Определение № 5460 от 27.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4154/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „РДК - Регионална дистрибуционна компания“ ЕООД, чрез пълномощник адв. Г. Н., срещу решение № 104 от 21.05.2024 год. по въззивно гр. д. № 16/2024 год. на Бургаския апелативен съд. С него е потвърдено решението от 27.09.2023 год. по гр. д. № 193/2022 год. на Окръжния съд в гр. Ямбол и са отхвърлени исковете на касатора по чл. 108 ЗС и чл. 45 ЗЗД против Община Стралджа за признаване за установено, че ищцовото дружество е собственик на два преместваеми обекта с наименование на идейните проекти „Холидей 1“ и „Фемили 49“, находящи се в с. Зимница, УПИ I-215,216, за осъждане на общината да предаде владението върху тях, както и да заплати обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на сумата 9 112,50 лева.

За да постанови този резултат апелативният съд е приел, че първоинстанционният съд е установил правилно и в пълнота фактическата обстановка по делото. Въз основа на изслушаните три експертни заключения по първоначална, повторна и допълнителна съдебно-технически експертизи е установено, че процесните обекти са построени по метода на смесеното строителство – конструкцията на двата обекта включва монолитно изграден стоманобетонов фундамент, пространствен скелет от свързаните помежду си мастарни греди, вертикални дървени колони, конструктивни изолационни панели, хоризонтални греди над панелите и покривни греди. В този смисъл същите са трайно прикрепени към терена по начин, който не позволява тяхното отделяне без да се разрушат довършителните работи, като при евентуален демонтаж на сградите би останал бетоновият фундамент, с което се изменя трайно субстанцията и начина на ползване на земята по смисъла на пар. 5, т. 80 от ДР на ЗУТ. С оглед описаните характеристики на обектите съдът е приел, че същите не представляват „преместваеми“ такива по смисъла на посочената разпоредба, а строежи съобразно дефиницията на пар. 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, по отношение на които намира приложение придобивният способ на приращението по чл. 92 ЗС. С оглед на това и доколкото и двата обекта са изградени в имот, собственост на ответната община, без да е учредявано право на строеж или да е издавано разрешение за тяхното поставяне в съответствие с изискванията на Наредба № 6 за реда и условията за издаване на разрешение за поставяне на временни преместваеми съоръжения, елементи на градското обзавеждане и рекламни, информационни и монументално-декоративни елементи на територията на Община Стралджа, то последната е станала техен собственик в качеството си на собственик на терена. По тези съображения предявеният иск за собственост е отхвърлен като неоснователен. Съответно е отхвърлена и обусловената от него претенция за обезщетение, доколкото не се установяват неправомерни действия или бездействия на ответната община като правопораждащ деликтната отговорност юридически факт.

Недоволно от този изход на спора, дружеството - ищец оспорва въззивното решение по съображения за неправилно прилагане на закона и допуснати процесуални нарушения при обсъждане на приетите експертни заключения, заедно довели до необоснован извод относно правния статут на процесните обекти.

В изложение към жалбата се поддържа наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпросите:

1. „ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, факти, твърдения, доводи, възражения и становища на страните, както и да направи цялостна преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съобразявайки нормативните разпоредби и правилата на логическото мислене? “;

2. „ Съобразно коя правна норма следва да се определи, дали процесните обекти са преместваеми или строежи – съобразно чл. 56, ал. 1 и чл. 57, ал. 1 ЗУТ или пар. 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, или пар. 5, т. 80 от ДР на ЗУТ? “;

3. „ Кои са релевантните признаци, които следва да се установят, за да се приеме, че един обект е строеж или преместваем? “

Ответната Община Стралджа, представлявана от адв. П. Г., оспорва жалбата в писмен отговор в срок по подробни съображения за нейната неоснователност. Претендира разноски съобразно представен договор за правна защита и съдействие от 25.09.2024 год.

Като съобрази изложеното и след като се запозна с материалите по делото, настоящият съдебен състав на Второ г. о. на Върховния касационен съд намира, че е сезиран с редовна и процесуално допустима касационна жалба, която отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, подадена е в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Постъпилата жалба не обосновава основания за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд поради следните съображения:

Съгласно приетото в практиката на Върховния касационен съд, собственикът на терена по силата на приращението придобива право на собственост върху онези обекти, които са изградени върху неговия имот от трето лице без надлежно учредено право на строеж и са трайно прикрепени към терена. Преместваемите обекти по естеството си представляват движими вещи, които принадлежат на лицето, което ги е създало, респ. е придобило собствеността върху тях по силата на договор за изработка. Тези обекти се поставят върху терена и не представляват и подобрения, ако могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота. Това тълкуване е трайно възприето в правната теория и в съдебната практика. И според легалната дефиниция, съдържаща се в § 5, т. 80 ДР на ЗУТ, „преместваем обект" е обект, който няма характеристиките на строеж и може след отделянето му от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да бъде преместван в пространството, без да губи своята индивидуализация и/или възможността да бъде ползван на друго място със същото или с подобно предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е отделен, като поставянето му и/или премахването му не изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята, както и на обекта, върху който се поставя или от който се отделя. Подобен обект не притежава характеристиките на недвижим имот по смисъла на чл. 110 ЗС, а именно по естествен начин или от действието на човека да е прикрепен трайно към земята или към сградата. В този смисъл решение № 195 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. д. № 688/2023 год., I г. о.

В решение № 152 от 07.04.2010 год. на ВКС по гр. д. № 831/2009 год., II г. о. е разяснено, че преценката за характера на временния обект се извършва по правилото на чл. 110 ЗС – ако разрешението за строеж и строителната документация са за вещ, трайно прикрепена към земята, която не може да бъде отделена без разрушаването ѝ, то се касае до недвижим имот, а ако вещта може да бъде разглобена без съществено увреждане – до движима вещ.

В тази насока и решение № 148 от 26.10.2017 год. на ВКС по гр. д. № 4942/ 2016 год., I г. о., съгласно което построеното в имот, предоставен за ползване на основание актовете по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, което не попада в посочените в § 1в от ДР ППЗСПЗЗ изключения и е трайно прикрепено към земята, представлява сграда по смисъла на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ.

Видно е, че разграничителният критерий между „преместваемия обект“ и „строежа“ по смисъла на ЗУТ се обвързва преди всичко с начина на прикрепяне към земната повърхност – фактическо обстоятелство, което подлежи на конкретна преценка и установяване по всяко отделно дело. В случая съдът е анализирал в достатъчна задълбоченост и конкретика всички правнорелевантни факти, доказателствата по делото и защитните тези на страните, като логично и обосновано е формирал своите правни изводи, които напълно кореспондират на установената съдебна практика при възприетите констатации относно конструктивните характеристики на процесните обекти. В този смисъл не може да се възприеме поддържаният довод за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по гр. д. № № 2220/2015 год., II т. о., 360/2016 год., IV г. о. и 362/2020 год., III г. о., по поставения първи процесуалноправен въпрос относно правомощията и задълженията на въззивната инстанция.

Тезата за явна необоснованост и неправилност на достигнатия извод относно правния статут на процесните обекти, в контекста на което оплакване се поставят останалите два правни въпроса, също не може да обоснове наличие на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В тази връзка следва да се посочи и последователната практика на Върховния административен съд относно правния режим на т. н. „сглобяеми къщи“. Съгласно приетото в нея, разпоредбите на чл. 56, ал. 1 и пар. 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, посочват кои обекти са преместваеми, като чл. 56 и чл. 57 ЗУТ разграничават преместваемите обекти с оглед тяхното предназначение, а пар. 5, т. 80 от ДР на ЗУТ – с оглед на техните конструктивни особености. Фактът, че сградата е сглобяема не обосновава извод, че същата е преместваем обект по смисъла на чл. 56, ал. 1, т. 2 ЗУТ. Въпросът, дали същата е преместваем обект или строеж е правен и следва да се реши от съда. Съгласно пар. 5, т. 80 от ДР на ЗУТ преместваемият обект следва да може да бъде преместван в пространството, без да губи своята индивидуализация и/или възможността да бъде ползван на друго място със същото или с подобно предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е отделен, като поставянето му и/или премахването му не следва да изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята. Бетоновата основа несъмнено представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ и за изграждането ѝ се изисква издаване на разрешение за строеж, а след като изградената върху нея сглобяема къща е трайно прикрепена и свързана към мрежите на техническата инфраструктура по начин, който не позволява нейното отделяне без нарушаване на целостта ѝ, то същата няма как да се приеме, че е преместваем обект. Такава конструкция се третира като сграда и за поставянето ѝ са необходими инвестиционен проект и разрешение за строеж. В този смисъл решение № 7146 от 28.06.2023 год. на ВАС по адм. д. № 4002/2023 год., II о., решение № 3272 от 07.03.2013 год. на ВАС по адм. д. № 835/2013 год., II о., решение № 5504 от 01.06.2007 год. на ВАС по адм. д. № 12295/2006 год., II о., решение № 12310 от 17.11.2008 год. на ВАС по адм. д. № 6857/2008 год., II о. и др.

Цитираните и приложени от касатора решение № 33 от 17.01.2024 год. на ВКС по гр. д. № 4479/2022 год., I г. о. и решение № 1265 от 23.12.2008 год. на ВКС по гр. д. № 3896/2007 год., III г. о. не могат да обосноват поддържаното противоречие на въззивното решетние с тях. В тях се разглежда въпросът за фактическия състав на разпоредбата на чл. 2, ал. 3 ЗОбС /отм./, която е предвиждала, че не са общинска собственост сградите и постройките на кооперативните организации и на сдруженията с идеална цел, чието строителство е извършено от тях до 13 юли 1991 год., включително и прилежащият терен, като с оглед конкретиката на данните по всяко от делата е прието, че се касае за временни сглобяеми постройки по смисъла на чл. 120 ЗТСУ /отм./ - констатация, която не е достигната от произнеслите се по настоящото дело съдебни инстанции.

Несъгласието на касатора с фактическите изводи на съда представлява довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято обоснованост не може да бъде изследвана в производството по чл. 288 ГПК – ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК.

При този изход на производството ответникът по касация има право на сторените от него разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в размер на сумата 6 000 лева, чието заплащане е удостоверено по делото с приложено платежно нареждане от 27.09.2024 год.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,