Определение № 69 от 10.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 311/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Н. А. против решение № 4230 от 27.07.2023 г., по гр.д.№ 2087/2022 г. на СГС, в частта, с което е потвърдено решение от 15. 01. 2021г. по гр. д. № 10506/2008г. на Софийски РС, в частта, с което е изнесен на публична продан допуснат до съдебна делба недвижим имот – дворно място, находящо се в [населено място], район В., кв. Д., ул. „***“ № ***, съставляващо УПИ *** от кв. ***, ведно с вилна сграда, построена в него със застроена площ 58,50 кв.м., състояща се от сутерен, етаж и полуетаж, като получената парична сума от продажбата да се разпредели между съделителите съобразно дяловете им: 1/2 част за касаторката и 1/2 част за А. Г. Н., и е отхвърлена предявената от касаторката претенция за поставяне в дял на процесния имот. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на възивното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е отложил делото на 18.12.2020 г. по нейно искане и представен болничен лист, а е обявил делото за решаване, с което я е лишил от възможността да оспори заключението на СТЕ и да доведе поискания свидетел за установяване на претенцията по чл. 346 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по три въпроса: 1.Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита неотлагането на делото при неявяване на страната и нейния пълномощник поради препятствие, което страната не може да отстрани? 2.Трябва ли въззивният съд да следи за допуснати процесуални нарушения и при констатирани такива следва ли да се повтори опороченото действие, като се дадат съответните указания? 3.Преклудират ли се правата за извършване на определени процесуални действия, ако липсват указания от съда в тази насока, включително и от въззивната инстанция? Твърди по първия въпрос противоречие с решение № 157/30.03.2012 г. по гр.д.№ 209/2011 г. на ВКС, І гр.о. По останалите два въпроса се твърди противоречие с решения на ВКС, които посочва. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: С влязло в сила решение е допусната делба на недвижим имот - дворно място, находящо се в [населено място], район В., кв. Д., ул. „***“ №***, съставляващо УПИ*** от кв. ***, ведно с построената в него вилна сграда, със застроена площ 58,50 кв.м., състояща се от сутерен, етаж и полуетаж при равни квоти между ищцата А. Г. Н. и ответницата, сега касатор Д. Н. А.. Претенции за възлагане на основание чл. 349 ГПК, без да посочват на коя алинея се позовават, са направили и двете съделителки. След няколко отлагания и препятстван достъп на вещото лице до имота от ответницата, е изготвена СТЕ, която е установила, че дворното место е неподеляемо поради липса на достатъчно лице към улицата, а сградата е разположена в средата на дворното място. Съобразно представеният проект, вилата е строена като еднофамилна и вещото лице е дало заключение, че е неподеляема. РС е посочил, че не са налице нито една от двете хипотези за възлагане по чл. 249 ГПК, защото съсобствеността между съделителките е възникнала на основание дарения, което е видно от приложените нотариални актове към делото в първата фаза на делбата. Поради това, че съсобствеността не е възникнала от наследяване и предвид установената неподеляемост на дворното място и на вилата, процесния имот е изнесен на публична продан, на основание чл. 348 ГПК, а заявените претенции за предоставяне в дял са отхвърлени от РС. Пред РС са заявени и претенции по сметки: от ищцата – по чл. 31, ал.2 ЗС, а от ответницата – за подобрения на обща стойност 24000 лв. И двете претенции са отхвърлени. С въззивната жалба, касаторката Д. А. е посочила, че обжалвала решението в частта, с която имота е изнесен на публична продан и не е уважена претенцията й за възлагане в дял. Решението на РС не е обжалвано в частта по чл. 346 ГПК по претенцията за подобрения. От данните по делото е видно, че в първото редовно проведено съдебно заседание на 12.07.2019 г. са приети претенциите и съдът е допуснал доказателства за установяване на конкретни обстоятелства по тях. След неколкократни отлагания на огледа от вещото лице, съдът е разпоредил да се изготви експертизата по външен оглед, а междувременно е представен и проект на сградата. Заключението е представено в съда на 10.12.2020 г. С молба от 16.12.2020 г., Д. А. е поискала отлагане на делото поради това, че е болна, представила е болничен лист и на същия ден е подала молба, с която уведомява съда, че оттегля пълномощията от адв. Г.М.. В болничния лист е отразено, че диагнозата, за която й е даден отпуск поради болест от 16.12. до 22.12.2020 г. е неуточнена вирусна инфекция. В болничния лист е посочен „домашен-амболаторен“ режим. РС е отказал да уважи искането за отлагане на делото, защото в болничния лист не е отразено, че не може да се яви в съда, а същевременно, оттегляйки пълномощията от адв. М., сама е следвало да предприеме действия за организиране на защитата си. В съдебното заседание на 18.12.20202 г., съдът е дал ход на делото, приел е заключението на СТЕ и поради неводене а свидетел и от другата страна по претенциите по сметки, допуснатите по един свидетел на всяка страна са заличени. Даден е ход на делото по същество. Във възивната жалба, касаторката е твърдяла, че СТЕ е нереална и необоснована, поради което я оспорва. Поискала е нова експертиза за изследване на поделяемостта. Позовала се е на нарушение на първата инстанция, защото не е отложила делото въпреки представеният от нея болничен лист и оттегляне на пълномощията от адвокат М., като счита, че съдът е следвало да й укаже да представи доказателства, че е лежащо болна и не е в състояние да се яви в съдебна зала. Въззивната инстанция е приела, че искането за нова СТЕ е преклудирано, защото не са налице предпоставките на чл. 266, ал.2 и ал.3 ГПК. Съдът е приел, че определението по чл. 140 във вр. с чл. 146 ГПК отговаря на изискванията, поради което не са налице хипотезите на чл. 266, ал.3 ГПК. С въззивното решение е прието, че оплакването за нарушение на чл. 142, ал.2 ГПК е неоснователно, защото съдът е длъжен да отложи делото, когато страната и пълномощника й не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и не е неразбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран /по способа за извършване на делбата и претенцията за предоставяне в дял, независимо, че погрешно е посочил чл. 346, ал.2 вместо чл. 349, ал.2 ГПК, видно от смисъла на посоченото в тази част от мотивите/ и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. По първият въпрос - представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита, неотлагането на делото при неявяване на страната и нейния пълномощник поради препятствие, което страната не може да отстрани, приетото от въззивният съд не е в противоречие със съдебната практика. Съществено процесуално нарушение е това, което се отразява на резултата по спора. В случая съсобствеността между страните е възникнала на основание дарение, поради което е неприложима нито една от хипотезите на чл. 349 ГПК за поставяне на допуснатия до делба имот в дял на някоя от съделителките. Вещото лице е обосновало извода си за неподеляемост на имота с това, че лицето му към улица е недостатъчно за образуване на два УПИ, съгл. чл. 19 ЗУТ, а и сградата е в средата на имота. Изяснено е и от архитектурният проект, че сградата е със застроена площ 58 кв.м. и с вътрешно стълбище, като на полуетажа са спалните, а кухнята и сервизните помещения са на долния етаж, като има и сутерен. Сградата е строена като еднофамилна. Касаторката свързва твърдението си за необоснованост на СТЕ относно поделяемостта с възможността да се учреди право на строеж с решението по извършване на делбата. Такава възможност, каквато е съществувала по отменения ГПК /чл.287, ал.2 отменен/ не е предвидена в действащия ГПК. Същевременно съдебната практика по чл. 142, ал.2 ГПК в редакция към 2020 г., когато делото е разглеждано от РС, изисква страната да не може да отстрани препятствието, поради което иска отлагането. В случая освен, че болничния лист определя „домашен-амболаторен“ режим, който не доказва невъзможността за явяване пред съд, касаторката е оттеглила пълномощията от адв. Г. М. и не е осигурила представляването й от друг пълномощник за съдебното заседание на 18.12.2020 г., като в последствие е „възстановила“ правата за процесуално представителство на същия адвокат с молба от 10.02.2021 г. - да я представя пред всички инстанции /л.245 от делото на РС/. Така поради това, че въпроса не влияе на изхода от спора, не е налице общото основание за допускане до касация на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и противоречие с цитираното от касаторката решение № 157/30.03.2012 г. по гр.д.№ 209/2011 г. на ВКС, І гр.о., по което е установена друга фактическа обстановка – по посоченото дело съдът е отказал да отложи делото въпреки усложнената метеорологична обстановка, поради която страната и пълномощникът й не са могли да се явят по делото в друго населено място, за което са уведомили съда и са поискали отлагане по факс до съда. Въззивната инстанция не е установила допускане на процесуално нарушение от първата инстанция, което е формулирано в хипотезата на въпроса. Същевременно касаторката, като въззивница, не е поискала повтаряне на процесуални действия – не е поискала повторен разпит на вещото лице. Затова вторият поставен въпрос не кореспондира на данните по делото и приетото от възивния съд. Във въззивната жалба няма оплаквания относно доклада на РС по делото във фазата по извършване на делбата и относно разпределение на доказателствената тежест. Съгласно задължителните указания, дадени в т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, разпоредбата на чл. 269 ГПК оправомощава въззивния съд да следи служебно само за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение. Преценката за неговата правилност, е ограничена със същата норма само до оплакванията във възивната жалба. Когато тя съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд е длъжен да даде указания до страните за възможността да предприемат процесуални действия за ангажиране на относими за делото, но несъбрани от първата инстанция доказателства поради отсъствие, непълнота или неточност на дадените указания в доклада. В случая относно неподеляемостта на процесния имот са събрани доказателства от първата инстанция. Твърденията на касаторката във въззивната жалба за необоснованост на експертизата не са подкрепени с никакви доказателства или доводи. /твърдението за възможност да се възложи в самостоятелен дял правото на строеж е направено за първи път в касационната жалба/ Предвид изложеното, въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика. Цитираните решения от касаторката са от 2010 г. / Решение № 549 от 29.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 56/2010 г., IV г. о., Решение № 700 от 6.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 304/2010 г., III г. о., Решение № 172 от 23.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 386/2009 г., III г. о., Решение № 385 от 10.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1245/2009 г., III г. о. и Решение № 644 от 12.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1269/2009 г., IV г. о./, т.е. от преди постановяване на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не отразяват актуалната съдебна практика и не доказват наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по третия въпрос. Предвид недопускане до касация и на основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 9555 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение