Определение № 714 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1833/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Т. А., действащ със съгласието на своята майка Т. А. Т., против решение №260896/28.06.2023г. по в.гр.д.№1729/21г. на Софийски градски съд,с което е потвърдено решение №20277890/16.12.2020г. по гр.д.№22658/19г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени изцяло предявените от него срещу ЗАД„Застраховане“АД искове по чл.432 ал.1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди от ПТП,осъществено на 30.05.2018г. в [населено място] в размери съответно 13 000 лв. и 180 лв., ведно със законната лихва, както и по чл.86 ЗЗД – за заплащане на обезщетения за забава върху сумите в размери съответно 144,44 лв. и 2 лв. В касационната си жалба касаторът навежда оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт,поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа,че същият е постановен с участието на докладчик, по отношение на който са били налице основания за отвод, предвид подавани от страната сигнали до председателя на СГС и до инспектората към ВСС за забавяне на делото. Счита за несъобразени с материалния закон изводите на въззивния съд, че липсва допуснато от водачката на МПС Р. нарушение на ЗДвП при установени по делото данни за неспазени от нея разпоредби на чл.20 ал.2 ЗДвП и чл.5 ал.2 т.1 ЗДвП; че същата не е могла и не е била длъжна да предполага,че на пътното платно ще се появи велосипед без изправни спирачки. Сочи,че тези си изводи съдът е формирал, като ги е основал единствено на показанията на самата Р., без да обсъди установения със заключението факт,че водачката на МПС е имала обективна възможност да възприеме навреме опасността и да я избегне. По съображения в този смисъл е поискано решението на СГС да бъде отменено,а предявените от ищеца искове да бъдат уважени. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа,че въззивният съд е формирал изводите си,обусловили изхода на делото, в отклонение от практиката на ВКС по въпросите: 1. Извършеното от застрахователя извънсъдебно плащане на обезщетение за неимуществени вреди представлява ли извънсъдебно признание на фактите, обуславящи отговорността му и обвързан ли е съдът от това признание? /противоречие с решение по гр.д.№1538/19г. на ІV г.о. на ВКС, решение по гр.д.№3361/17г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение по гр.д.№513/10г. на ІV г.о. на ВКС/; 2. Задължен ли е по чл.20 ал.1 ЗДвП водачът на МПС да контролира непрекъснато управляваното пътно превозно средство – по време на движението да не отклонява вниманието си, да следи внимателно, непрекъснато и всеобхватно пътя, обстановката по него и движението на автомобила по него, да се концентрира в достатъчна степен върху процеса на управление и това задължение самостоятелно ли е без връзка с режима на скоростта? При нарушаването на това задължение налице ли е вина? /противоречие с решение по н.д.№461/20г. на І н.о. на ВКС, решение по н.д.№106/85г. на ІІІ н.о. на ВС,решение по н.д.№404/21г. на ІІ н.о. на ВКС/; 3 .Ако поради невнимание водачът не възприема една опасност, която е имал обективна възможност да възприеме, касае ли се за нарушение на чл.20 ал.1 ЗДвП? /противоречие с решение по н.д.№461/20г. на І н.о. на ВКС/; 4. Длъжни ли са водачите да намалят скоростта или да спрат в случаи, когато опасността за движението е възникнала не в момента на появяването на препятствието на пътното платно, а в един предходен момент? /противоречие с решение по н.д.№106/85г. на ІІІ н.о. на ВС/; 5. Оборена ли е презумпцията за вина по чл.45 ал.2 ЗЗД ако водачът не контролира непрекъснато пътното превозно средство, което управлява, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие? /противоречие с решение по т.д.№2027/20г. на І т.о. на ВКС/; 6. С чл.20 ал.2 изр.2 ЗДвП уредена ли е „непредвидимата опасност“, която въвежда задължение водачите да намалят скоростта или да спрат, когато възникне опасност за движението? /противоречие с решение по н.д.№608/22г. на ІІ н.о. на ВКС, решение по н.д.№416/20г. на ІІІ н.о. на ВКС/; 7. Въззивният съд длъжен ли е да изследва и да даде конкретен и обоснован отговор дали водачът сам виновно се е поставил в положение на невъзможност да предотврати ПТП? /противоречие с решение по н.д.№613/18г. на ІІІ н.о. на ВКС/; 8. Задължен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани? /противоречие с решение по гр.д.№2339/20 на ІV г.о. на ВКС, решение по гр.д.№2634/16г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение по г.д.№1783/09г. на ІV г.о. на ВКс, решение по гр.д.№1285/12г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение по гр.д.№926/12г. на ІV г.о. на ВКС/; 9. В коя ситуация у разумен наблюдател е възможно да се създаде впечатление,че съдията не е способен да реши въпроса безпристрастно? /противоречие с решение по гр.д.№2069/18г. на ІV г.о. на ВКС/. С допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът формулира въпрос 10. При подаване на жалба от някоя от страните в процеса до председателя на съда и/или до инспектората към ВСС поради забавено правосъдие, следва ли съдията, който е допуснал нарушението да се отведе от делото,тъй като са налице основанията на чл.22 ГПК и в случай на неотвеждане и решаване на делото в ущърб на оплакалата се страна, налице ли е нарушение на принципа на безпристрастност? Отделно касаторът се позовава на самостоятелното основание за допускане на касационен контрол на въззивния съдебен акт, предвидено в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като поддържа,че същият е очевидно неправилен, тъй като искът е отхвърлен при наличие на извънсъдебно признание на фактите, обуславящи отговорността на ответника и актът не е обективен и безпристрастен. В отговор на касационната жалба насрещната страна „ОЗК Застраховане“АД поддържа становище,че не са налице основания за допускане на решението на въззивния съд до касационен контрол,а по същество излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за настоящата инстанция, включително юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е недопустима в частта по предявените искове за обезщетение за имуществени вреди и лихва за забава върху сумата на основание чл.280 ал.3 т.1, доколкото същите са с цена под нормативно определения с разпоредбата праг за достъп до касация. Поради това в тази й част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството – прекратено. Касационната жалба в частта й срещу решението на въззивния съд, постановено по останалите два главен и акцесорен искове е допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК и при изпълнение изискванията на чл.284 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: С обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение съставът на Софийски градски съд е приел за установено, без по тези обстоятелства страните да спорят, че по силата на сключена от ответното дружество застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, същото е поело задължението да осигури застрахователно покритие за вредите,причинени при ПТП от водача на л.а. марка „Пежо 206“ ,рег. [рег.номер на МПС]; че на 30.05.2018г., в рамките на срока на действие на договора за застраховка на кръстовище в кв.Ботунец [населено място] е настъпило ПТП между лекия автомобил и управляващия велосипед ищец К. А. /към този момент на възраст 11 години/; че образуваната прокурорска преписка срещу водача на лекия автомобил И. Р. е приключила с отказ за образуване на наказателно производство срещу нея за престъпление по НК, с оглед претърпените от ищеца леки телесни увреждания; че с влязло в сила наказателно постановление на същата е наложено административно наказание по чл.185 ЗДвП за нарушение по чл.5 ал.2 т.1 ЗДвП. По отношение на последното съставът на въззивния съд е посочил,че същото не обвързва гражданския съд по въпроса за противоправността на деянието и виновността на дееца, каквато обвързваща сила има само влязлата в сила присъда на наказателния съд, съгласно разпоредбата на чл.300 ГПК. Във връзка с установяване обстоятелствата около настъпването на ПТП и последвалите увреждания на ищеца съдът е обсъдил показанията на разпитаните по делото като свидетели по-голям брат на ищеца А. А. и водачката на лекия автомобил И. Р., като е съобразил и заключенията на назначените в производството пред първата инстанция медицинска, психологическа и авто-техническа експертизи. Възприел е като установен механизъм на автопроизшествието, че на посочената дата времето е било ясно, пътят сух и обстановката спокойна; автомобилът е бил управляван с около 20 км/ч; водачката му навлязла в кръстовището, към което се е спускал по улицата отляво движещ се с най-малко 15 км/ч велосипед, който е бил с липсваща спирачна уредба; велосипедът, чиято видимост е била на 12,2 м от мястото на удара е можел да го предотврати,но в случай,че е бил управляван само от ищеца /безспорно е,че на рамката на велосипеда се е возело и друго дете/ и е бил с изправна спирачна уредба. Съдът изцяло е кредитирал показанията на св.Р., според които при навлизане в кръстовището същата се е огледала и след като не видяла никого продължила, подминавайки средата на кръстовището, когато внезапно усетила отляво на МПС /откъм стръмната улица/ удар - велосипедът се ударил в предната лява част на автомобила и минал през капака му, а децата паднали от дясната му страна, като при премятането им предното стъкло се счупило; едното от децата /ищецът/ имало видима рана на главата и охлузвания; предложила на децата да ги закара в болница, но те отказали и избягали, след което тя се обадила в „Бърза помощ“ и в полицията. Съдът е посочил,че показанията на брата на ищеца св.А. /който не е присъствал по време на инцидента, но е дошъл малко по-късно на мястото му и е установил,че предното стъкло на автомобила е било спукано в левия горен ъгъл с останало на него парче коса, както и какви са били физическите и психическите травми на ищеца в резултат на ПТП/ следва да бъдат кредитирани внимателно с оглед евентуалната му заинтересованост при условията на чл.172 ГПК. Констатирал е,че въззивникът-ищец е проявил процесуално бездействие, в резултат на което не са събрани свидетелските показания на третия участник в ПТП – другото дете Методи Н., които биха разкрили евентуално друг механизъм на произшествието, а писмените му сведения не могат да бъдат годно доказателствено средство и поради това не следва да бъдат кредитирани. Подобно на първоинстанционния съд и въззивният е отказал да кредитира автотехническата експертиза в частта от заключението й, с която вещото лице твърди,че „водачката не е видяла приближаващия се велосипед, който се спускал по средата на улицата, не спряла и не осигурила достатъчно разстояние, за да го изпревари и избегне удара“, възприемайки заключението в тази му част като фактически извод, който не произтича от надлежно събраните доказателства по делото, а възпроизвежда част от фактическите констатации, съдържащи се в постановлението на прокурора за отказ за образуване на наказателно производство. Въз основа на този анализ въззивният състав е приел за установено на базата на свидетелските показания на водачката на МПС,че същата е взела необходимите мерки за избягване на ПТП - огледала се е преди навлизането в кръстовището и едва след като е преминала средата му управляваният от ищеца велосипед е реализирал страничния удар, поради което е заключил,че липсва нарушение от страна на водачката на правилата за движение по пътищата, а презумпцията за вина е опровергана. Развил е съображения, споделяйки и мотивите на първата инстанция, че Р. не е могла и не е била длъжна да предполага, че в кръстовището е възможно да навлезе ускоряващ се по наклон надолу по средата на пътното платно велосипед с две деца на него, без изправни спирачки, който да отнеме предимството й на десностоящ участник в движението на нерегулираното кръстовище, в нарушение на чл.48, чл.79 т.1, чл.80 т.2 и чл.20 ал.2 ЗДвП. При този извод съдът е заключил, че, поради липса на осъществени всички елементи от фактическия състав на деликта, искът се явява неоснователен, а излагането на мотиви по евентуалното възражение за съпричиняване - безпредметно. По въведения в предмета на спора довод на ищеца,че застрахователят е платил извънсъдебно обезщетение за вредите /с размера на което ищецът не е бил съгласен, но е приел плащането/, съдът е възприел този неоспорен факт като мълчаливо извънсъдебно признание на фактите, обуславящи отговорността му, но, преценявайки го в съответствие с нормата на чл.175 ГПК, е посочил,че същото не се подкрепя от събраните по делото доказателства, поради което е отказал да се позове единствено на него и да уважи на това основание исковете. Съставът на ВКС Второ търговско отделение намира за необосновани предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол, съобразно критериите по чл.280 ал.1 ГПК, преценявани в съответствие с указанията в Тълкувателно решение №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.1 от посочената задължителна практика на ВКС, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Това изискване е основно, тъй като именно с поставените от касатора въпроси се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и да са свързани с решаващата дейност на съда, т.е. дадените от него отговори да са го мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени/ от него процесуални действия да са в причинна връзка с него. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Първият от поставените в изложението въпроси е обуславящ, предвид въвеждането в предмета на спора от страна на ищеца на твърдение за извършено от ответното дружество извънсъдебно плащане на обезщетение в размер, който не го е удовлетворил, но с което действие е признато основанието на иска. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос обаче не противоречи на установената съдебна практика, тъй като е съобразено с изричната норма на чл.175 ГПК, задължаваща го да цени признанието на страната, направено извънсъдебно, в съвкупност с установените по делото доказателства / в който смисъл е и поддържаното в практиката/. Именно в този аспект съставът на апелативния съд е преценил извършеното от застрахователя извънсъдебно плащане като недостатъчно да обоснове друг,различен от направения краен извод, тъй като от всички събрани в проведеното съдебно производство доказателства се опровергава презумпцията на вина у застрахования водач на МПС за настъпването на инцидента. В случая следва да се има предвид и спецификата на правоотношението, тъй като вината представлява субективен елемент от фактическия състав на отговорността за деликт, а признание за наличието й като факт може да прави единствено деликвентът, но не и покриващият отговорността му застраховател. С правен характер, непосредствено свързан с крайния изход на делото, по смисъла на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е и процесуалноправният въпрос, формулиран под т.8 в изложението,тъй като същият касае дейността на въззивната инстанция като такава по същество и задължението й при произнасянето си да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, като се произнесе по твърденията, доводите и възраженията на страните и се обоснове защо приема за установени едни от твърдените факти, а други не. Това задължение въззивният съд също е изпълнил в съответствие с поддържаната от касационната инстанция съдебна практика по приложението на процесуалните норми, касаещи въззивното производство. Същият е съобразил всички допустимо събрани и относими към предмета на спора и в частност установяващи механизма на ПТП доказателства, включително е отбелязал липсата на ангажирани от ищцовата страна гласни доказателства /които е могъл да обезпечи/, от които да би могъл да бъде изведен друг механизъм на ПТП, както и се е обосновал защо не следва да се кредитира заключението на техническата експертиза в определена негова част, според която водачката не е видяла велосипеда, не е спряла и не е осигурила достатъчно разстояние, за да избегне удар с него. От останалите, формулирани от касатора, въпроси нито един не осъществява общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване, тъй като по същество обективират не решаващи изводи на въззивния съд, а поддържани от страната тези за липса на контрол от страна на водачката върху превозното средство, управлявано от нея, за проявено от нея невнимание при наличие на обективна възможност да бъде приета опасността, за пристрастност на докладчика по делото. Такива обстоятелства не са били приети за установени от въззивния съд от доказателствата по делото, а напротив – същият се е позовал на липсата на данни за допуснати чрез поведението на водачката на МПС нарушения на ЗДвП, като е намерил за доказано това,че същата се е движила със скорост много под допустимата, навлязла е в кръстовището,след като се е убедила,че няма други участници в движението, които да създават опасност, както и това,че именно другият участник в движението – пострадалият велосипедист, е нарушил конкретни разпоредби на ЗДвП, като е навлязъл в кръстовището отляво на автомобила, движейки се по средата на улица с наклон надолу, без изправна спирачна система, возейки друго лице на рамката, поради което сам се е изложил на опасност и се е блъснал във вече навлезлия в кръстовището автомобил. Поставените от касатора въпроси №9 и №10 във връзка с поддържаното от него оплакване,че съдия-докладчикът е следвало да се отведе от разглеждането на делото, тъй като срещу него са били подадени от страната жалби за забавено правосъдие,освен че не могат да бъдат квалифицирани като обуславящи крайния изход на спора, не кореспондират и с нито една от сочените с тях допълнителни предпоставки за допускане на касационния контрол. Цитираното във връзка с първия от тях решение по гр.д.№2069/18г. на ІV г.о. на ВКС касае неприложима към твърдяната от касатора хипотеза – на ЧСИ, конституирал като взискател по образувано по описа му изпълнително дело дъщеря си /наличие на основание за отвод по чл.22 ал.1 т.2 ГПК/. Наведените в касационната жалба твърдения за предприети от страната действия по подаване на жалби, при наличието на които съдия-докладчикът е следвало да се отведе от разглеждането на делото, не попадат сред нито едно от основанията по чл.22 ал.1 т.т.1-5, на които съдията е длъжен сам да се отведе, а твърдения за действия, предприети от страната по подаване на молба за отвод в хипотезата на т.6 от същия член и алинея, по която да е постановен отказ, не са наведени. Нормата на чл.22 ГПК е ясна и недвусмислена – съдията е длъжен да се отведе сам единствено при наличието на някоя от посочените в ал.1 пет хипотези и по искане на страната – в последната от тях. Предвид това и с оглед разясненията по приложението на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, дадени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, не се обосновава необходимост от тълкуване на тази норма по посочените в тълкувателното решение причини и цели. Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС и по прилагането на самостоятелното основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, предвидено в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Наведените от касатора във връзка с това основание съображения само преповтарят изложените оплаквания за неправилност - за несъобразено от съда извънсъдебно признание с плащането на обезщетение в определен размер, както и за наличие на основания за отвод на съдия-докладчика, но не обосновават нито една от примерно изброените по-горе хипотези на очевидна неправилност или на други близки до тях и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася. Изложеното налага да бъде отказан достъп за осъществяване на касационен контрол върху обжалвания от К. А. въззивен съдебен акт. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответната по касационната жалба страна следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение