Определение № 212 от 22.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1813/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба от М. Д. Орехов срещу решение №343 от 18.06.2024г. по т.д.№259/2023г. на Великотърновски окръжен съд, ТО. С него е потвърдено решение №375 от 6.03.2023г. по гр.д. №2722/2022г. на Великотърновски районен съд, с което е отхвърлен искът на М. Д. Орехов срещу „Първа инвестиционна банка“ АД за сумата от 6000 лв. – частичен иск от обща претенция в размер на 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело №581/2021г. по описа на ЧСИ И. Ц. като неоснователен. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно. Прави оплакване за допуснато от съда съществено нарушение на съодопроизводствените правила – необсъждане на всички доводи на касатора и относимите към тях доказателства, довело до необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон. Въвежда доводи и за съществено нарушение на логическите и емпиричните правила за изграждане на съжденията, допуснато от въззивния съд при извършения от него несистемен анализ на доказателствата. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател сочи, че решението е нищожно и недопустимо. Обосновава нищожността с твърдения за нарушаване на принципа на случайния подбор при конституирането на съдебния състав по в.гр.д.№259/2023г. на Великотърновски окръжен съд, ТО. Недопустимостта като порок на въззивното решение касаторът обосновава с доводите, че въззивният съд неправилно е отказал да спре производството по делото на основание чл.229 ал.1 т.4 от ГПК, въпреки наличието на висящ спор по гр.д.№5223/2023г. на ВКС, ГК, ІV г.о., между същите страни на същото правно основание, но за различен исков период, изходът на което би бил обуславящ за настоящото производство. В тази връзка се позовава на отклонение от задължителните разяснения в Тълкувателно решение №1 от 09.07.2019г. по тълк.д. №1/2017г. на ОСГТК на ВКС. Излага твърдения за това, че съдебното решение на Великотърновски окръжен съд е неправилно поради съществено нарушение на процесуалните норми предвид наличието на данни за отвод на всеки един от членовете на съдебния състав в хипотезата на чл.26 ал.1 т.5 и т.6 от ГПК. Сочи противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.22 ал.1 от ГПК, без да формулира конкретен въпрос в тази връзка, извън твърдението за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение. Позовава се на противоречие с решение № 98 от 30.11.2017г. по гр. д. №3899/2016г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 120 от 13.04.2011г. по гр. д. №1333/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 505 от 16.11.2011г. по гр. д. №1590/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 50 от 29.04.2022г. по гр. д. №3559/2021г. на ВКС, ГК, І г.о. Също въвежда твърдения за наличие на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като във въззивното решение не са изложени мотиви относно кредитирането на доказателствата, представени от него по делото, като сочи противоречие с решение №145 от 05.08.2021г. по гр. д. №1178/2020г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №60224 от 04.08.2022г. по гр. д. №914/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №157 от 08.11.2011г. по т. д. №823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №324 от 22.04.2010г. по гр. д. №1413/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и други. Сочи и основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като твърди, че следните процесуалноправни въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: Представлява ли основание по чл.22, ал.1, т.6 ГПК за отвод на съдебния състав обстоятелството, че същият състав се е произнасял по аналогичен правен спор между ищеца и частния съдъбен изпълнител? Какво е решение на въззивната инстанция, постановено в противоречие с тълкувателната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1 от 09.07.2019г. по тълк.д.№1/2017г. на ОСГТК на ВКС? Какво е решение на въззивната инстанция, постановено в противоречие с практиката на ЕСПЧ?. В допълнително изложение, подадено в срока за касационно обжалване, поставя и въпросите: Изгубила ли е актуалност т.9 от ППВС№7/1959г.? По наведено възражение за подсъдност по чл.113 от ГПК, какво е решението на първоинстанционния, респ. на въззивния съд? Ответникът “Първа инвестиционна банка” АД, оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да сподели изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че не е доказано наличие на противоправно поведение на изпълнителя на работата (в случая на ЧСИ И. Б. в рамките на изпълнително дело № 581/2021 г.), от което да са настъпили сочените неимуществени вреди. Изложил е съображения, че задължението на съдебния изпълнител да зачете несеквестируемостта възниква, когато той бъде уведомен за произхода на постъпленията по сметката било от банката (като трето задължено лице), било от самия длъжник. След такова уведомяване и събиране на необходимата информация, съдебният изпълнителя следва да върне на длъжника несеквестируемата част от преведената му сума. Съдът е изтъкнал, че в случая ЧСИ И. Б. не е получила необходимата информация нито от банката, нито от длъжника и не е знаела произхода на средствата по запорираното вземане, съответно не е могла да зачете несеквестируемостта. Посочил е, че на 04.03.2022г. съдебният изпълнител е уведомен за първи път с молбата на ищеца, към която са представени писмени доказателства и с която се иска възстановяване на преведени суми, молбата е била уважена и с платежни нареждания от 04.03.2022г. съдебния изпълнител е възстановил неправилно преведените му суми обратно по банковата сметка на ищеца. Също така е констатирал, че с влязло в сила решение по в.гр.д. №867/2022г. по описа на Великотърновски окръжен съд, чийто предмет е била въззивна проверка на решение по гр.д. №1977/2022г. по описа на Великотърновски районен съд, е отхвърлен иск с правно основание чл.45 от ЗЗД, предявен против ЧСИ И. Ц. за присъждане на обезщетение за претърпени от М. Д. Орехов неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител по изп. дело №581/2021г. именно във връзка със същите запори, предмет и на настоящото дело. Изложил е съображения, че решението по този преюдициален въпрос, а именно носи ли отговорност по чл.45 от ЗЗД ЧСИ И. Ц. - съдебният изпълнител ,наложил запорите по изп. д. №581/2021г., заради незаконосъобразни действия, е от съществено значение за ангажиране и отговорността по чл. 49 ЗЗД на ответника в настоящия спор, доколкото ответникът е взискател по това изпълнително дело и е възложил работата на ЧСИ Ц.. Изтъкнал е, че след като е установена липсва противоправно поведение у изпълнителя на възложената работа, то няма основание да бъде ангажирана и отговорността на възложителя като солидарен длъжник, поради което искът по чл.49 вр. чл.45 от ЗЗД предявен против Първа инвестиционна банка АД, се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Счел е за неоснователно възражението на въззивника за липса на мотиви на първоинстанционното решение, като е посочил, че обжалваното решение отговаря на изкисванията на чл.236, ал. 2 ГПК и е мотивирано обстойно – изследвани са твърденията на всяка от страните, анализирани са изцяло, пълно и обективно събраните по делото доказателства, съдът е отговорил на всички възражения и твърденията на страните. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е нищожен или недопустим. Съобразно задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция във фазата по селекция на касационните жалби е длъжна служебно да следи за валидността и допустимостта на въззивното решение в обжалваната част. Констатирането на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, с които в случая е обосновано поддържаното основание за касиране по чл.281 от ГПК, нито от относимите към това основание правни въпроси от изложението на основанията по чл. 280 ал.1 от ГПК. В случая не е налице вероятна нищожност на обжалвания акт, която съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС би обусловила допускане на касационното обжалване. Изложените в касационната жалба доводи, че решението е постановено от незаконен съдебен състав, са обусловени от разбирането на касатора, че и тримата съдии от съдебния състав на въззивния съд е следвало да бъдат определени на принципа на случайния подбор. Съгласно нормативната уредба, регламентираща реда за разпределение на постъпващите в съдилищата дела между съдиите от съответния съд, на принципа на случайния подбор се определя само съдията докладчик. Съгласно чл.35 ал.4 от Правилника за администрацията в съдилищата книжата, по които се образуват дела, се предават най-късно на следващия ден от постъпването им на административния ръководител на съда или на определени от него съдии, които образуват делото, ако са налице процесуалните изисквания, като определят вида му и съдията докладчик на принципа на случайния подбор, използвайки програмата за случайно разпределение на делата. Този извод се налага и от текста на чл.1 б.а) на Единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища ( приета с Решение на ВСС по протокол № 57/04.12.2014 г., изменена и актуализирана с Решение на ВСС по протокол № 13/19.03.2015 г..; изм. с решение на СК на ВСС по Протокол № 1/10.01.2017 г.; изм. с решение на СК на ВСС по Протокол № 9/13.03.2018 г.; изм. и доп. с решение по Протокол № 6/27.02.2024 г. на СК на ВСС, изпълняваща функциите на Висш съдебен съвет, съгласно § 23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ (обн. ДВ, бр. 106/22.12.2023 г.), който предвижда, че методиката урежда реда за определяне на съдия докладчик по делото на принципа на случайния подбор, регламентиран законово в чл. 9 от ЗСВ. Същият извод се налага и от другите текстове на същата Методика, които уреждат особени хипотези на приложение на принципа на случайното разпределение на делата /чл.4.1.2 букви а), б), г), чл.4.1.4 и др./ изключвайки от разпределението първоначално определения докладчик или предвиждайки изрично, че делото са разпределя именно на него, без да се регламентира избор на останалите членове от съдебния състав за всяко дело поотделно. В случая от представения протокол за избор от 04.04.2023г. се установява, че съдията докладчик Т. Д. е избрана на принципа на случайния подбор, чрез програмата за случайно разпределение на делата. Следва да се отбележи, че дори и да бе допуснато нарушение на принципа на случайния подбор при определянето на съдията докладчик по настоящото дело, това не би обусловило нищожност на постановеното въззивно решение. Съгласно постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 346 от 30.11.2011г. по гр. д. № 1556/2010г., на ВКС, ТК, II г.о., обстоятелството,че съдията докладчик не е бил определен за такъв при спазване на принципа на случайния подбор не обуславя нищожност на постановеното решение. С оглед изложеното настоящият състав намира,че постановеното от Великотърновски окръжен съд решение е валидно. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради евентуална негова недопустимост поради отказа на съда да спре производството по делото на основание чл.229 ал.1 т.4 от ГПК, въпреки наличието на висящ спор по гр.д.№5223/2023г. на ВКС, ГК, ІV г.о., по иск за обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на съдебния изпълнител по изпълнително дело №20218960400581, извършени в периода от 01.04.2022г. до 30.09.2022г. Съгласно приетото с ТР №1/2017 от 09.07.2019 г., т. д. №1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал.1, т.4 от ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Поради това, наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл. 297 – чл. 298, чл. 300, чл. 302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. В настоящата хипотеза с молба от 19.05.2023г. касаторът – въззивник във въззивното производство е поискал производството да бъде спряно до приключване на три производства с влязъл в сила акт - гр.д. №867/2022г., гр.д.№256/2023г. и гр.д.№271/2023г. на Великотърновски окръжен съд. Въззивният съд е преценил, че е налице връзка на преюдициалност между спора, с който е сезиран и производството гр.д. №867/2022г., поради което с определение от 06.06.2023г. е спрял производството до приключване на производството по в.гр.д.№867/2022г. на Великотърновски окръжен съд с влязъл в сила съдебен акт. След приключването на производсвото по в.гр.д.№867/2022г. на Великотърновски окръжен съд / въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване с определение по чл.288 от ГПК от 29.02.2024г. по гр.д. №2208/2023г. на ВКС, ГК/, въззивният съд е възобновил производството по т.д.№259/2023г. с определение от 12.03.2024г. Към този момент производството по гр.д.№256/2023г. на Великотърновски окръжен съд също е било приключило с неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд. Производството по гр.д.№271/2023г. на Великотърновски окръжен съд е било висящо / по жалба срещу въззивното решение е образувано гр.д.№5223/2023г. на ВКС, ГК, ІV г.о./, но негов предмет е претенция за обезщетение за вреди, претърпени от касатора от незаконосъобразни действия на ЧСИ И. Ц. по изп. дело №581/2021г., осъществени в последващ период - след 01.04.2022г., твърдения за които не са въведени от ищеца в настоящото производство. Поради това не може да се приеме, че спорът по гр.д.№271/2023г. на Великотърновски окръжен съд е преюдициален, т. е., че с постановеното по него решение със сила на пресъдено нещо биха били признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по настоящото производство. Изложеното налага извод, че като е отказал да спре повторно производството по настоящия спор при условията на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК въззивният съд е действал в съответствие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос, с оглед вероятна недопустимост на решението на Великотърновски окръжен съд. Не са налице предпоставки за допускане до касационен контрол на решението и на основанията по чл.280 ал.1 от ГПК. В последователната практика на ВКС, цитирана от касатора се приема, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл.22, ал.1, т.6 от ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Съгласно визираната разпоредба от ГПК, основанието по чл.22, ал.1, т.6 от ГПК за отвод на съдия от разглеждането на гражданско дело е налице, когато съществуват обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в неговата безпристрастност. Това основание за отвод на съдията не е абсолютно, а е оставено на неговата свободна преценка. Неправилната преценка на съдията относно това дали в конкретния случай има основателна причина страната да се опасява, че изискванията за решаване на делото от независим и безпристрастен съд не са изпълнени, както и постановеният в резултат на тази неправилна преценка отказ на съдията да се отведе от разглеждането на делото, не водят до нищожност на постановеното от този съдия решение, като постановено от незаконен състав. Необоснованият отказ за отвод на съдията представлява процесуално нарушение, което би могло да е основание за отмяна на решението, но само ако то е довело до постановяване на неправилно решение по съществото на спора. Освен това, за да отклони предложението по чл.292 от ГПК, с тълкувателно решение № 1 от 21.11.2023 г. по т. д. №1/2023 г. на ОСГТК, ВКС обобщи практиката по чл.290 от ГПК, според която основанието по чл.22, ал.1, т.6 от ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай въз основа данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Затова е обективно невъзможно да се даде принципен отговор дали участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по доказателства, представени и по двете дела, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, при всички случаи и независимо от обстоятелствата и особеностите на казуса, е или не е основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 от ГПК. Преценката зависи от проверка на конкретните обстоятелства, факти и доказателства по делото, която не може да бъде осъществена в стадия по селекция на касационните жалби. Втори и трети въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като нямат характера на въпроси по приложение на материалноправна или процесуалноправна норма, а изразяват становището на касатора, че въззивното решение не е съобразено със задължителната практика на ВКС, както и практиката на ЕСПЧ. С формулировката на въпросите касаторът въвежда само сочената от него допълнителна предпоставка за достъп до касация / противоречие с Тълкувателно решение №1/09.07.2019г. по тълк.д.№1/2017г. на ОСГТК на ВКС и противоречие с решения на ЕСПЧ: решение по дело М. срещу България, решение по дело Г. срещу България, решение по дело Micallef срещу М., решение по дело Morice срещу Франция и други/, без да изпълни общото изискване на разпоредбата на чл.280 ал.1 от ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Касаторът не е обосновал значимостта за спора на въпроса „Изгубила ли е актуалност т.9 от ППВС№7/1959г“. Съгласно разясненията в т.9 от ППВС№7/1959г. отговорният по чл.49 от ЗЗД не може да бъде осъден да заплати на увредения обезщетение, по-голямо от онова, за което е осъден причинителят на вредите. Той може да възразява, че действителният размер на вредите е по-малък от онзи, за който е осъден причинителят, освен когато размерът на вредите е елемент от фактическия състав на престъплението, за което е осъден причинителят. В противоречие с тези разяснения би било решение, с което отговорният по чл.49 от ЗЗД е осъден да заплати обезщетение в по – голям размер от това, което е осъден да заплати причинителят. В случая искът по чл. 45 от ЗЗД, предявен от касатора против ЧСИ И. Ц. за присъждане на обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на съдебния изпълнител по изп. дело №581/2021г. във връзка със същите запори, предмет и на настоящото дело, е отхвърлен изцяло, както е отхвърлен и предявеният в настоящото производство иск срещу взискателя. Последният поставен от касатора въпрос за приложението на чл.113 от ГПК не се явява обуславящ за изхода на спора, тъй като не е обсъждан от въззивния съд, а от друга страна нарушението на правилото на чл.113 от ГПК не може да обуслови недопустимост на обжалваното въззивно решение. Твърденията, че въззивният съд не се е произнесъл по всички искания и възражения на страната и с това се е отклонил от задължителните указания в ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г. и ППВС №1/1985г. съставляват оплаквания за необоснованост и нарушения на процесуалния закон. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Обстоятелството, че касаторът не е обвързал доводите си с конкретен въпрос по приложението на процесуалния закон, изключва общата предпоставка за достъп до касация, без да е необходима преценка за сочената от касатора като допълнителна предпоставка противоречие с практиката на ВКС. Следва да се отбележи, че правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В постоянната практика на ВКС, обективирана в: Решение № 12/16.02.2016г. по гр.д. № 2184/2015г. на ВКС, ТК, IІІ г.о., Решение № 42/05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г.на ВКС, IV г.о., Решение № 283/14.11.2014г. по гр.д.№ 1609/2014г. на ВКС, IV г.о., Решение № 40/04.02.2015г. по гр.д. № 4297/2014г. на ВКС, IV г.о., Решение №157/11.02.2016г. по т.д. №3638/2014г. на ВКС, I т.о. и др., последователно се застъпва становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 от ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество на твърдения и възражения на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на осн. чл.269, ал.2 от ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266, ал.1 от ГПК. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. В случая въззивният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства и обстоятелствата, релевантни за пораждане на правото на обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. дело №581/2021г. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Великотърновски окръжен съд. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78, ал.8 от ГПК в размер на 200 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд