Определение № 2533 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4169/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №3512/26.08.2024г. на Община Монтана, чрез адв. Б. Ц., срещу решение №166/18.06.2024г. по в. гр. д. №154/2024г. на Монтанския окръжен съд, с което е отменено решение №80/20.02.2024г. по гр. д. №342/2022г. на Монтанския районен съд, и е признато за установено по отношение на [община], че М. И. П. е собственик на реална част с площ от 1000 кв.м., попадаща в северозападната половина на поземлен имот с идентификатор *****.***.*** по КК на [населено място], целия с площ от 2 388 кв.м с административен адрес местност "П.", трайно предназначение на територията - земеделска, при съседи на частта, притежавана от М. П.: имоти *****.***.***, *****.***.***, *****.***.*** и *****.***.***, а също и на сграда от 28 кв.м. с идентификатор *****.***.***.*. Според касатора решението е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че въззивният съд не е обсъдил доводите му за липсата на предпоставките за придобиване на собствеността на основание давностно владение, не е извършил обективен и цялостен анализ на събраните по делото писмени доказателства, поради което е достигнал до погрешни фактически и правни изводи. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което установителният иск бъде отхвърлен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, и ал. 2, предл. 3 ГПК за касационно обжалване, като формулира следните въпроси: 1."Следва ли в мотивите към решението на съда да бъдат обсъдени и преценени всички доказателства събрани в производството, в това число и писмените доказателства, в които ищцата заявява пред ответната община, че желае да закупи спорния имот от последната? Относими ли са тези писмени доказателства при преценката на съда, за установяването на субективния елемент на владението?", по който въпрос твърди, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.19 от ТР №4/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение №141/04.01.2021г. по гр. д. №478/2020г., решение №382/21.01.2016г. по гр. д. №2056/2015г. на ВКС, решение №120/04.04.2013г. по гр. д. №964/2013г. на ВКС, решение №157/08.11.2011г. по т. д. №823/2010г. на ВКС, решение №237/24.06.2010г. по гр. д. №826/2009г. на ВКС, решение №165/01.03.2010г. по гр. д. №71/2009г. на ВКС и др. 2."Допустимо ли е с решението въззивният съд да извърши косвен съдебен контрол на решението на ОСЗ за определяне на териториите, в които собствеността се възстановява по пар. 4 от ЗСПЗЗ и не представлява индивидуален административен акт?" при наведено твърдение, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 454/09.12.2011 г. по гр. д. №1423/2010 г. на ВКС, І г.о.; 3."Кой е началният момент следващ началото на течене на придобивната давност по отношение на имот частна общинска собственост?", по който се сочи противоречие с решение № 3 от 24.02.2022г. по к. д. №16/2021г. на Конституционния съд на РБ. Чрез писмения си отговор, ответната страна М. Ив. П., чрез адв. Кр. Б., излага становище за неоснователност на касационната жалба и за липсата на основания по чл. 280 ГПК. По подробно развитите съображения моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато, моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като й бъдат присъдени сторените разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. При произнасяне по допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от М. И. П. против [община], за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на основание давностно владение, осъществявано от 19.11.1998г. до настоящия момент на недвижим имот, представляващ реална част с площ от 1000 кв.м., попадаща в северозападната половина на поземлен имот с идентификатор *****.***.*** по КК на [населено място], целия с площ от 2 388 кв.м. с административен адрес местност "П.", трайно предназначение на територията – земеделска, при съседи на частта: имоти *****.***.***, *****.***.***, *****.***.*** и *****.***.*** и попадащата в тази част на имота сграда от 28 кв.м. с идентификатор *****.***.***.*. Ищцата твърди, че е установила владение върху процесната част въз основа на сключен на 19.11.1998г. предварителен договор за покупко-продажба с лицето В. К. Д.. Ответникът – Монтана оспорва иска, като твърди, че целият имот с идентификатор *****.***.*** по КККР на [населено място] е частна общинска собственост, образуван с изменение на плана на новообразуваните имоти с решение №112 на ОбС Монтана по протокол №7/24.04.2012г., обособен от имот с №**.*** с площ от 5 409.90 кв.м. по ПНИ на местността "П.", одобрен със заповед №30/07.02.2006г. за земеделската земя по чл.19 ЗСПЗЗ. Твърди, че В. Д. е собственик на друг имот в същата местност, възстановен с решение №26 РГ/05.04.1999г. на ОСЗ Монтана, представляващ лозе с площ от 1 500 кв.м., с идентификатор *****.***.*** по КК на [населено място]. Излага, че ищцата не би могла да установи владение върху спорния имот, считано от датата на предварителния договор, тъй като праводателката й не е била собственик на имота и не би могла да й прехвърли нито собствеността, нито владението на имота. Поддържа, че самата ищца е знаела, че не е собственик на имота, тъй като е участвала в търга за закупуването му проведен на 26.07.2020г. Счита за недопустимо ищцата да противопоставя на ответната Община право на собственост, придобито на основание давностно владение, като същата може само да установи предпоставките по §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. За неоснователно намира и искането на ищцата за произнасяне по законосъобразността на АЧОС, като излага, че актът не се отнася до имот, собственост на ищцата. От фактическа страна, въззивният съд е приел, че по силата на договор за продажба, сключен с нотариален акт от 195*г., В. Д. е придобила лозе от 1500 кв. м. в местността „П б.“ в землището на [населено място]. На 19.11.1998г. тя сключила предварителен договор за продажба на 1000 кв. м. от това лозе с ищцата М. П. и предала неговото владение. Във връзка с твърдението на ищцата за придобиване на процесните имоти по давност, съдът е съобразил, че от показанията на свидетелите К. К. и А. П., чиито впечатления датирали от 70-те години на ХХ век, се установява, че лозето се обработва от ищцата М. П., а преди това и от В. Д. и нейния съпруг. От заключението на в.л. Е. Н. съдът е приел, че имотът, владян от ищцата П. е част от имот с идентификатор *****.***.***, като е посочил, че в експертизата на в. л. арх. Г. Л. е посочено, че след оглед на място и съпоставяне на имотите по нотариалния акт от 195*г. и предварителния договор от 1989г., се установява, че владяната от П. част съвпада с описаната в предварителния договор. Въззивният съд е приел, че спорният имот не е бил включван в ТКЗС, не е бил одържавяван, нито е отнеман на друго основание, като е запазил статута си на частна собственост. Този извод е основан на показанията на свидетелите, че имотът винаги е бил обработван от Д., а в последствие от П., както и на изложеното в заключението на СТЕ, че при извършените справки в [община] и О. не са открити данни за отнемане на имота. Съдът е съобразил, че доколкото имотът не е бил внасян в ТКЗС, то той не е подлежал и на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Приел е, че първоначалният собственик В. Д. никога не е губила владението върху собственото си лозе, и е предала това владение на ищцата М. П. въз основа на сключения на 19.11.199*г. предварителен договор, която от този момент е започнала да упражнява фактическата власт върху имота с намерението да го свои за себе си, и след изтичане на десетгодишния давностен срок, е придобила правото на собственост по давност. Въззивният съд е посочил, че подаването на молба до ОСЗГ за възстановяване на имота от В. Д. не е действие, което прекъсва или смущава владението, тъй като същото не е насочено срещу упражняващата владението ищца и не е достигнало до нея, а до съответния административен орган. Посочил е, че това заявление не променя статута на имота – ако той не е бил одържавен, то не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, което е следвало да бъде констатирано и да доведе да негативен резултат по заявлението на Д.. Въззивният съд е намерил за ирелевантно обстоятелството дали на Д. е бил възстановен земеделски имот в същата местност. Посочил е, че се касае до незаконосъобразен административен акт, който не е представен и изобщо не може да бъде предмет на обсъждане и съдебен контрол в настоящото производство. Съдът е приел, че не съществува законова забрана за упражняване на давностно владение върху лозето след като то винаги е било частна собственост и действията на П. са насочени именно срещу собственичката Д.. Посочил е, че липсва пречка владяната част от имот, който е с обща площ 1500 кв.м., да се придобие по давност, щом отговаря на изискванията за самостоятелен имот, тъй като имотът представлява лозе, а минималната площ за имот от такъв вид е именно 1 дка. Съдът е направил извод, че ищцата П. е придобила имота по давност в резултат на фактическа власт с намерение за своене, упражнявана в десетгодишен период. Приел е, че субективният елемент е установен от показанията на свидетелите, които категорично заявяват, че М. П. е демонстрирала себе си като собственик и това й качество никога не е било оспорвано от никого. Съдът е счел, че спорният имот не е следвало да бъде включван в територия по §4 ПЗР ЗСПЗП, поради липсата на законовите предпоставки за това- имотът нито е бил обобществяван, нито е бил предоставян за ползване, нито е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Предвид което е приел, че не е бил осъществен фактическият състав на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, на която разпоредба се позовава ответната Община, предвиждаща, че земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Доколкото имотът не е подлежал и на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, съдът е изложил, че приложение не намира и нормата на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, тъй като процесното лозе не представлява земеделска земя, останала след възстановяване правата на собствениците и по отношение на която бившите собственици не са инициирали процедурата пред ОСЗГ, за да стане общинска собственост след влизане в сила на плана за земеразделяне. Съдът е отбелязал, че плановете, на които се позовава ответната Община, се съставят въз основа на решения за възстановяване и извършени административни процедури по установяване на собствеността, но те нямат вещно действие, а само констатират съществуващо положение, поради което не могат да породят ефект на придобиване собствеността от Общината. Съдът е приел, че актът за общинска собственост № **** няма правопораждащо, а само констативно действие, което в случая е опровергано. В акта са посочени две придобивни основания за имота: чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОбС и чл. 56, ал.1 ЗОбС, които са общи и очертават възможни хипотези, които следва да са изпълнени с конкретно съдържание според конкретния случай. Посочил е, че за придобиването на собствеността от Общината, според чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОбС трябва да е била възстановена собствеността по ред, определен в закона, докато в случая не е провеждана процедура, която да реституира имота в полза на Общината. Другата посочена разпоредба -на чл. 56 ЗОбС урежда процедурата по съставяне на А. и сама по себе си не е основание за придобиване право на собственост. По тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявения от М. И. П. положителен установителен иск. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускане до касационно обжалване по следните съображения: Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/2009 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Първият поставен от касатора въпрос касаещ задължението на въззивния съд да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства, в т.ч. писмените такива, съдържащи изявления на ищцата, че желае да закупи от ответната Община спорния имот, както и значението на това изявление за установяване на субективния елемент на владението, не удовлетворява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за общо основание за допускане на касационния контрол. Този въпрос е фактически, а не правен, тъй като е свързан с преценката на събраните по делото доказателства, въз основа на които съдът е установил правнорелевантни факти. Отговорът на поставеният въпрос е свързан с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и неговите изводи след направения анализ на доказателствения материал, т.е. с правилността на обжалваното решение. По своята същност този въпрос съставлява касационно оплакване срещу фактическите и правни изводи на съда, които обаче не могат да бъдат проверявани в производството по чл. 288 ГПК, а само след като бъде допуснато касационно обжалване по конкретно поставен от касатора правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това, следва да се посочи, че изводът за наличието на намерение за своене, въззивният съд е извел от съвкупния анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, предвид което неговото разрешение не се явява в противоречие с цитираната от касатора практика, вменяваща в задължение на въззивния да извърши преценка на всички събрани доказателства в тяхната съвкупност. Също така, обявеният от Общината търг за продажба имот с иденификатор *****.***.*** включва владяната от ищцата реална част от 1000кв.м., но е с обща площ 2 388 кв.м., и доколкото към онзи момент тя не е разполагала с титул за собственост, то участието и в търга е мотивирано с възможността да придобие и останалата част от имота, която не владее. Вторият въпрос също не отговаря на общата предпоставка за допустимост, съгласно дадените разяснения с т. 1 от ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/2009г., ОСГТК, доколкото по него въззивният съд не е формирал решаващите мотиви от значение за крайния изход на спора. Въззивният акт не е извършвал косвен съдебен контрол на решението на ОСЗ за определяне на териториите, в които собствеността се възстановява по пар. 4 ЗСПЗЗ, е законосъобразно. Изводът на въззивния съд съответства на константната съдебна практика /решение № 321/14.10.11 г. по гр. д. № 1167/10 г. на ВКС, I ГО, решение № 269 от 03.08.12 г. по гр. д. № 643/11 г. на ВКС, I ГО/, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи. Съставеният акт за частна общинска собственост, с който имотът е актуван като общински не легитимира ответната община като собственик. Посочването само на законова разпоредба не може да удостовери наличието на конкретно фактическо основание, по силата на което имотът е бил придобит от държавата, за да може да стане общински по силата на цитираната разпоредба от ЗОС. Следва да се отбележи, че произнасянето на въззивния съд е в съответствие с възприетото в решение №50024 от 11.07.2023г. на ВКС по гр. д. №1761/2022г., че по иск за установяване принадлежността на правото на собственост, страната, оспорваща правата на предявилото иска лице, навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, носи по правилото на чл. 154 ГПК, тежестта да докаже наличието на пречки за осъществяване на придобивното основание на ищеца. Ако ответникът твърди, че ищецът не може да придобие по давност правото на собственост по причина, че имотът попада в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ, негова е тежестта да докаже, че същият е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, т. е., че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Ищецът не носи доказателствената тежест да установи обстоятелството, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. че не са били налице предпоставките за издаване на акт за общинска собственост / решение № 798/16.11.2010 г. по гр. д. № 3303/2008 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 21/04.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 249/04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, І-во г. о. /. С решение №249/4.07.2011г. по гр. д. №621/2010г., решение №488/19.12.2011г. по гр. д. №1403/10г. и решение №88/17.07.2015г. по гр. д. №6225/2014г. на ВКС, се приема, че могат да бъдат придобивани по давност имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото владеещите ги не са станали членове на ТКЗС, не са изгубили реалните си граници, респективно върху тях не е установено кооперативно земеползване, поради което такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респективно за тях не се прилага и разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ. Щом тези земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, те не могат да бъдат включени във фонда по чл.19 от ЗСПЗЗ. В този фонд влизат само земите, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. Целта на реституцията, уредена в ЗСПЗЗ е да възстанови правото на собственост, което юридически не е отнето, но фактически владението върху него е отнето, като обособи обекта, върху който се възстановява това право като установи съществуващите реални граници, или ги възстанови /когато това е възможно/, а когато старите граници не са запазени и не могат да бъдат възстановени, да обособи имоти в същата местност, върху които да се възстанови собствеността. ЗСПЗЗ, като реституционен закон няма за цел да отнема правото на собственост, чието упражняване е продължило и след колективизацията. След като е обсъдил и съобразил събраните доказателства, именно в съответствие е цитираната практика, въззивният съд е развил решаващите си мотиви, че по делото не е установено собствеността на процесния имот да е следвало да бъде възстановявана по реда на ЗСПЗЗ, съответно не е имало основание да бъде включена в остатъчния фонд по чл. 19 ЗСПЗЗ, който се образува само от бивши кооперирани земеделски земи и невъзстановени по реда на ЗСПЗЗ. Предвид изложеното този въпрос не удовлетворява изискването за годно общо основание и не може да обоснове допускане до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият въпрос не е бил обсъждан от въззивния съд и следователно не е свързан с решаващата му воля. Според въззивния съд спорният имот не е бил одържавяван, включван в ТКЗС или отнеман на друго основание, поради което по отношение на същия не е съществувала законова пречка за придобиването му по давност, като е прието във въззивното решение, че ищцата, чрез ангажираните от нея гласни доказателства, е установила чрез пълно и главно доказване елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Липсва необходимост от разглеждане на въпроса относно началният момент на срока за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост, тъй като въззивният съд, излагайки обстойни мотиви е приел, че спорният имот е останал частна собственост, а не частна общинска собственост. При липсата на релевантен правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Неотносимо е и цитираното от жалбоподателя решение на Конституционния съд на РБ. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, касаторът следва да заплати на ответницата по касационната жалба разноски в претендирания размер от 1500лв., за които са представени списък, пълномощно и договор за правна помощ. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение