Определение № 2183 от 28.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 330/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Г. Я., чрез адв. С. Т. и адв. А. Н., срещу въззивно решение № 798/20.10.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 1260/2025 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е потвърдено решение № 1443/18.06.2025 г. по гр. д. № 93/2025 г. на Районен съд – Бургас, с което упражняването на родителските права по отношение ненавършилите пълнолетие деца Я. Б. Я. и Б. Б. Я. е предоставено на майката С. В. Ц.; определен е режим на контакти между бащата Б. Г. Я. и децата; осъден е бащата да заплаща месечна издръжка в размер по 320 лв. за всяко дето, считано от влизане на решението в сила до настъпване на обстоятелства, водещи до изменение или прекратяване на това задължение. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) предвидената в чл. 272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, освобождава ли въззивния съд от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своето решение, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните; дължат ли се мотиви по същество в отговор на направените оплаквания; дължи ли се обсъждане на твърденията на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение; 2) при прилагането на чл. 59, ал. 4 СК и определяне на висшия интерес на детето, за който съдът следи служебно, кои критерии са от значение за родителския капацитет на двамата родители и какво е значението им за упражняване на родителските права. Ответната страна по касационната жалба С. В. Ц., чрез адв. Е. И. и адв. В. П., в писмени отговори изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, респ. за нейната неоснователност. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По спора за упражняването на родителските права по отношение на малолетните деца от брака – Я. (на 7 г.) и Б. (на 4 г.), въззивният съд е приел, че по-пригодният родител е майката. Посочено е, че след фактическата раздяла на бившите съпрузи (от м. юли 2024 г.) децата са разделени, като Б. живее с майка си в [населено място], а Я. – с баща си в [населено място], [община]. Според заключението на приетата по делото съдебно – психологична експертиза, детето Я., поради трудността да се адаптира към създалата се конфликтна семейна обстановка, се намира в конфликт на лоялност спрямо баща си и това води до задействането на защитни психични механизми като бягство, отрицание и изтласкване спрямо майката. Конфликтът на лоялност, който Я. изпитва спрямо баща си, към момента е „разрешен“ чрез възникване на синдром на родителско отчуждение към майката. Според заключението на вещото лице бащата отхвърля майката и другите членове на семейството й, демонстрира крайни емоционални реакции към налагане на свои мнения и позиции. Налице е сериозен дефицит в родителския капацитет на бащата, свързан с допускането на отчуждаване на детето от майка му, с неспособността на бащата да се вслуша и да разбере истинските емоционални потребности на сина си и с нежеланието му да положи действителни усилия да се постигне напредък. В настоящия момент синдромът на родителско отчуждение при детето Я. е в умерена степен, но с времето ще се задълбочава, като основна причина за възникването му е отхвърлящото поведение на бащата по отношение на майката, което натоварва детето с непосилна за възрастта му отговорност да се пребори само с отчуждението от майка си. Неразбирането и нежеланието на бащата за съдействие е осуетило многобройните опити за възстановяване на връзката между майката и момчето, което е поставено в ситуация на стрес и тревожност. В решаваща степен отчуждението на детето спрямо майката се дължи на поведението на бащата, който препятства не само контактите между тях, но и не се противопоставя по никакъв начин на необоснованата манипулация върху детето от страна на своите близки (майка и леля). За разлика от бившия си съпруг, майката съзнава ролята на бащата в живота на децата и поведението й в нито един момент не е насочено към създаване на пречки за контакт. Майката не настройва детето Б. (което живее с нея) против баща й, възпитава я правилно, което проличава и в това, че детето е запазило чувствата си на обич и привързаност към баща си. Обсъждайки доводите и възраженията на страните, като е анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства, социалните доклади и заключението на психологическата експертиза, съдът е приел, че с оглед интереса на децата, в случая майката е тази, която трябва да бъде предпочетена да упражнява родителските права. По този начин ще бъде преодолян синдромът на родителското отчуждение, което е в интерес на детето Я., независимо че ще съществуват трудности за него в първоначалния период на адаптация при майка му. В тази връзка за изцяло неоснователни и недоказани са счетени твърденията на жалбоподателя, че майката е „насилник“, че поведението й е опасно за децата и особено за детето Я., че тя подлага децата си на физически, психически и емоционален тормоз. Посочено е, че показателно за сериозния дефицит на родителски капацитет при бащата е неосъзнаването на вредните последици от родителското отчуждение за Я., липсата на готовност за съдействие и противопоставянето срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем. Деструктивното поведение на бащата (и на неговите близки) е довело до сериозна травма за психиката на детето Я.. Съдът е съпоставил евентуалните трудности и негативни емоции за момчето, ако упражняването на родителските права бъде предоставено на майката и то живее при нея, с риска за емоционалното състояние на детето и бъдещето му развитие като личност, ако детето остане при баща си и синдромът на родителското отчуждение не бъде преодолян. След анализа на събраните по делото доказателства и на данните за личностовите характеристики на двамата родители е прието, че майката е по-подготвеният родител да упражнява родителските права и в интерес на двете деца е упражняването на тези права да бъде възложено на нея и те да живеят при нея. Доколкото децата са привързани и имат необходимост от пълноценно общуване с баща си, съдът е определил по-разширен режим на лични контакти. Прието е, че когато се осъществява режима на лични контакти, двете деца едновременно следва да бъдат при баща си, тъй като това ще способства за нормалното развитие и запазване на отношенията на доверие, обич и привързаност с родителя, на когото не е възложено упражняването на родителските права. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените въпроси нямат претендираното от касатора значение и не обуславят допускането на касационния контрол. По процесуалноправния въпрос практиката на ВКС е безпротиворечива, че въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора и е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора (т.19 от ТР № 1/2001 г., ТР № 1/2013 г. на ОСГТК). Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, може да се използва, ако е налице съвпадение на фактическите и правните констатации, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на двете инстанции. Разпоредбата на чл. 272 ГПК по никакъв начин не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и не освобождава въззивната инстанция от задължението й да се произнесе по спорния предмет на делото в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК. Излагането на ясни, убедителни, без съдържателни противоречия и празноти мотиви, отразяващи решаваща дейност, при съблюдаване на съдопроизводствените правила по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение и в случаите, когато той прилага нормата на чл. 272 ГПК (решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г, II т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. ІІ т. о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г., IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и др.). В случая, въззивното решение не влиза в противоречие с тези правни разрешения, доколкото при наличното съвпадение на фактическите и правни констатации въззивният съд макар да е препратил към мотивите на първата инстанция, същевременно не се е отклонил от задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора. В мотивите на решението са обсъдени доказателствата по делото, становищата и твърденията на страните, както и оплакванията във въззивната жалба. Несъгласието на жалбоподателя с резултата от въззивното обжалване и доводите му за допуснати процесуални нарушения съставляват касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. По втория въпрос в изложението практиката на ВКС е установена, че чрез решението си по чл. 59, ал. 2 СК съдът изпълнява социалната си функция да предостави адекватна защита на ненавършилите пълнолетие деца и да гарантира правната сигурност, задължавайки и вменявайки отговорност на „по-добрия” (с оглед интересите на децата) родител да се грижи за тяхното непосредствено отглеждане и възпитание, до постигането на общо съгласие относно упражняването на родителските права. Мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения между децата и родителите се определят при отчитане в съвкупност на всички конкретни за случая обстоятелства, но приоритет има интересът на децата по смисъла на §1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, за който съдът следи служебно (вж. - ППВС № 1/1974 г., решение № 217/27.05.2015 г. по гр. д. № 6851/2014 г., IV г.о., решение № 29/02.02.2015 г. по гр.д. № 4984/2014 г., IV г. о., решение № 39/09.03.2018 г. по гр. д. № 3857/2017 г., ІV г. о. на ВКС и др.). Водещите критерии са нормативно уредени в чл. 59, ал. 4 СК и изведени в ППВС № 1/74 г., а доколкото посочването не е изчерпателно, съдът може да вземе предвид и други обстоятелства, като трябва да мотивира значението им за спора при кого да живее детето и кой да упражнява родителските права. Съвкупността от факти и обстоятелства съдът трябва възможно най-пълно да установи по делото със съдействието както на страните, така и на социалните работници от съответната Дирекция „Социално подпомагане“. Най-добрият интерес на детето определя решението на съда по мерките за упражняване на родителските права и личните отношения, а въззивните функции се осъществяват и в защита на публичен интерес (вж. т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС). При данни за влошени взаимоотношения, нарушена емоционална и доверителна връзка между родител и дете, конфликти и неразбирателство между родителите, съдът е длъжен да отчете готовността на всеки от родителите активно да участва и да съдейства за прилагането на мерки за преодоляване на проблемите в отношенията и комуникацията. Неосъзнаването от единия родител на вредните последици от собственото му (или на негови близки) деструктивно поведение, респ. отражението му и степента на влияние за психо-емоционалното състояние на детето, несъдействието или противопоставянето срещу мерките за преодоляване на този проблем, са показателни за дефицит на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Съдът не може да бъде пасивен, той следи служебно за интереса на детето и поради това в споровете за родителски права и режима на лични отношения съдът не е обвързан от желанията на детето или от предложенията на родителите, още повече в случаите, когато липсата на нормална комуникация, недоверието и конфликтите между тях са довели до затруднена, непълноценна или прекъсната връзка на детето с някой от родителите (вж. - решение № 111/28.05.2018 г. по гр.д. № 4185/2017 г., ІV г.о., решение №19/15.02.2019 г. по гр.д. № 2578/2018 г., ІV г.о., решение № 244/ 15.07.2015 г. по гр.д. № 7234/2014 г., ІV г.о., решение № 102/27.06.2019 г. по гр.д. № 4210/2018 г. ІІІ г.о., решение № 109/18.06.2020 г. по гр.д. № 2855/2019 г., ІV г.о., решение № 59/04.05.2018 г. по гр.д. № 2396/2017 г., ІV г.о. и др.). Поведението на всеки от родителите и останалите причини, довели до формиране у детето на емоционални състояния, представи и желания, индикиращи на страх, засилена тревожност, родителско отчуждение и нежелание за срещи на детето с единия родител, имат важно значение за начина, формата и условията, при които да се осъществява режима на лични контакти. Въззивният съд не се е отклонил от тези разрешения. В случая са съобразени всички конкретни факти и обстоятелства, както и всички приети по делото доказателства, в това число и заключението на вещото лице психолог за наличието на конфликт на лоялност и синдром на родителско отчуждение (умерена степен) на детето Я. спрямо майката, както и за особеностите в психоемоционалното му състояние спрямо нея, формирано в резултат на въздействието на семейната среда на бащата. Предоставянето на родителските права на майката отчита поведението и качествата й като родител, респ. – дефицитите в родителския капацитет на бащата. Отчетено е, че децата имат интерес родителските права да бъдат възложени на този родител, който с оглед на възрастта, пола и степента на развитието им е по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за тяхното добро възпитание и изграждане като пълноценни личности, което е невъзможно да бъде постигнато без осъществяването на нормални отношения с другия родител. Съобразени са и разясненията, дадени с ППВС №1/1974 г., че поначало всички деца следва да живеят заедно при родителя, на когото са предоставени родителските права. Само като изключение е мислимо отделно живеене на децата, но за това е необходимо да са налице важни причини. Примерно са посочени като такива - голямата разлика във възрастта и липса на взаимни интереси и привързаност; продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител и др. В случая важни причини, които да налагат разделянето на децата за отглеждане и възпитание при всеки от родителите, не само не са установени, но това би ги ощетило и не е в техен интерес. Следва да се посочи, че обичта и на двамата родители към децата, загрижеността за пълноценното им израстване и развитие трябва да доведат до осъзнаване от страна на възрастните за опасността, която създават за децата и особено за детето Я., въвличайки го за продължителен период от време в семейните конфликти и поставяйки го в положение да избира страна. Недоверието и неразбирателството между възрастните рефлектира негативно върху емоционално незрялата психика на децата и в крайна сметка може да доведе до тежко компрометиране на връзките помежду им, което не е в ничий интерес. Предвид изложеното, не са налице поддържаните от касатора предпоставки за селектиране на жалбата. При този изход на делото, на ответната страна по касационната жалба се дължат разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 1 500 лв. – адвокатско възнаграждение. След превалутиране, съгласно чл. 11 – чл. 13 ЗВЕРБ, на страната се дължи заплащане на разноски в размер на 766,94 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение