Определение № 3916 от 20.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2368/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по процесуално допустима частна жалба с вх.№ 10011 от 10.06.2024 г. (п.кл. 08.06.2024 г.), подадена от Е. В. К.-К. чрез адвокат В. П. от АК – В. срещу Определение № 2436 от 20.05.2024 г., постановено по гр.д.№ 1635/2024 г. по описа на ВКС, ГК, ІІ г.о. Препис е връчен на ответницата по частната жалба – Д. Г. З., която в депозиран отговор чрез адвокат А. К. от АК – В. възразява, че жалбата е изцяло неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото и обсъди наведените доводи, приема следното: Делото на предходния тричленен състав на ВКС е образувано по подадена от Е. В. К.-К. молба за отмяна на влязло в сила въззивно Решение № 71 от 24.01.2023 г. по в.гр.д.№ 1968/2022 г. на Окръжен съд - Варна, с което (след отменяване на Решение № 2548 от 29.07.2022 г. по гр.д.№ 8423/2021 г. на Районен съд – Варна) е уважен предявеният от Д. Г. З. срещу молителката Е. В. К.-К. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на 56,30/128,04 ид.ч. от баня, представляваща част от апартамент № 7, целият с площ от 128,04 кв.м., находящ се в сграда с идентификатор **** пo КККР на [населено място], с адм. адрес [населено място], [улица], ет. 4, в качеството на ищцата на собственик на 56,30/128,04 ид. ч. от апартамента. В молбата за отмяна е поддържано твърдение, че с решението съдът по същество е поделил едно несамостоятелно помещение, без за него да се твърди съсобственост и без твърдения за конверсия. По този начин въззивната инстанция е подменила предмета на делото, нарушила е диспозитивното и състезателното начало, в резултат на което е лишила страните от право на участие в делото. Поддържано е отменителното основание по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, както и довод, че поради процесуалната изненада от страна на съда, молителката не е могла да ангажира нови доказателства за нови обстоятелства. Такива нови доказателства не са представени с молбата за отмяна. Предходният тричленен състав на ВКС е приел, че молбата за отмяна, и след осъществена от районния съд процедура по чл. 306, ал. 1, изр. 2 ГПК, не съдържа ясно и мотивирано изложение на обстоятелства, попадащи в приложното поле на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, нито на някое друго от законовите основания по чл. 303 ГПК, като в частност отсъства и основанието по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като нови доказателства не са представени с молбата за отмяна. По същество молбата се основава на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила (че съдът е подменил предмета на спора; произнесъл се е по непосочени в исковата молба обстоятелства), които са били наведени в касационната жалба и са били обект на проверка в производството по чл. 288 ГПК пред Върховния касационен съд. Тези оплаквания не могат да бъдат отнесени към хипотезите на нарушено право на защита, каквито визира чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, поради което и с оглед указанията в т. 10 на ТР № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК е прието, че молбата за отмяна не отговаря на законовото изискване за конкретно изложение на основание за отмяна сред изрично посочените в закона, поради което не може да бъде разгледана по същество. Наред с оставянето на молбата без разглеждане, предходният състав е осъдил молителката да заплати разноски на ответницата по молбата. Настоящият тричленен състав на ВКС намира, че констатациите и изводите на предходния състав досежно недопустимостта на молбата са обосновани и правилни, поради което по същество частната жалба е неоснователна. Видно от съдържанието на касационната й жалба, Е. В. К.-К. е аргументирала искането си за отменяване на решението на ОС – Варна по реда на инстанционния контрол с оплаквания, идентични по своето съдържание с изложението на отменителните основания в подадената от нея молба по реда на глава ХХІV от ГПК. С постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение тези доводи са преценени на първо място в контекста на служебно приложимото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, както и във връзка с конкретно поставените питания в контекста на основанието за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е формиран извод, че не е налице нито недопустимост на въззивния акт, нито противоречие с практиката на ВКС. Производството по реда на глава ХХІV от ГПК е средство за извънинстанционен контрол върху правилността на ползващите се със сила на пресъдено нещо съдебни решения, когато за страната не съществува друг ред за защита. В конкретния случай такъв ред е съществувал и молителката е упражнила правата си по него, като е обжалвала решението на ОС с касационна жалба. В касационната жалба настоящата молителка се е позовала на обстоятелствата, заявени понастоящем като пораждащи правото й да иска отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК. Изложеното в молбата за отмяна има характер именно на оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на процесуалните правила за разглеждане на делото, извън визираните с разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК. Тъй като не се основава на факти, подводими под хипотезата както на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, така и на някое от останалите лимитативно регламентирани основания за извънинстан-ционен контрол, молбата за отмяна е била изначално нередовна с произтеклото от това задължение за администриращия съд да процедира по реда на чл. 306, ал. 1, изр. 2 ГПК. Задължението на съда е изпълнено, но молителката и след нарочно дадените й указания не е заявила твърдения, принципно обхванати от хипотезата на някое от основанията по чл. 303, ал. 1 или чл. 304 ГПК. При това положение и на основание т. 10 на ТР № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК молбата за отмяна правилно е оставена без разглеждане. Противно на поддържаното с частната жалба, аргумент, че молбата за отмяна е процесуално допустима, не произтича от обстоятелството, че определение за оставянето й без разглеждане не е постановено от администриращия съд. На първо място, преценката дали фактическите твърдения в молбата за отмяна кореспондират с конкретно предвидено отменително основание, надхвърля компетентността на администриращия първоинстанционен съд. По тази причина, дори последният да бе обективирал нарочна констатация в тази насока (каквато в случая и отсъства), същата не би имала обвързващо значение за съда по отмяната – ВКС. По-същественото е, че с т. 10 на ТР № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК е разяснено, че молбата за отмяна не отговаря на изискването за редовност, когато молителят е релевирал доводи, които съставляват касационни оплаквания за допуснати от съответния съд процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, които не са обхванати от хипотезите на чл. 303, ал. 1 ГПК, наред с което изрично е подчертано, че преценката за съответствието на изложените обстоятелства с фактическите състави на чл. 303, ал. 1 ГПК е изцяло в правомощията на Върховния касационен съд, който служебно следи за редовността й, явяваща се положителна процесуална предпоставка за нейната допустимост. Резултатът от преценката в тази насока се обективира с определението по чл. 307, ал. 1 ГПК, както е процедирано в случая. Тъй като процедурата по чл. 306, ал. 1, изр. 2 ГПК е осъществена от администриращия съд, Върховният касационен съд не дължи даването на нови указания и срок за изпълнението им, а формира изводите си по въпросите подлежи ли атакуваният акт на отмяна по реда на чл. 301 ГПК; изхожда ли молбата от легитимирано лице; спазен ли е преклузивният срок за подаване на молбата за отмяна; редовна ли е подадената молба при вече заявените от страната-молител твърдения. Разбирането на молителката (споделено по принцип и от ответницата по молбата с подадения от нея писмен отговор на частната жалба), че основанието по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК има по-широко приложно поле и обхваща и процесуални нарушения извън предвидените с посочената разпоредба, не намира опора в практиката на ВС и ВКС – както задължителната (ППВС № 2/1977 г.; т. 11 от ТР № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК), така и по конкретни дела. Изложеното в молбата за отмяна е квалифицирано от молителката като основание по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, но тази квалификация не обвързва ВКС (изрично така: т. 13 от ППВС № 2/1977 г. и т. 10 от ТР № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК). Както при действието на отменения, така и при настоящия ГПК, даването на правна квалификация на твърденията на страните е изключително правомощие на съдилищата, упражняването на което е дължимо във всяка фаза на производството. При констатация, че конкретната позитивно-правна норма не свързва със заявените от молителя факти принципна възможност за постигане на отмяна по реда на глава ХХІV от ГПК, молбата за отмяна се явява процесуално недопустима и производството по нея подлежи на прекратяване с определение, а не на отхвърляне с решение по същество. Именно такъв е и настоящият случай, доколкото твърденията на молителката не попадат в приложното поле на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК, чиито три фактически състава са изяснени по съдържание с т. 11 от ТР № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови потвърждаването на обжалваното определение в частта, с която е оставена без разглеждане молбата на Е. В. К.-К. за отмяна на влязлото в сила въззивно Решение № 71 от 24.01.2023 г. по в.гр.д.№ 1968/2022 г. на Окръжен съд – Варна. На следващо място настоящият състав констатира, че частната жалба на Е. В. К.-К. обективира и несъгласие с произнасянето на предходния тричленен състав на ВКС относно отговорността за разноските. В тази й част молбата има характер на искане по чл. 248 ГПК, компетентен да се произнесе по което е предходният тричленен състав. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданска колегия