Определение № 695 от 16.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2432/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на страните по делото срещу въззивно решение № 171/17.10.2022 г. по в.гр.д. № 280/2022 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ.

„Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“АД обжалва въззивното решение в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на ищците М. А. М., Г. А. М. и Г. А. М. застрахователни обезщетения в размер на по 90 000 лева за смъртта на баща им – А. М. М., настъпила в резултат на ПТП от 28.10.2016 г.

Ищците М. А. М., Г. А. М. и Г. А. М. обжалват въззивното решение в частта, с която исковете на всеки един от тях са отхвърлени за разликите над 90 000 лева до пълните предявени размери 200 000 лева.

Страните оспорват касационните жалби на насрещните страни.

Касационните жалби са процесуално допустими: подадени са от страни по делото в предвидения в закона срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и са редовни.

Спорът е за размерите на претендираните обезщетения.

За мотивите на въззивния съд:

Въззивният съд е прел, че налице е виновно и противоправно действие на водача на застрахован при ответника автомобил, което се намира в пряка причинна връзка с претърпените от ищците неимуществени вреди.

Въззивният съд е приел, че възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия не е доказано пълно и главно, тъй като е приел за установено въз основа на извършената по делото съдебно-медицинска експертиза, че липсата на поставен колан не е в пряка причинна връзка с настъпилата смърт, като предвид спецификата на удара и положението на бащата на ищците в автомобила, това не би предотвратило инцидента, като дори би причинило допълнителни травми.

По отношение на дължимия размер на застрахователните обезщетения въззивният съд приел следното:

Ищците са родени през 1998 г., 2000 г. и 2004 г. Починалият в ПТП А. М. М. не ги е бил припознал като негови деца. Обстоятелството, че А. М. М. е бил баща на ищците, е установено с влязло в сила съдебно решение по чл.69 СК по гр.д. № 163/2017 г. на ЯОС (след смъртта на А. М.) въз основа на иззет посмъртно Д. материал от починалия през 2016 г..

Починалият в ПТП е живял с ищците и майка им в едно домакинство в различни периоди от време от 2000 г. до 2005 г., когато не е бил в затвора: през 2000 г. до влизането си в затвора на 23.07.2000 г. и след излизането си от затвора на 30.04.2003 г. до влизането си в затвора на 15.07.2005 г.

След излизането си от затвора на 27.07.2007 г. А. М. М. е напуснал ищците и майка им, създал е друго семейство с друга жена, от която има родени три други деца, които не са страни по настоящото дело (а по друго).

Починалият А. М. е бил в затвора и от 2005 г. до 2007 г. и през 2010 г.. По делото не са събрани доказателства починалият баща на ищците да е бил трудово зает, освен за много кратък период от време (през 2008 г. и 20015 г. общо за около 4 месеца), тези обстоятелства имат значение за контактите и отношенията му с ищците.

По делото няма доказателства след 2005 г. ищците да са живели с починалия им баща в едно домакинство. По делото не се твърди и не се доказва починалият баща на ищците да е участвал в личните грижи за тях и задоволяването на всички техни нужди, не им е давал издръжка. Няма данни ищците да са посещавали новото му семейство и новия дом, който баща им е създал, нито да са се познавали с по-малките си еднокръвни братя и сестри.

Независимо от това, позовавайки се на събраните по делото свидетелски показания, въззивният съд е приел, че емоционалната връзка между ищците и техния баща не е била изцяло двустранно прекъсната.

От свидетелските показания съдът е установил, че починалият е демонстрирал в обществото (в квартала), че е баща на ищците и че те също са се отнасяли към него като към техен баща, и след раздялата с майката на ищците ги е посещавал, давал им е дребни парични суми (по 5-10 лева), водел ги е на разходка и им е купувал сладки(ши), от което се установява, че между починалия при ПТП и ищците е съществувала емоционална връзка.. Поради което не е изключено основанието за присъждане на обезщетения за претърпени от ищците неимуществени вреди от смъртта на А. М..

Въззивният съд изложил самостоятелни мотиви за размера на дължимите на ищците обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди, като се е позовал на приетото с ППВС 4/68 г. за критериите за определяне на справедливи обезщетения и на последващата практика на ВС и ВКС, включително и на значението на икономическите условия и нивата на застрахователно покритие.

След което е разгледал всички установени по делото конкретни факти и обстоятелства, които имат значение за определяне на справедливи размери на дължимите обезщетения.

Съдът е обосновал извода си, че ищците не са живели в едно домакинство с покойния им баща (освен за посочените периоди от 2000 г. до 2005 г.) и не са получили от него необходимите за правилното им израстване грижи и издръжка, което неминуемо е оказало негативно влияние между духовната и емоционалната страна на отношенията между тях. Опровергано е твърдението, че те са получавали от него морална и материална подкрепа, които са загубили със смъртта му. Установеният социален и морален облик на личността на бащата на ищците не дава основание да се приеме, че той въобще е участвал във възпитанието им, нито че е бил опора в живота им и им е давал усещане за сигурност в бъдещето. Така въззивният съд е обосновал извода, че е липсвала твърдяната изключителност в отношенията между ищците и баща им и че обичайните отношения между родители и деца са били нарушени.

Въззивният съд е приел, че все пак по делото е доказано, че емоционалната връзка между ищците и техния баща не е била изцяло прекъсната, макар и той да не е бил пълноценен родител.

Съдът е приел какви са били преживените от ищците от смъртта на баща им негативни нормални човешки реакции: шок, силен стрес, дълбока тъга, напрежение, безпокойство, мъка и отчаяние, по-силно изпитвани от тях веднага след трагичното събитие.

Съдът е приел, че по делото не са събрани доказателства за наличието на изключителни и необратими последици в психиката на ищците и за продължаващо и към момента душевно разстройство. По-силните отрицателни емоции са преодолени в значителна степен, че две от децата (ищците) вече имат свои семейства, което до голяма степен благоприятства възможността за преодоляване с времето на по-силните отрицателни емоции.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на сумата 90 000 лева за всеки от ищците.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Страните спорят за определения от въззивния съд на всеки един ищец размер на обезщетението за неимуществени вреди, като изтъкват противоположни аргументи за неправилното му определяне.

Касационният жалбоподател „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“АД се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, във връзка с което извежда следните въпроси:

1. Как се прилага чл.52 от ЗЗД съобразно обективно установените вреди и търпими от тях болки и страдания и в съответствие с всички относими критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? Жалбоподателят твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с решенията на ВКС по т.д. № 795/2008 г., II т.о., т.д. № 619/2011 г., II т.о., по гр.д. № 1812/2016 г. на ВКС, IV г.о..

2. При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правно релевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях? Жалбоподателят твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и с решенията на ВКС по т.д. № 566/2010 г. на II т.о.; по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о.; по т.д. № 1053/2012 г. на II т.о.; по т.д. № 4391/2013 г. на II т.о.; по т.д. № 3594/2013 г. на I т.о.; по т.д. № 40/2014 г. на ІІ т.о.; по т.д. № 40/2014 г. на ІІ т.о.; по т.д. № 795/2008 г. на ІІ т.о.; по т.д. № 795/2008 г. на ІІ т.о.; по т.д. № 387/2008 г. на ІІ т.о.; по т.д. № 596/2012 г.; по т. д. № 2273/2015 г. на ВКС, ІІ т.о.

3. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено- икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?

В допълнение се позовава на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност.

Касационните жалбоподатели М. А. М., Г. А. М. и Г. А. М. се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, във връзка с което извеждат следния правен въпрос:

Какви са критериите при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение и кои факти и обстоятелства следва да бъдат взети (предвид) при преценка на понятието за справедливост по чл.52 от ЗЗД? Жалбоподателите твърдят, че този въпрос е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и с решенията на ВКС по т.д. № 1529/2015 г. на II т.о., по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о., по т.д. № 60/2012 г. на ВКС, II т.о. и с определение по т.д. № 1682/2019 г. на I т.о.

Поставените от двете страни въпроси имат сходно съдържание и се свеждат до критериите, които съдът е длъжен да съобрази при определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по предявен иск по чл.432, ал.1 КЗ. Тези въпроси се отнасят до приложението на правилото на чл.52 ЗЗД. Те са обусловили изхода на спора, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената съдебната практика на ВС и ВКС, според която от значение са конкретните обстоятелства, при които е настъпила смъртта, как се е отразила върху психическото и емоционално състояние на ищеца (на всеки един от ищците), каква е била степента на близост на ищеца с починалия, както и какви са били конкретните икономически условия към момента на увреждането.

В настоящия случай от мотивите на въззивното решение е видно, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл.432, ал.1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в посочената практика критерии и е взел предвид конкретните факти и обстоятелства, които имат значение за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Включително и обществено-икономическата обстановка в страната, чиято проявна форма са нивата на застрахователно покритие. Преценката от въззивния съд на релевантните за определяне на размера на обезщетенията факти не е в противоречие, а в съответствие с установената съдебна практика.

Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че не е осъществено основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поради наличието на установена съдебна практика по изведените въпроси, съответствие на разрешенията на въззивния съд с нея и липсата на обосновка на необходимостта от нейното изменение (съгласно приетото с т.4 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС), настоящият съдебен състав намира, че не е осъществено и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“АД се позовава на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него).

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).

Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност (по чл.281,т.3 ГПК).

Поради изложеното, настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по нито една от двете жалби.

С оглед изхода от това производство страните нямат право на разноски, а всяка страна следва да понесе разноските, които е направила за касационно обжалване, поради което разноски не следва да бъдат присъждани.

Воден от изложеното съдът