Определение № 2722 от 04.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4550/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Г. А. срещу решение № 2409 от 11.05.2023 г. по в.гр.д.№ 7430 от 2022 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II Д въззивен състав за потвърждаване на решение № 20033315 от 02.05.2022 г. по гр.д.№ 13389 от 2021 г. на Софийския районен съд, I ГО, 27 състав в обжалваната му част, с която Е. Г. А. е осъден да заплати на Л. В. В. сумата 10 000 лв., частично предявена от общия размер на иска от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди- претърпени болки и страдания от нанесен побой на 01.01.2020 г. в мазето на сградата, находяща се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.01.2020 г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата 730 лв. разноски по делото.

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да направи пълна и обективна преценка на събраните по делото доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи мотиви във връзка с тях ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д.№ 1060 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 490 от 28.02.2013 г. по гр.д.№ 59 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. Може ли съдът да основе правните си изводи на предположения, съдържащи се в заключение на вещо лице, които не се подкрепят от други доказателства по делото, нито пък са единствено възможните и изключващи всякакви други предположения относно фактите по предмета на делото? Трябва ли съдът при наличие на противоречиви експертни заключения да посочи изрично кое заключение кредитира и да изложи мотиви, обосноваващи преценката му ? По тази група въпроси се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 408 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр.д.№ 1271 от 2015 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 77 от 22.06.2020 г. по гр.д.№ 684 от 2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1072 от 06.07.1956 г. по гр.д.№ 4257 от 1956 г. на ВС, I г.о., решение № 1593 от 23.10.1956 г. по гр.д.№ 6551 от 1956 г. на ВС, I г.о. и решение № 1501 от 11.10.1956 г. по гр.д.№ 6465 от 1956 г. на ВС, I г.о. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК- въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

3. Каква е правната същност на издадените от лекари, респективно лечебни заведения медицински документи- съдебномедицински удостоверения и епикризи и по-конкретно имат ли тези документи обвързваща доказателствена сила? По този въпрос се сочи противоречие на решението с решение № 17 от 03.02.2012 г. по гр.д.№ 339 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 88 от 23.04.2014 г. по гр.д.№ 4766 от 2013 г. на ВКС, ГК, III г.о. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

4. Има ли съдът процесуално задължение да преценява направеното от страна извънсъдебно признание на факт с оглед на всички обстоятелства по делото ? Какво доказателствено значение имат материалите, съдържащи се в прокурорски преписки и досъдебни производства, за доказването по гражданското дело ? По тази група въпроси се сочи противоречие на решението с решение № 170 от 12.10.2016 г. по гр.д.№ 1952 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 265 от 10.09.2012 г. по гр.д.№ 703 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

5. Длъжен ли е съдът при произнасяне по предявен частичен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди да посочи изрично какъв е пълният размер на справедливото обезщетение за тези вреди, респективно да посочи дали признава за основателна претенцията в пълния й предявен размер ? Твърди се, че произнасянето на ВКС по този въпрос би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

6. Намира ли приложение презумпцията за вина, установена в чл.45, ал.2 ЗЗД, при недоказаност на останалите елементи от фактическия състав на деликта, в частност при недоказаност на противоправно деяние с установени по несъмнен начин автор и механизъм на извършването му, както и причинна връзка между противоправното деяние и претърпените от пострадалата болки и страдания ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 137 от 06.11.2014 г. по т.д.№ 3016 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 50076 от 20.12.2022 г. по гр.д.№ 3950 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г.о.

7. Длъжен ли е решаващият съд, освен да посочи конкретните критерии, които приема за относими при определяне на размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, с оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД, да изложи мотиви и относно това какво е значението на приетите за относими и доказани конкретни обстоятелства върху размера на дължимото обезщетение, респективно как те се отразяват върху този размер ? Напредналата възраст на пострадалата може ли сама по себе си да обуславя по-висок размер на дължимото обезщетение при липса на конкретни доказателства по делото тази възраст да е повлияла на интензитета на страданията и на продължителността на възстановителния процес? Длъжен ли е въззивният съд да посочи в решението си конкретните обстоятелства- елемент от социално-икономическите условия, респективно от стандарта на живот, към момента на настъпване на увреждането, които са обосновали определяне на обезщетение за неимуществени вреди в присъдения размер ? По тази група въпроси се сочи противоречие на обжалваното решение с ППВС № 4 от 1968 г., с решение № 42 от 21.05.2021 г. по т.д.№ 494 от 2020 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 56 от 20.06.2023 г. по гр.д.№ 3940 от 2022 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

В отговор от 17.10.2023 г. ответницата по жалбата Л. В. В. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския градски съд да не бъде допускано. В случай, че бъде допуснато, моли решението на СГС да бъде оставено в сила. Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по облигационен иск с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, ВКС взе предвид следното: Пред първоинстанционния съд са били предявени два обективно съединени иска от Л. В. В. срещу Е. Г. А. за присъждане на основание чл.45, ал.1 ЗЗД на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, претърпени от ищцата при нанесен й от ответника побой на 01.01.2020 г., в мазето на сградата, находяща се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Искът за имуществени вреди е предявен за 280 лв., а за неимуществени вреди- за 10 000 лв., като е уточнено, че тази сума представлява частично претендирана сума от пълното справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди, което според ищцата възлиза на 15 000 лв.

С първоинстанционното решение искът за имуществени вреди е отхвърлен, а искът за неимуществени вреди е уважен до претендирания размер от 10 000 лв. и са присъдени разноски на страните по делото съобразно уважения и отхвърлен иск. Първоинстанционното решение по отношение на иска за имуществени вреди не е обжалвано и е влязло в сила.

С обжалваното пред ВКС въззивно решение съдът е потвърдил първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. За да постанови това решение, въззивният съд е приел, че по делото е безспорно доказан целият състав на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД. На първо място, установено било, че на 01.01.2020 г., около 13,30 ч. в [населено място], [жк], [жилищен адрес] в мазето на блока, ответникът е извършил непозволено увреждане, изразяващо се в нанасяне на множество удари с метална тръба по главата и гърба на ищцата, в резултат на което й е причинил следните телесни увреждания: мозъчно сътресение, 17 разкъсно-контузни рани на главата, кръвонасядания на лявата ушна мида, на дясната ръка и по задната повърхност на гръдния кош в ляво. Приел е за установено, че уврежданията са в пряка причинно-следствена връзка с поведението на ответника. В тази насоча била цялата представена медицинска документация, потвърдена и от заключенията на първоначалната и повторната съдебно-медицински експертизи и кредитираните от съда свидeтелски показания. Съдът е посочил, че поради спецификата на делото /че на мястото на инцидента са присъствали само участниците в него, които са заинтересовани/, отправна точка за изводите на съда е преди всичко пълното съвпадение на дадените свидетелски показания с другите събрани по делото обективни и достоверни доказателства, каквито са заключенията на съдебно-медицинските експертизи. Според тях, установените в медицинските документи телесни увреждания на ищцата съответстват на описания от ищцата механизъм на причиняване, а такива увреждания не могат да бъдат получени чрез самонараняване, падане по стълбите или нанасяне на еднократен удар. В унисон със заключенията на медицинските експертизи били и показанията на свидетелите В. А. и С. Б., които макар и да представляват производни доказателствени източници за механизма на деянието, допринасят за изясняване на релевантните за спора обстоятелства, доколкото свидетелите са възприели нанесените на ищцата травматични увреждания и състоянието, в което тя се е намирала, непосредствено след инцидента, а изнесеното от тях в показанията им кореспондира с приложената медицинска документация. В противоречие на показанията на тези свидетели били показанията на свидетеля Д. Г., които съдът е посочил, че преценява с особено внимание и критичност, тъй като, макар същият да има преки впечатления от състоянието на ответника преди и след инцидента, близката му родствена връзка с ответника /негов син и лице, за което ответникът полага грижи, доколкото живее заедно с него/ поставя под съмнение способността му обективно да възпроизвежда фактите. Поради това съдът е посочил, че дава вяра на показанията на този свидетел единствено в частта относно времето и мястото на инцидента. В останалата част показанията на свидетеля не са кредитирани. С оглед разпоредбата на чл.172 ГПК съдът е преценил и показанията на останалите разпитани свидетели М. И. и К. Д..

За неоснователни са приети от въззивния съд оплакванията на ответника във въззивната му жалба, че първоинстанционният съд не е обсъдил задълбочено и в съвкупност всички доказателства по делото, като е кредитирал единствено разпитаните по делото свидетели А. и Б., а е игнорирал показанията на ангажираните от ответника свидетели. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност, да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Въззивният съд е приел, че в случая първоинстанционният съд е обсъдил подробно всички събрани по делото доказателства, като по отношение на гласните такива е обсъдил противоречията в показанията на свидетелите И., Д. и Г., с останалите събрани по делото доказателства.

В мотивите на решението е посочено и че въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния съд, че ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е оборил презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД. Доводите на ответника, че ищцата първа го напръскала със спрей в очите, при което той при самоотбрана я блъснал и тя паднала и се самонаранила, не се подкрепяли от нито едно доказателство. Тези твърдения на ответника се опровергавали и от заключенията на съдебно-медицинските експертизи и приложените епикризи и съдебномедицинско удостоверение. В тях са отразени действителните получени от ищцата травми по главата и тялото, които поради естеството си били неповлияеми от всякакъв субективизъм. Вещите лица били категорични, че броят, локализацията и видът на травматичните увреждания изключват същите да са възникнали при еднократно падане, включително и при падане по стълби, при самонараняване или нанасяне само на един удар. Експертите са заключили, че установените травми по главата и гърба на ищцата са резултат на действието на предмет с ограничена площ и продълговата контактна повърхност и отговарят на удари, нанесени с метална тръба.

За неоснователно е прието и възражението на ответника, че по делото не било доказано наличието на обилно кръвотечение от раните на ищцата. От съвкупната преценка на доказателствата /показания на свидетеля И., звукозаписите от съобщението на ищцата на тел.112 за инцидента и приложената медицинска документация/ било установено по безспорен начин, че в резултат на множеството нанесени от ответника на ищцата удари в областта на главата е последвало кръвотечение от получените 17 разкъсно-контузни рани. Този извод на съда се подкрепял и от дадените по реда на чл.200 ГПК разяснения от в.л.д-р М., в които същият пояснява, че раните в окосмената част на главата обикновено са съпроводени с обилни кръвотечения, тъй като във всеки фоликул, в който стои косъм, има и кръвоносен съд. При множество рани, какъвто е бил настоящия случай, според вещото лице е било задължително зашиването им, тъй като в противен случай раните ще продължат да кървят. Обстоятелството, какво е било количеството кръв вследствие получените 17 разкъсно-контузни рани на главата на ищцата и дали то е „обилно“ според критериите на ответника, по никакъв начин не променяло последователността и динамиката на събитията, както и факта на извършване на деянието от страна на ответника.

Относно размера на присъденото обезщетение, въззивният съд е приел, че следва да съобрази критериите, посочени в ППВС № 4 от 1968 г. Отчел е, че в резултат на ударите на ответника ищцата е получила 17 разкъсно-контузни рани в областта на главата и мозъчно сътресение. Отчел е начина и интензитета на увреждането /чрез нанасяне на множество удари с метална тръба в областта на жизненоважен орган/, необходимостта от хирургическа интервенция /реплантация на скалп/, физическите болки и страдания /интензивни в първите часове след инцидента/, настъпилите след това затруднения при самообслужването, продължителността на възстановителния период /25-30 дни по отношение на мозъчното сътресение и 2-3 седмици за отшумяване на болките по мекотъканните части от тялото/, възрастта на ищцата по време на инцидента /72 г., при която възстановяването е по-бавно, по-трудно и по-болезнено, включително и поради това, че е била със съпътстващи заболявания/, степента на преживените от ищцата негативни емоции, чувство на безпокойство и засягане на вътрешния мир и усещането за защитеност на телесния интегритет. От друга страна съдът е взел предвид, че оздравителният процес е преминал без усложнения и към настоящия момент ищцата се е възстановила напълно. Отчетени са и социално-икономическите условия и стандартът на живот през 2020 г., от когато е увреждането. Поради това съдът е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от ищцата вреди е в размер на 10 000 лв.

За неоснователно е прието възражението на ответника за съпричиняване на вредите от страна на ищцата. Твърденията на ответника, че ищцата първа го напръскала с лютив спрей в очите, не били подкрепени с доказателства. Показанията на свидетелите И., Д. и Г. възпроизвеждали единствено разказа на ответника, поради което съдът не ги кредитира в тази им част.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, поради следното:

1. По първия поставен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд да направи пълна и обективна преценка на събраните по делото доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи мотиви във връзка с тях ?/ няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика, в решението си съдът е направил пълна и обективна преценка на събраните по делото доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е всички доводи и възражения на страните и е изложил собствени мотиви във връзка с тях.

Липсата на нарочно произнасяне на въззивния съд по съдържащото се във въззивната жалба твърдение за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с недопускането на трети свидетел на ответника не е от обуславящо значение за изхода на спора. Това е така, тъй като не се установяват процесуални нарушения на първоинстанционния съд при отказа му да допусне трети свидетел на ответника. Видно от протокола от съдебно заседание от 24.02.2022 г., този свидетел е бил поискан от пълномощника на ответника за установяване на следните обстоятелства: какво знаят съседите за това какви са били взаимоотношенията на ищцата и ответника преди инцидента и какво е било здравословното състояние на ищцата преди и след инцидента. Тъй като свидетелят не е поискан за установяване на спорния между страните факт /кой е извършител на непозволеното увреждане/, първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, като е отказал да допусне разпит на този свидетел.

Неоснователно е твърдението на касатора, че в решението си въззивният съд не е обсъдил довода му за отсъствие на материална доказателствена сила на представените от ищцата медицински документи при липса на други доказателства за претърпените от пострадалата травматични увреждания. Видно от мотивите на решението, въззивният съд не е придал материална доказателствена сила на представените от ищцата медицински документи, а е основал извода си за претърпени от ищцата увреждания от неправомерното деяние на ответника не само на тези документи, но и на останалите събрани по делото доказателства, включително свидетелските показания.

Неоснователно е и твърдението, че въззивният съд не е обсъдил в решението си противоречията между показанията на свидетелите на ищцата и останалите доказателства по делото, включително несъответствията им с фактическите твърдения в самата искова молба. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е обсъдил противоречията между показанията на доведените от ищцата свидетели и свидетелите на ответника, обосновал се е защо кредитира показанията на доведените от ищцата свидетели и не кредитира показанията на останалите свидетели. Съпоставил е тези показания и с останалите събрани по делото доказателства и в резултат на това е направил обоснован извод за доказаност на предявения иск. Съобразено е и че няма противоречие между изложените от ищцата в исковата й молба фактически твърдения и доказаните по делото елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане- извършено от ответника противоправно деяние, настъпили вреди и причинна връзка между деянието и вредите.

Неоснователно е и твърдението, че във въззивното решение не били обсъдени /били игнорирани/ сведенията, съдържащи се в протоколите за разпит, част от представената по делото прокурорска преписка. Видно от мотивите на решението, въззивният съд е посочил, че като доказателства по делото са приети материали по прокурорската преписка и е изложил нарочни мотиви защо не следва да обсъжда протоколите за разпит по тази преписка- тъй като те са събрани в друго производство и не могат да се ценят в настоящото гражданско производство с оглед установения с нормата на чл.11 ГПК принцип за устност и непосредственост в гражданския процес.

Неоснователно е и твърдението, че въззивният съд не е обсъдил представения по делото диск със запис на обаждания към тел.112 и не е обсъдил доказателственото значение на това веществено доказателство. В мотивите на решението въззивният съд е посочил, че дискът е приет като доказателство по делото и кратко е възпроизвел съдържанието на обажданията до тел.112, записани на този диск, тоест съдът е взел предвид това доказателство при разрешаването на спора по делото. Въпросите дали правилно е преценено доказателственото значение на диска и дали са правилни изводите, до които е достигнал съдът след преценката на това доказателство в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, нямат отношение към поставения правен въпрос за задължението на въззивния съд за обсъждане на доказателствата, доводите и възраженията на страните.

2. Втората група поставени въпроси /Може ли съдът да основе правните си изводи на предположения, съдържащи се в заключение на вещо лице, които не се подкрепят от други доказателства по делото, нито пък са единствено възможните и изключващи всякакви други предположения относно фактите по предмета на делото ? Трябва ли съдът при наличие на противоречиви експертни заключения да посочи изрично кое заключение кредитира и да изложи мотиви, обосноваващи преценката му ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като въпросите не са правни по смисъла на това понятие, разяснено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г на ОСГТК на ВКС: Въпросите не са относими към конкретното дело, по което съдът не е основал изводите си на предположения на вещо лице, които не се подкрепят от другите доказателства по делото /изводите на съда за механизма на увреждането и авторството на деянието са основани не на предположения, а на всички събрани по делото доказателства- заключенията на съдебно- медицинските експертизи, представената по делото медицинска документация и свидетелските показания, които преценени в тяхната съвкупност водят до единствения логичен извод, че уврежданията са били причинени на ищцата именно от ответника и по начина, по който ищцата е твърдяла това/ и по което няма противоречиви заключения на експертизи /и двете приети по делото заключения на съдебно-медицинските експертизи заключават, че броят, локацията и видът на уврежданията на ищцата изключват възможността те да са причинени от еднократно падане, включително и по стълбите, или от самонараняване, а съответстват на удари с тръба, за каквито съобщава ищцата/.

3. По третия поставен въпрос /Каква е правната същност на издадените от лекари, респективно лечебни заведения медицински документи- съдебномедицински удостоверения и епикризи и по-конкретно имат ли тези документи обвързваща доказателствена сила ?/ в посочената практика на ВКС /решение № 17 от 03.02.2012 г. по гр.д.№ 339 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 88 от 23.04.2014 г. по гр.д.№ 4766 от 2013 г. на ВКС, ГК, III г.о./ е прието, че медицинските документи, удостоверяващи здравословното състояние на едно лице, са частни документи по смисъла на чл.180 ГПК и се ползват само с формална доказателствена сила, поради което верността на съдържанието им следва да се преценява от съда по вътрешно убеждение и съвкупно с всички останали събрани по делото доказателства. Приетото в обжалваното решение не противоречи на тази практика на ВКС. В него въззивният съд не е придал материална доказателствена сила на представените по делото медицински документи за здравословното състояние на ищцата след инцидента, а е преценил доказателствената сила на тези документи с оглед всички обстоятелства по делото и останалите събрани по делото доказателства. Поради това не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по този въпрос.

Не е налице и соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос, доколкото по въпроса има практика на ВКС /включително посочената от касатора/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промени в тази практика.

4. По четвъртата група поставени въпроси /Има ли съдът процесуално задължение да преценява направеното от страна извънсъдебно признание на факт с оглед на всички обстоятелства по делото ? Какво доказателствено значение имат материалите, съдържащи се в прокурорски преписки и досъдебни производства, за доказването по гражданското дело ?/ в практиката на ВКС, включително посочената от касатора /решение № 170 от 12.10.2016 г. по гр.д.№ 1952 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 265 от 10.09.2012 г. по гр.д.№ 703 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ се приема, че доказателство по гражданското дело могат да бъдат направените пред органи на разследването и други органи извънсъдебни признания на някоя от страните по гражданското дело, удостоверени в надлежно съставени от тези органи протоколи. Такива доказателства обаче не са свидетелските показания, дадени пред тези органи, но несъбрани по надлежния ред в гражданското производство. Напълно в съответствие с тази практика на ВКС, при постановяване на решението си въззивният съд не е взел предвид свидетелските показания на К. Д. /домоуправител на входа/, дадени пред органите на досъдебното производство и съдържащи се в представеното по делото сведение. Освен това, в съответствие с практиката на ВКС съдът е отчел, че в дадените от ищцата и ответника обяснения и сведения пред органите на досъдебното производство не се съдържат признания на неизгодни за всеки от тях факти.

5. Петият поставен въпрос /Длъжен ли е съдът при произнасяне по предявен частичен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди да посочи изрично какъв е пълният размер на справедливото обезщетение за тези вреди, респективно да посочи дали признава за основателна претенцията в пълния й предявен размер?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като въпросът не е от значение за правилното решаване на конкретното дело. Това е така, тъй като въпросът касае не валидността, допустимостта и правилността на решението, а неговото действие: по-конкретно, дали това решение, постановено по предявен частичен иск, се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на цялото вземане, ако в мотивите и в диспозитива на решението не е посочен пълният размер на претенцията. Какъвто и отговор да бъде даден на този въпрос, той не би повлиял на валидността, допустимостта и правилността на постановеното решение по предявения частичен иск. Въпросът е от значение за правилността на решението, което би могло да бъде постановено по предявен впоследствие иск за разликата над частично заявения до пълния размер на вземането, тъй като по това второ заведено дело следва да се извърши преценка дали искът за пълния размер на вземането е допустим или недопустим /поради това, че решението по частичния иск се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на пълния размер на вземането, съгласно приетото в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д.№ 3 от 2016 г. на ОСГТК на ВКС/.

6. Шестият поставен въпрос /Намира ли приложение презумпцията за вина, установена в чл.45, ал.2 ЗЗД, при недоказаност на останалите елементи от фактическия състав на деликта, в частност при недоказаност на противоправно деяние с установени по несъмнен начин автор и механизъм на извършването му, както и причинна връзка между противоправното деяние и претърпените от пострадалата болки и страдания ?/ също не може да е основание за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като е неотносим към конкретното дело, по което е установена коренно различна фактическа обстановка от тази, която предпоставя въпросът: По делото са приети за доказани елементите на фактически състав на непозволеното увреждане, извън вината /противоправно деяние на ответника, неимуществени вреди на ищцата и причинна връзка между противоправното деяние и претърпените от пострадалата вреди/, поради което относно вината на извършителя съдът е приложил презумпцията на чл.45, ал.2 ЗЗД. Несъгласието на касатора с изводите на съда относно доказаността на авторството и механизма на извършване на непозволеното увреждане само по себе си не е основание за допускане на касационното обжалване на решението. То по съществото си представлява твърдение за неправилност /необоснованост/ на въззивното решение, което не може да се преценява в настоящата фаза на касационното производство по допускане на касационното обжалване.

7. По седмата група поставени въпроси /Длъжен ли е решаващият съд, освен да посочи конкретните критерии, които приема за относими при определяне на размера на справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, с оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД, да изложи мотиви и относно това какво е значението на приетите за относими и доказани конкретни обстоятелства върху размера на дължимото обезщетение, респективно как те се отразяват върху този размер ? Напредналата възраст на пострадалата може ли сама по себе си да обуславя по-висок размер на дължимото обезщетение при липса на конкретни доказателства по делото тази възраст да е повлияла на интензитета на страданията и на продължителността на възстановителния процес? Длъжен ли е въззивният съд да посочи в решението си конкретните обстоятелства- елемент от социално-икономическите условия, респективно от стандарта на живот, към момента на настъпване на увреждането, които са обосновали определяне на обезщетение за неимуществени вреди в присъдения размер?/ няма противоречие на решението с практиката на ВС и ВКС, включително посочената от касатора: ППВС № 4 от 1968 г., с решение № 42 от 21.05.2021 г. по т.д.№ 494 от 2020 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 56 от 20.06.2023 г. по гр.д.№ 3940 от 2022 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Напротив, напълно в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид всички посочени в ППВС № 4 от 1968 г. конкретни обстоятелства, които са от значение за размера на обезщетението и е съобразил размера на присъденото обезщетение с обществения критерий за справедливост.

Поради всичко гореизложено не са налице сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд.

Не са налице и предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.45 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно: За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

Тъй като ответницата по жалбата не е представила доказателства да направени от нея разноски по делото пред ВКС, такива разноски не следва да й бъдат присъждани.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение