват в главоболие, световъртеж, бързо психическо изчерпване, затруднена концентрация, неустойчивост на подтиците, емоционални нарушение, волева импулсивност и др.; след преживяното стресово събитие следва непосредствено състояние на стрес и разстройство на адаптацията, което се превръща в посттравмативно стресово разстройство, характеризиращо се с тревожност, страхова готовност, астено-вегетативен синдром, частична загуба на концентрация, натрапчиви мисли, отбягване и продължаващи оплаквания за възбуда, което, съчетано с малолетната възраст, са довели до демотивация в поведението, водеща до ограничени контакти, пасивност в социалните отношения и др., и е повлияло в негативна посока на учебния й процес; ищцата е провеждала лечение във връзка с прекараната черепно-мозъчна травма, а впоследствие и на страхово- тревожното състояние-на 25.03.20 е била хоспитализирана в психиатрично заведение, пролежала е там един месец и след изписването й е назначена медикаментозна терапия. При тези обстоятелства съдът, като е съобразил: причиненото телесно увреждане /черепно-мозъчна травма, съчетана с фрактура на черепа и излив на въздух във вътрешночерепното пространство, представляващи средна телесна повреда, контузия на различни части от тялото и крайниците и охлузвания/, интензитета на болките и страданията /вкл. значителни през първите 45дни/; търпените неудобства и дискомфорт, в това число от необходимостта от чужда помощ за задоволяване на елементарни битови потребности през горепосочения период; последиците за обичайния живот на пострадалата /нарушена обичайна ангажираност, вкл. в учебния процес, ограничени социални контакти/, наложилото се лечение /в психиатрично заведение и консервативно такова/; възрастта на увредената /малолетна и предпуберитетна-11г. към момента на ПТП/; факта, че част от уврежданията са оздравели, макар и с типичните болеви усещания и неудобства, а като остатъчни следва да се приемат увредите на психическото й здраве, които в коментираната особена възраст на съзряване и оформяне на личността са наложили и пролежаване в психиатрия и са превърнали ищцата от жизнено дете в неуверено, асоциално и изпълнено със страхове такова, икономическите условия в страната - е намерил, че справедливият размер на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД е 50 000лв. Изрично е посочил, че възражението за липса на причинно-следствена връзка между ПТП и част от негативните последици /болки в главата, емоционална нестабилност и отпадналост/ е неоснователно /изложил е мотиви, че фактът, че тези негативи са в пряка връзка с претърпения пътен инцидент, се установява от приетите съдебно-психиатрична и съдебно-медицинска експертизи-вещите лица са категорични, че последните прояви, макар и субективни като усещания, са вследствие на претърпяната черепно-мозъчна травма/. Във връзка със заявеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат /с твърдения за внезапно появяване на Н.С. на пътното платно на необозначено за пресичането му място и в тъмната част на денонощието/ е отразено, че от данните, съдържащи се в неоспорената автотехническа експертиза, се установява, че ПТП-то е настъпило на хоризонтален, прав участък от пътя, без хоризонтална и вертикална маркировка и неравности; водачът на лекия автомобил е имал възможност да предотврати настъпването на ПТП-то, ако е реагирал в момента на навлизане на пешеходката на платното за движение и в този смисъл предприетата след това реакция е закъсняла; същевременно пешеходката е имала възможност да забележи движещия се по улицата лек автомобил и ако не е била навлязла на платното за движение, а е изчакала той да премине, до удар не би се стигнало; от разпита на причинителя на ПТП-то се установява, че то е станало около 8 ч. вечерта, по светло, на равен и познат на водача пътен участък, както и че същият е възприел тичащото момиче, което се спряло на бордюра. При тези данни е намерено, че приносът на ищцата се изразява в това, че е предприела пресичане на пътното платно на необозначено за това място, без да се увери, че е безопасно, с което е нарушила забраната на чл.5 ал.1 във вр. с чл.115 ал.1 т.1 ЗДвП; този принос, обаче, е определен на 30 %-като се отчита неизпълненото от водача на лекия автомобил задължение да прояви внимание и предпазливост към уязвимите участници в движението - пешеходци-деца, съгласно чл.5 ал.2 ЗДвП във вр. чл.116 и чл.117 ЗДвП. Възражението, че ищцата е страдала от заболявания преди станалото ПТП, които са спомогнали за настъпване на твърдяните увреди, също е намерено за неоснователно - предвид данните в СМЕ. При тези обстоятелства и след приспадане на съответния дял на съпричиняване, искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е намерен за основателен за общо 35000лв. /50000лв. справедлив размер на обезщетението, намален с приетия размер на съпричиняване – 30%/. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1. “При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно размера на обезщетението за обезвреда спрямо характера на травматичните увреждания от ПТП, длъжен ли е въззивният съд да обсъди въз основа на въведените от страните оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл.236 ал.2 вр. с чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми?“ /реш.№.3/28.01.22 по т.д.№.121/21, І ТО, реш.№.214/8.01.19 по г.д.№.3921/17, ІV ГО/; 2. „В случаите, когато съдът определя по-голям размер на обезщетението за неимуществени вреди, за да ограничи негативните последици за пострадалия, чрез намаляне на обезщетението със степента на съпричиняване, това съставлява ли съществено процесуално нарушение, рефлектирало върху правилността на съдебния акт?“ /реш.№.18/17.09.18 по г.д.№.60304/16, ІV ГО, реш.№.212/ 1.02.12 по т.д.№.1106/10, ІІ ТО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно цитираната във връзка с първия въпрос практика понятието „справедливост“ не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, относими към обхвата и характеристиката на търпимите вреди, които съдът следва да съобрази и оцени, за да определи адекватен стойностен еквивалент на вредите; правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в ППВС 4/68 и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др.; правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност; при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди трябва да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Подробно е обсъдила събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях правнорелевантни факти във връзка с определяне размера на дължимото обезщетение и наличието на съпричиняване, както и възраженията и доводите на ответника, в това число свързани с липсата на причинно-следствена връзка, със съпричиняване и с размер на дължимото обезщетение. Съобразила е и установените в практиката на ВКС критерии, посочени по-горе, като е отчела както обстоятелства, обосноваващи по-голям размер на обезщетението, така и тези, обуславящи по-нисък такъв. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното въззивният съд е процедирал в съответствие, а не в отклонение от вече наличната задължителна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или актуализиране /т.1 и т.4 ТР 1/09, ОСГТК/. При тези обстоятелства не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият въпрос е общотеоретичен и хипотетичен, не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви по него. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК предполага формулиране на такъв правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, а не на въпрос към касационната инстанция подлежи ли на отмяна въззивно решение, което страда от определени пороци. Предвид изложеното изведеният въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и т.1 ТР 1/09, ОСГТК, и не би могъл да обуслови допускане до касационно обжалване. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на пълномощника на ответната страна адв.Я. Д. трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба при условията на чл.38 ЗА. При определяне на същото настоящият състав отчита, че правилото на чл.38 ал.2 ЗА /съгласно което съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер-този по Наредба №.1/09.01.04/ не може да бъде приложено с оглед решение на СЕС по дело C-438/22. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения-те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая, при отчитане на горните критерии и релевантните обстоятелства, дължимото на основание чл.38 ал.2 ЗА възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба се определя на 600лв. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,