Определение № 423 от 25.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1137/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 07.12.2020г. на по гр.д.№2704/2020г. на ОС Варна, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.49 и 86 ЗЗД. Жалбоподателят – С. В. Х., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът – Прокуратура на РБ, в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. Въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от С. В., на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, искове срещу Прокуратурата на Република България за осъждане на ответника да му заплати сумата от 8600 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, от които: 7500 лева – стойност на лек автомобил, собственост на ищеца, марка „Ф.“, модел „Е.“ рег. [рег.номер на МПС] и 1100 лева – общ размер на осъществените удръжки от трудовото възнаграждение на ищеца по изп.д. /№/ за неплатен данък на задържания му автомобил, както и за сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди под формата на претърпени болки и страдания от незаконосъобразно изземване на собствения на ищеца лек автомобил марка „Ф.“, модел „Е.“ рег. [рег.номер на МПС] за периода от 04.05.2005г. – до депозиране на исковата молба в съда – 25.03.2019г., както и предявеният в условията на евентуалност иск за сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от образувано срещу ищеца изп.д. /№/ за периода от 04.05.2005г. до депозиране на исковата молба в съда – 25.03.2019г. Прието е за установено от удостоверение от 16.05.2017г., издадено от Сектор „ПП“ при ОД на МВР – Варна, че лек автомобил „Ф. Е.“, с рег. [рег.номер на МПС] е регистриран по партидата на С. В. от 28.09.2001г. и към датата на издаване на удостоверението. Констатирано е от приета пр.пр. № 16796/2005г. по описа на СРП, че на 04.05.2005г. е образувано ДП № ЗМ 2336/2005г. по описа на 01 РПУ –СДВР срещу неизвестен извършител за това, че на 03.05.2005г., в [населено място], противозаконно е отнел чуждо превозно средство – лек автомобил марка „Ф. Е.“ с ДК [рег.номер на МПС] от владението на Е. Д., което превозно средство е собственост на С. В., с намерение да го ползва – престъпление по чл. 346, ал. 1 НК. Впоследствие ДП е продължило да се води срещу Е. Д. и С. Я. за престъпление по чл. 290, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК и с Постановление на СРП от 20.07.2005г. досъдебното производство е прекратено. Установено е, че лекият автомобил е бил обявен за общодържавно издирване с телеграма /№//04.05.2005г. от оперативен работник В. по ЗМ /№//2005г. по описа на 01 РУ – СДВР, [населено място]. Констатирано е от представен по делото приемо-предавателен протокол от 09.08.2019г., че лек автомобил „Ф. Е.“, с /№/, се намира на паркинга на следствения арест от 2005г. и до настоящия момент не е приобщаван като веществено доказателство към прекратеното вече досъдебно производство. От приетия по делото приемо – предавателен протокол от 09.08.2019г. съдът е установил, че В. Г. – ст. Специалист СМЦ и ВД при СГП е предал на А. П. – инспектор, служител при 01 РУ-СДВР лек автомобил „Ф. Е.“ с ДК [рег.номер на МПС], със счупено задно стъкло. При така установените по делото факти, съдебният съдът е приел, че по делото не е доказано конкретното действие или бездействие на органите на Прокуратурата на Република България по отнемане, респ. изземване на собствения на ищеца лек автомобил, както и тяхната противоправност, като правопораждащ деликтната отговорност на ответника елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. По делото не е установено лекият автомобил на ищеца да е отнет от владението му и да е приобщен като веществено доказателство по конкретно наказателно производство въз основа на конкретен акт на органите на ответната прокуратура. Изложени са съображения и за това, че не е доказана и причинната връзка между конкретното деяние и вредата, като елемент от фактическия състав на деликтната отговорност, тъй като в случая, чрез косвени доказателства /писмо от СГП от 24.06.2019г. – л. 64 от настоящото дело/ е установено, че на 04.05.2005г. процесният лек автомобил е обявен за общодържавно издирване от оперативен работник при СДВР – София, както и че в продължение на 15 години от този момент се намира в паркинг на следствена служба в столицата, като на какво основание, въз основа на какъв акт и на кой орган, същият е оставен на съхранение там, не е установено по делото. При така установените обстоятелства съдът е приел, че в конкретния случай не са налице елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД: понесените от ищеца вреди не са в пряка връзка с виновното и противоправно действие или бездействие на лицата, на които Прокуратурата на РБ е възложила ръководство и надзор за законност съгласно чл. 176-178 НПК в предварителното наказателно производство. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: следва ли да се приеме, че бездействието на наблюдаващия прокурор по осъществяване ръководство в досъдебната фаза и конкретно по опазване на иззета вещ, която незаконосъобразно е отнета или описана като веществено доказателство, води до причиняване на вреда по чл.2, ал.1 ЗОДОВ, ако въззивният съд е определил правилно правната квалификация на предявения иск по чл.49 ЗЗД длъжен ли е бил ищецът да доказва виновно поведение на ответника в лицето на длъжностни лица от Прокуратурата и ако досъдебното производство е проведено при съществени процесуални нарушения, касаещи изземването, съхранението и опазването на веществените доказателства, означава ли че органът на досъдебното производство следва да бъде освободен от отговорност. Жалбоподателят поддържа, че е налице нарушение на чл.1, ал.2 от Протокол №1 ЕКЗПЧОС, както и че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. По въпроса следва ли да се приеме, че бездействието на наблюдаващия прокурор по осъществяване ръководство в досъдебната фаза и конкретно по опазване на иззета вещ, която незаконосъобразно е отнета или описана като веществено доказателство, води до причиняване на вреда по чл.2, ал.1 ЗОДОВ не е налице общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, тъй като същият не е обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на иска по чл.49 ЗЗД. Съдът не се е произнасял в обжалваното решение за предпоставките на отговорността по чл.2, ал.1 ЗОДОВ, тъй като в самата искова молба не са твърдени обстоятелства, които да попадат в хипотезите на чл.2, ал.1, т.1-7 ЗОДОВ. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съдили за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от жалбоподателят правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Що се касае до въпросите: ако въззивният съд е определил правилно правната квалификация на предявения иск по чл.49 ЗЗД длъжен ли е бил ищецът да доказва виновно поведение на ответника в лицето на длъжностни лица от Прокуратурата и ако досъдебното производство е проведено при съществени процесуални нарушения, касаещи изземването, съхранението и опазването на веществените доказателства, означава ли че органът на досъдебното производство следва да бъде освободен от отговорност, то същите въззивният съд е разрешил в съотвествие с практиката на ВКС. Съгласно същата, възприето в решение от08.04.2020г. по гр.д.№1944/2019г. ІІІ г.о. и решение №137/18.02.2019г. по гр. д. № 2957/2017 г., III г.о. на ВКС въпросът за съдбата на веществените доказателства (освен ако не са били предварително върнати, отчуждени или унищожени на някое от основанията по чл. 111 НПК) е предмет на постановения окончателен акт в наказателния процес (освен в случите на отнемане в полза на държавата на веществени доказателства по чл. 112, ал. 1 НПК и на моторни превозни средства по чл. 112, ал. 3 НПК; връщане на веществени доказателства на правоимащия след решаване на повдигнат спор за права по чл. 113 НПК; предаване на иззети като веществени доказателства книжа, писма и др. писмени актове на заинтересованите лица и учреждения, в които случаи разпореждането с веществени доказателства не зависи или не зависи само от приключване на наказателното производство и поначало се налага последващо – след приключване на наказателното производство, а по –рядко и съпътстващо при произнасяне на прокурора или съда). Правилото, приложимо при връщане на предметите, иззети като веществени доказателства в наказателното производство е установено в разпоредбата на чл. 111, ал. 2 НПК – те се връщат на правоимащите, от които са отнети. Понятието „правоимащ“ по смисъла на цитирания текст включва не само собственика на вещта, но и всяко друго лице, което има каквито и да е права, свързани с упражняването на фактическата власт върху вещта (вещни или облигационни, основаващи се на право на ползване, договор за заем, наем, залог и т.н., вкл. и владеещият на неправно основание с цел да стане собственик). Предписанието, залегнало в чл. 111, ал. 2 НПК повелява да се възстанови съществуващото фактическо положение преди отнемането на вещта от правоимащия. При спор за право върху предмети, иззети като веществени доказателства те се пазят докато решението на гражданския съд влезе в сила – чл. 113 НПК и ТР № 2/2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на ВКС, ОСНК. Обезщетение за увреждане от невърнати след прекратяване на наказателното производство веществени доказателства, когато те подлежат на връщане на правоимащите, от които са отнети, може да се претендира от момента на влизане в сила на крайния акт за прекратяването и от този момент следва да се зачете, че задължението е станало изискуемо. В случая процесният автомобил не е бил иззет като веществено доказателство, поради което при спазване и на даденото тълкуване в практиката на ВКС съдът е приел, че не е налице веществено доказателство което да подлежи на връщане с постановен окончателен наказателен акт, в който случай неговото задържане от прокуратурата би било незаконно и би довело до отговорност на последната за причинените от това бездействие вреди. Само действия, респ. бездействия на прокуратурата по осъществяване на ръководство и надзор върху разследването (чл. 196 НПК), извършени в хода на висящото наказателно производство и при липса на необходимост от задържане на автомобила, собственост на жалбоподателя, като веществено доказателство, биха били противоправни. В настоящият случай последният няма характеристиката на веществено доказателство по смисъла на НПК. Макар обективната отговорност на възложителя на работа по чл.49 ЗЗД да има широко приложно поле извън изключенията, при които отговорност за увреждащи действия се носи по специален ред, или на специално основание, възлагането като елемент на едно облигационно, административно или служебно отношение е необходимо да се установи по своите фактически и правни признаци. Обратното не следва от изтъкваната без обосновка задължителна съдебна практика на ВС на РБ по въпроси на непозволеното увреждане. В ППВС№9/1966г е разяснено в кои случаи не възниква отговорност по чл. 49 ЗЗД „при”или „по повод” извършване на увреждащото действие. Необходимо е вредите да са причинени от действия, съставляващи извършване на възложена работа, или пряко свързани с изпълнението на възложена работа във втория случай. В установената практика на ВКС е изяснено, че отговорност за вреди от лично поведение се носи тогава,когато това поведение е противоправно, виновно и когато във връзка с него са произлезли вредите, чието обезщетяване се претендира; отговорност за вреди от чуждо поведение, когато те са настъпили при и по повод извършване на определена работа, носи този, който е възложил работата. Въззивният съд действително се е произнесъл в решението си по съществени правни въпроси свързани с предпоставките, при които възниква отговорност по чл.49 ЗД, но в съответствие с практиката на ВКС е приел, че в случая Прокуратурата, чрез своите прокурори, не е осъществявала надзор над процесния автомобил, изземайки го като веществено доказателство в наказателно производство и задържайки го без основание след прекратяване на същото. В исковата молба не се предявява претенция и по делото не е установено с акт на Прокуратурата на РБ да е отнето право на собственост в нарушение на чл.1 от Протокол №1 на ЕКЗПЧОС, който предвижда, че никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право, както твърди жалбоподателя едва в изложението си към касационната жалба. Така установената практика не е неправилна, поради което не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, за да бъде променена същата. С оглед разпоредбата на чл.78 ГПК на ответника по жалба не следва да бъдат присъждани разноски за настоящата инстанция, тъй като такива не са претендирани. Предвид изложените съображения, съдът