Определение № 5237 от 14.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 721/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Б. Б. срещу решение № 221 от 25.11.2024 г. по в.гр.д.№ 363 от 2024 г. на Пловдивския апелативен съд, 1-ви граждански състав, с което е потвърдено решение № 714 от 04.06.2024 г. по гр.д.№ 1323 от 2023 г. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на предявения от Б. Б. Б. срещу Н. П. Н. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата 75 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от грубо накърняване на честта, достойнството и доброто име в обществото на ищеца с действия- изявления на ответника в предаване, излъчено по „Канал 3“ на 13.10.2017 г. /разгласяване на позорно за ищеца обстоятелство, че като физическо лице имал непогасени данъчни задължение към Община Сопот/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.10.2017 г. до окончателното плащане. В жалбата се твърди, че решението на Пловдивския апелативен съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.2, предл.3 ГПК- очевидна неправилност на решението. Според касатора, решението било очевидно неправилно, тъй като било постановено при противоречие между приетите за установени от съда факти и тяхната правна квалификация. Неправилно била квалифицирана липсата на произнасяне на наказателния съд по н.х.д.№ 11907 от 2018 г. на СРС по гражданския иск на ищеца като отказ от страна на наказателния съд да разгледа същия в рамките на наказателния процес, поради което следвало да се счете, че такъв граждански иск въобще не е бил предявяван и съответно- че погасителната давност не е била прекъсната. Наказателният съд е дължал произнасяне по въпроса дали приема гражданския иск за разглеждане в наказателното производство с нарочен акт. При липсата на такъв акт не можело да се приеме, че гражданският иск не е бил приет за разглеждане от наказателния съд. Очевидно неправилен бил и изводът на съда, че липсата на произнасяне на наказателния съд по предявения пред него граждански иск е равнозначно на неуважаване на този иск, което водело както до отпадане прекъсването на давността по чл.116, б.“б“ ЗЗД, така и до заличаване с обратна сила на спирането на давността по чл.115, б.“ж“ ЗЗД. В писмен отговор от 03.02.2025 г. ответникът Н. П. Н. оспорва касационната жалба. Счита, че не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, поради което моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира и за направените по делото разноски. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК. За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Б. Б. срещу Н. Н. иск по чл.45 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, въззивният съд е приел за основателно направеното от ответника Н. Н. възражение за погасителна давност. Посочил, че давностният срок за предявяване на иска е 5-годишен и съгласно чл.114, ал.3 ЗЗД започва да тече от датата на откриване на дееца, а когато деецът е известен- от извършването на деликта. В случая, доколкото деецът е бил известен, този 5-годишен давностен срок е започнал да тече от извършването на деликта- 13.10.2017 г. и към датата на предявяване на иска на 12.05.2023 г. вече е бил изтекъл. В съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк.д.№ 5 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че воденият наказателен процес за същото деяние, извършено от ответника /н.ч.х.д.№ 11907 от 2018 г. на Софийския районен съд, НК, 116 състав/, не представлява „процес относно вземането“ за обезщетение по чл.45 ЗЗД на пострадалия от това деяние по смисъла на чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД и съответно не спира давността по претенцията по чл.45 ЗЗД. На следващо място въззивният съд е приел, че предявяването на граждански иск с тъжбата, въз основа на която е образувано наказателното производство, няма за последица прекъсване на давността, когато този иск не е бил приет за съвместно разглеждане в наказателното производство. Съдът е отчел факта, че в конкретния случай наказателното дело е било образувано по тъжба на пострадалия /ищец по настоящото дело/ Б. Б., която съдържа и искане ответникът Н. Н. да бъде осъден да заплати на Б. обезщетение за причинени му неимуществени вреди от деянието в размер на 5 000 лв. Тъй като обаче наказателният съд не е приел тази претенция за съвместно разглеждане с наказателното дело, следвало да се счете, че граждански иск въобще не е бил предявяван, а и оттам- че не е могло да настъпи прекъсване на погасителната давност. Според съда, както съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД се приема, че давността не се прекъсва, ако искът не бъде уважен, същото би следвало да се приеме и за случаите, в които производството по гражданския иск е прекратено или същият изобщо не е приет за разглеждане, както е в случая. Дори и да се приемела за вярна тезата на ищеца, че за да се прекъсне давността, не е необходимо приемането на гражданския иск за съвместно разглеждане в наказателното производство с нарочен акт на наказателния съд, а е достатъчно единствено изявлението на ищеца, според въззивния съд възражението за давност отново било основателно, тъй като по твърдение на самия ищец гражданският му иск е останал неуважен, а съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД в тези случаи се счита, че давността не е прекъсната. Така постановеното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК- като постановено въз основа на очевидно необоснования извод на съда, че се счита, че граждански иск за вреди от престъплението въобще не е бил предявяван, когато този иск е бил предявен за общо разглеждане в наказателното производството, но не е бил приет за разглеждане и не е уважен от наказателния съд. На основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК касаторът не дължи държавна такса за разглеждане на касационната му жалба, поради което делото следва да се докладва на Председателя на отделението за насрочването му в за разглеждане в открито съдебно заседание. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение