Определение № 47 от 08.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1691/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Х. К. и И. Й. Й. срещу решение № 1340/22.11.2023г. по в.гр.д. № 60/2023г. на Софийски апелативен съд, 2-ри граждански състав. С него след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №260029/28.06.2022г. по гр.д. № 255/2020г. на Кюстендилки окръжен съд са отхвърлени предявените от Р. Х. К. и Й. С. К. /починал в хода на процеса, чийто наследници в хода на процеса се явяват Р. Х. К., К. Й. К. и И. Й. Й./ против ЗК „Л. И.“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ, за заплащане на сумите от по 55 000 лв., /при заявен размер на претендираните от ищците обезщетения от 60 000 лв. и предявени в предходно производство частични искове за сумите от 5 000 лв./, представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния внук И. Й. Й., настъпила при ПТП от 10.05.2015г. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационните жалбоподатели твърдят, че въззивният съд неправилно е пристъпил към разглеждане на релевирани от ответника възражения, касаещи тяхната материалноправна легитимация, тъй като не е зачел формираната вече сила на пресъдено нещо относно правото им да получат обезщетение, признато с влязло в сила решение по гр.д. № 3599/2019г. на Софийски районен съд. Поддържат, че съдът не е направил анализ и оценка на всички факти и обстоятелства, които имат значение за съдържанието на връзката между ищците и техния внук, както и за вида и характера на претърпените от тях неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване касаторите обосновават с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставят следните въпроси, като обуславящи изхода на правния спор: 1. Длъжен ли е въззивният съд, който разглежда иск за остатъка от вземането, да приеме за доказани правопораждащите спорното субективно материално право факти, ако с влязло в сила съдебно решение предявеният по – рано частичен иск е уважен? В частност, подлежи ли на преценка материалноправната легитимация на ищците по иска по чл.432 от КЗ /чл.226 от КЗ, отм./, ако същата е призната по уважения частичен иск, по който е формирана сила на пресъдено нещо?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?; 3. Длъжен ли е въззивният съд, тогава като е сезиран с иск за заплащане на парично обезщетение за претърпени неимуществени вреди, да се съобрази с постановките по т.11 от ППВС № 4/23.12.1968г.?; 4. Кои са предпоставките, които следва да са налице за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г.? Подлежат ли на обобщаване фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение?; 5. Какво е съдържанието, възприето в българското общество, на типичната връзка баба/дядо и внук/внучка?; 6. При предявен иск от баба и дядо в кои случаи следва да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най – близките, за да е справедливо да се признае правото на обезщетение? Твърдят, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 3/22.04.2019г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50035/20.12.2023г. по т.д. №2728/2021г. на ВКС, I т.о., решение №50280/11.09.2023г. по гр.д. №4210/2021г. на ВКС, I гр.о. и решение №50125/22.12.2022г. по т.д. № 994/2021г. на ВКС, I т.о. За въпроса по т.2 поддържат, че е решен в противоречие с ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по гр.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение №222/27.03.2018г. по т.д. №505/2017г. на ВКС, II т.о., решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, IІ т.о., решение №17/23.07.2014г. по т.д. №811/2012г. на ВКС, II т.о., решение №111/03.11.2015г. по т.д. №1544/2014г. на ВКС, II т.о., решение №136/06.11.2015г. по т.д. №2483/2014г. на ВКС, II т.о., решение №180/11.01.2016г. по т.д. №1618/2014г. на ВКС, II т.о., решение №94/13.09.2016г. по т.д. №3768/2014г. на ВКС, II т.о. и решение №161/04.10.2016г. по т.д. №2220/2015г. на ВКС, II т.о. По въпроса по т.3 се позовават на противоречие с т.11 от ППВС №4/23.12.1968г., а по въпросите по т.4 и т.5 – на противоречие с разясненията в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, както и с практиката, формирана с решение № 17/16.03.2021г. по т.д. №291/2020г. на ВКС, II т.о., решение №92/17.11.2020г. по т.д. №1275/2019г. на ВКС, II т.о., решение №45/10.05.2021г. по т.д. №370/2020г. на ВКС, II т.о., решение №60070/29.06.2021г. по т.д. №904/2020г. на ВКС, I т.о. и решение №33/12.04.2022г. по т.д. №377/2021г. на ВКС, I т.о. По въпроса по т.6 сочат противоречие с определение №50633/24.11.2022г. по т.д. №1247/2022г. на ВКС, I т.о. Ответникът по касационната жалба ЗК „Л. И.“ АД е подал писмен отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Третото лице помагач А. С. С. не изразява становище по жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че вследствие на ПТП от 10.05.2015г. е починал внукът на Р. Х. К. и Й. С. К. – И. Й. Й.. По въпроса относно материалноправната легитимация на бабата и дядото да получат обезщетение за неимуществени вреди апелативният съд се е позовал на задължителните разяснения на Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, като е подчертал необходимостта от наличието на доказателства за изключителност в семейните отношения. Като пример за конкретни житейски ситуации, съдът е посочил осиновяването от бабата и дядото на внук на самотен родител или пълното заместване на родителските грижи при отсъствие на родителите поради различни житейски ситуации /смърт, недееспособност, трайно отсъствие от дома и други/. Намерил е, че в процесния случай не са наведени доводи, нито са събрани доказателства за подобни извънредни обстоятелства. Отбелязал е, че са налице традиционни отношения, каквито съществуват обичайно в българските разширени семейства. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че въпреки наличието на влязло в сила решение с осъдителен за застрахователя диспозитив, страданията на ищците, подлежащи на обезщетяване над присъдените стойности от 5000 лева, не подлежат на анализ поради извода на съда за липса на материалноправна легитимация да получат обезщетение за неимуществени вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че касационният контрол следва да бъде допуснат на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по поставения в изложението първи въпрос. Същият е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Изпълнено е и изискването на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото по поставения въпрос е формирана задължителна практика на ВКС – цитираното от касаторите Тълкувателно решение № 3/22.04.2019г. по тълк.д. №3/2016г. на ОСГТК на ВКС. В т.2 от тълкувателното решение е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В съобразителната част към отговора е разяснено, че след като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Вторият въпрос касае извършената от съда преценка на събраните по делото доказателства, както и обсъждането на доводите и възраженията на страните, поради което е пряко относим към правилността на формирания от въззивния съд извод по съществото на правния спор. С оглед на това отговор на същия ще бъде даден с решението по чл.290 от ГПК. Отговорите на останалите въпроси са обусловени от отговора на въпроса, по който се допуска касационно обжалване, доколкото са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по първия поставен от касаторите правни въпроси, който настоящият състав конкретизира по следния начин: Подлежи ли на преценка материалноправната легитимация на ищец, претендиращ обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на негов близък, ако същата е призната с влязло в сила решение по уважен частичен иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ /чл.226, ал.1 от КЗ, отм./? На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационните жалбоподатели следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2200 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд