Определение № 446 от 26.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 779/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощниците на С. С. К. ЕГН: [ЕГН] и Н. К. К. ЕГН:[ЕИК] и на А. М. С. ЕГН: [ЕГН] срещу решение № 1400/22.112022 г. по в.гр.д. № 891/2021 г. на САС, с което е било отменено първоинстанционното решение, постановено по гр.д.№13643/17 на СГС и вместо него е постановено друго, с което е обявен за за относително недействителен на основание чл.135 ЗЗД по отношение на „Уникредит Булбанк“ АД, договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба № 103, том VII, per. № 18841, дело № 1079/2012 г. на нотариус М. Г., с per. № 622, вписан в СВП с № 101, том CXI, дело № 23055, вх. № 47506/29.10.2012г., сключен между С. С. К. и Н. К. К. - като продавачи и А. М. С. - като купувач, в частта, с която С. С. К. се е разпоредила в полза на майка си А. М. С., като й е прехвърлила собствеността върху 1/2 идеална част от недвижим имот, притежавана от нея в режим на СИО с Н. К., представляващ: Самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1932.376.2.29 по КККР на [населено място], СО, находящ се в сграда № 2 по кадастрални схема, с предназначение на самостоятелния обект: АПАРТАМЕНТ № 26, на 3 надпартерен етаж, на кота + 8,70 метра, във вход „В“ /сграда 2/ на гореописаната жилищна сграда, в жилищна сграда с административен адрес [населено място], СО, р-н „В. “, [улица], в блок № 2Б, със застроена площ от 109.79 кв.м., както и в частта за присъдените в тежест на ответниците съдебни разноски. Излагат се оплаквания за недопустимост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материална незаконосъобразност при постановяване на обжалваното въззивно решение и се иска обезсилването му, евентуално-отмяната му и произнасяне от ВКС в насока отхвърляне на иска. Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на чл. 280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева, намира, че касационната жалба по отношение на решението в тази част е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора въззивен състав е изложил в мотивите следните съображения: Приел е, че първоинстанционният съд е бил сезиран с иск от „Уникредит Булбанк” АД с правно основание чл. 135 ал.1 ЗЗД срещу тримата ответници-физически лица. В ИМ ищцовата страна се позовава на следните факти и прави следните доводи: атакува се сключен Договор за банков кредит под условие № 223/29.12.2011г., изменен с последващи анекси към него, по силата на който Банката е предоставила кредит в размер до 1 421 000 лева на кредитополучателя „КЕЙБИЛД“ ЕАД и солидарния длъжник С. С. К. с краен за погасяване до 14.07.2013 г. В ИМ се твърди, че кредитополучателят „Кейбилд“ ЕАД е прекратил погасяването на договора за кредит като последното плащане е извършено на 09.07.2013 г. Поддържа се, че поради изтичането на 14.07.2013г. на крайния срок за погасяване на задълженията по договора, на 13.09.2013г. Банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като към този момент вземането на кредитора „Уникредит Булбанк“ АД е било изискуемо в пълен размер. В тази връзка Банката се е снабдила с изпълнителен лист за дължимите суми, по повод на който на 21.02.2014 г. е било образувано изп. дело № 201479600400112 на ЧСИ Ш. Д.. Твърди, че на 29.10.2012г., ответницата С. К. и и вторият ответник Н. К. са продали на третия ответник А. М. С. / майка на С. К. / правото на собственост върху собствения си имот чрез договор за покупко- продажба, по нотариялен акт за покупко-продажба на недвижим имот № 103, том VII, per. № 18841, дело № 1079/2012г. на нотариус М. Г., per. №622 на НК. Към тази дата - 29.10.2012 г. ищецът „УниКредит Булбанк” АД, както и към настоящия момент, има качеството на кредитор на ответницата С. К. по посочения Договор за банков кредит под условие № 223/29.12.2011г. Ищецът се е позовал на това, че както продавачите по цит. нот.акт, така и майката на първата ответница и купувач по договора са знаели за увреждането, тъй като знанието се предполага, поради наличието на роднински връзки между тях. Изложил е и доводи, че този договор за покупко-продажба е безвъзмезден и следователно симулативен, който прикрива дарение. Обосновал е налице правен интерес от предявяването на иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване за недействителен спрямо него на 1/2 ид.ч. от сключения на 29.10.2012 г. договор за покупко-продажба. Ответниците са оспорили основателността на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД с твърдения и доводи за липса на увреждане на банката-кредитор, доколкото изпълнението на задължението за връщане на кредита е предмет на застраховка фин.риск в полза на банката, и за липса недобросъвестност от страна на приобретателя на имота А. С. при сключването на сделката, доколкото действието е извършено на 09.04.2010 г. със сключване на предварителен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот. Този договор е с достоверна дата, като продажбата е извършена преди възникване на вземането по договора за кредит от 29.12.2011 г. Наведени са били и доводи, че това обстоятелство изключва знание на приобретателя по сделката за увреждане на кредитора, тъй като към момента на предварителния договор за покупко- продажба не е съществувал нито дълг, нито вземане, нито кредитор на продавача, тъй като същият е придобил това качество след повече от година от сключването му. Процесният нотариален акт за покупко-продажба на имота е сключен не с цел да увреди кредитора, а за изпълнение на поетото с предварителния договор облигационно задължение за прехвърляне собствеността върху него, което изключва и намерение на страните за увреждане на кредитора. За да приеме за основателен иска по чл.135 ал.1 във вр. с ал.2 ЗЗД въззивният съд е приел следното: От фактическа страна се установява, че „УниКредит Булбанк“ АД се явява кредитор на първата ответница, както следва: по делото е представен договор за кредит № 223/29.12.2011г. сключен между ищеца от една страна и „Кейбилд“ ЕАД и ответника С. К. - управител на „Кейбилд“ ЕАД като солидарен длъжник от друга страна, по силата на който ищецът е предоставил на дружеството кредит под формата на банкова гаранция в размер на 1 421 000 лв. до който размер Банката поема кредитни ангажименти под формата на банкови гаранции и/или документални акредитиви при условията определени в Договора и в ОУ с краен срок на договора, съгласно чл. 4.1.2. до 13.02.2013 г. Съгласно чл.14.3 с подписването му кредитополучателят и солидарният длъжник/ ответника С. К./ декларират, че обезпечават и изпълняват договора в качеството си на главен, съответно солидарен длъжник, който на основание чл.121-127 ЗЗД встъпва в изпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора и се задължава солидарно да отговаря с него за изпълнение на задълженията по него. По делото е представен Анекс № 1 от 17.01.2013г. към Договор за банков кредит под условие за поемане на кредитни ангажименти под формата на банкови гаранции № 223/29.12.2011г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД и „КЕЙБИЛД“ ЕАД и С.К., с който страните са променили крайния срок на договора, който е бил продължен до 15.04.2013 г. С Анекс № 2 от 13.03.2013г. към Договор за банков кредит под условие за поемане на кредитни ангажименти под формата на банкови гаранции и документални акредитиви № 223/29.12.2011 г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД, „КЕЙБИАД“ ЕАД и С. К. като солидарен длъжник крайният срок на договора е бил продължен до 09.07.2013г. От представената Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 24.01.2014г., издадени по ч.гр.д. № 38129/2013 г. на CPC, ГО, 49 с-в е видно, че длъжниците „КЕЙБИЛД“ ЕАД и С.К. са осъдени да заплатят солидарно на „Уникредит Булбанк“ АД сумата от 1 243 699,95 лв. - главница по договор за банков кредит под условие № 233/29.12.2011г., Анекс № 1/17.01.2013г. и Анекс № 2/13.03.2013г., ведно със законна лихва за периода от 13.09.2013г. до изплащане на вземането и лихва в размер на 26 238,40 лв. и 25 398,77 лв. - д.т. Съдът се е позовал и на това, че в производството по П. иск следва да се приеме, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти, като е правно ирелевантно дали наистина вземането съществува и в какъв размер е то. Достатъчно и необходимо е твърдението в тази насока, без да се налага пълно и главно доказване на размера на това вземане. Ето защо, доколкото няма влязло в сила съдебно решение, което със СПН да отрича правата на кредитора-ищец следва да се приеме, че вземането на банката-съществува.Няма ангажирани доказателства към момента да е погасен дългът, нито е налице висящо исково производство с предмет осъдителни искове или чл.422 ГПК, поради което въззивният съд е счел, че ищецът притежава активна материално-правна легитимация по иска по чл.135 ЗЗД. На второ място, според съда, процесната сделка се явява увреждаща за кредитора-ищец. Във всички случаи, при които вземането на кредитора е възникнало преди извършването на действието, чието обявяване за недействително се иска, то длъжникът знае за увреждането, тъй като с това действие обективно намалява имуществото си, което служи за обезпечение /така:Решение № 552 от 15.07.2010г. по гр. дело № 171/2009г., IV г.о. на ВКС, постановено в производство по чл.290 ГПК/. Искът по чл.135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка (или друго действие), с която длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато сделката (или действието) е увреждаща и е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и третото лице са знаели за увреждането, както и когато увреждащата сделка (или друго действие) е извършена преди възникването на вземането, но тя е предназначена от длъжника и третото лице да увреди кредитора. Увреждането в този случай е обективен факт и не зависи от субективното отношение на длъжника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане - вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. В случая процесното вземане на банката-ищец към продавача К. е изискуемо и ликвидно и няма доказателства да е погасено чрез плащане нито от длъжника, нито от застрахователя по договора за застраховка към кредита. Когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т.е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презюмира - чл.135 ал.2 ЗЗД. Майката-купувач е между лицата, за които е установена оборимата презумция, която в случая според въззивната инстанция, не е оборена. Знанието на ответника А. С. за увреждане на кредитора се изразява в знание, че дъщеря й има дългове към банката и че с извършената сделка тя уврежда кредитора. Въззивният състав е приел за за неоснователни доводите на приобретателя по сделката А. С.-майка на продавача С. К., че първата не е знаела за увреждането, доколкото сключеният договор за покупко-продажба е в изпълнение на поетите с предварителния договор от 09.04.2010г. задължения за прехвърляне на правото на собственост върху посочените в него недвижими имоти. Съобразявайки обстоятелствата, че предварителният договор е с различен предмет, че срокът за сключване на окончателен договор е изтекъл и няма данни да е продължен по взаимно съгласие на страните или някоя от тях да е упражнила правото си на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, както и че от съдържанието на нотариалния акт, в който е обективиран договора за покупко-продажба, съдът е заключил, че не може да се направи извод, за това, че договорът за покупко-продажба е сключен в изпълнение на поетите с предварителния договор задължения. Съдът е акцентирал на това, че предмет на предявения иск по чл.135 ЗЗД е именно сключеният на 29.10.2012г. между ответниците договор за продажба, а не сключеният на 09.04.2010г. предварителен договор. Следователно, за съда, увреждащото действие е извършено след възникване на вземането по договора за банков кредит от 29.12.2011 г. и след като за вземането, по искане на кредитора е издадена на 04.10.2013г. заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. В настоящия случай предмет на иска по чл.135 ЗЗД е възмездна сделка - продажба на недвижим имот, която е сключена след възникване на вземането на кредитора, поради което за да е основателна претенцията на ищеца-кредитор следва да е наличен и следващ елемент от фактическия състав-знание на съконтрахента за увреждането на кредитора. Доколкото в случая купувач по процесната сделка е възходящ на длъжника, знанието му се предполага до доказване на противното. С ангажираните по делото доказателства от страна на ответниците, законовата презумпция по чл.135, ал.2 ЗЗД за знание не е оборена. С оглед изложеното, искът по чл.135 ЗЗД е счетен от странва на въззивния съд за основателен и доказан. В изложението по касационна жалба от страна на пълномощника на касатора на основанията, на които се претендира допускане на касационно обжалване, се твърди наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.1,т.1 ГПК по въпросите: 1. Налице ли е връзка на преюдициалност между спор по предявен иск по чл.439 ГПК за приемане за установено, че вземането на кредитора-ищец по иска по чл.135 ал.1 ГПК не съществува, поради погасяване по давност и този по самия П. иск и следва ли спорът по обусловения иск по чл.135 ал.1 ЗЗД да се спре на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК; 2. Допустимо ли е съдът да се произнася извън предмета на спора като прогласява процесния договор за относително недействителен до размера на Ѕ ид.ч. от процесния имот, вместо за ј ид.ч.; 3. и 4 въпроси от изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК се свеждат до значението на сключения между страните предварителен договор за продажба на имота, в изпълнение на който, според касаторите е сключен окончателния договор за покупко-продажба-предмет на спора по настоящия иск по чл.135 ал.1 ЗЗД относно продължаване на неговото действие към датата на сключването на окончателния договор и към кой момент следва да се преценява знанието за увреждане: към датата на сключване на предварителния или на окончателния;5 и 6. Въпроси- за задължението на съда да се произнесе по всички доводи на страната във връзка с довода, че банката-кредитор е разполагала с вземане срещу застрахователя за обезщетение срещу риск от неизпълнение на договора за кредит и следва ли при наличие на такова вземане на банката срещу застрахователя на финансовия риск да се уважи иск по чл.135 ал.1 ЗЗД;7. Длъжен ли е бил съда да обсъди всички доказателства и по-специално 4 броя платежни нареждания за заплащане на цена от купувача по атакувания договор А. С. на продавача С. К.; 8. Процесуално допустимо ли е въззивният съд да взима в предвид служебно неприети от първоинстанционния съд доказателства-прот. от о.з. на 08.11.2019 г. по гр.д. № 9840/ 2017 г на СГС, за неприемането, на които липсва изрично оплакване във въззивната жалба; Настоящият състав на ВКС,Първо т.о. намира, по така формулираните въпроси следното: Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР настоящият състав на Първо т.о. на ВКС излага следните съображения: По отношение на въпрос №1: „Налице ли е връзка на преюдициалност между спор по предявен иск по чл.439 ГПК за приемане за установено, че вземането на кредитора-ищец по иска по чл.135 ал.1 ГПК не съществува, поради погасяване по давност и този по самия П. иск и следва ли спорът по обусловения иск по чл.135 ал.1 ЗЗД да се спре на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК“ настоящият съдебен състав намира следното: В мотивите на ТР № 2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. по т.д. №8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т.5 на ТР №7/31.07.2017 г. по т.д.№ 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. В настоящия случай такава зависимост не е налице по следните съображения: С иска по чл.135 ал.1 ЗЗД, спорът по който се разрешава с обжалваното в настоящото производство въззивно решение, банката- ищец цели обявяването спрямо нея като кредитор, на конкретното имущество, предмет на разпореждане от длъжника на банката в полза на трето лице, като такова представляващо имот на нейния длъжник с оглед насочване на изпълнение върху него. От съдържанието на ИМ/вх.№ 74273/08.11.2022 г.на СГС/ по иска по чл.439 ГПК се установява, че последният е предявен от длъжника на банката-С. К. към трето за процеса по иска по чл.135 ал.1 ЗЗД –„Агенция за събиране на вземания“ЕАД относно претенция за несъществуването на задължението на ищцата към взискателя в изпълнителното производство, поради погасяването на изпълняемото право по давност. В този случай, въпреки че взискателят се явява частен правоприемник/ цесионер на същото вземане/ на банката-ищец по иска по чл.135 ал.1 ЗЗД, не е налице отношение на зависимост/ обусловеност / между споровете по двата иска, доколкото двата спора са основани на отделни фактически състави и са между различни страни. Отделен е въпросът, че при успешно провеждане на иска по чл.439 ГПК за установяване на погасяване по давност на задължението на длъжника/изпълняемото право/, то за последния ще настъпят благоприятните последици от липсата на основание за насочване на изпълнение по отношение на имота, предмет на претендираната с иска по чл.135 ал.1 ЗЗД като относителна недействителна разпоредителна сделка със същия, независимо от изхода на спора по същия иск. Следователно като е отказал да спре производството по настоящия спор при условията на чл.229 т.4 ГПК въззивният съд е действал в съответствие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос, с оглед евентуална недопустимост на решението на САС. По отношение на въпрос №2, то липсва произнасяне свръхпетитум и е налице съответствие на произнасянето на съда със задължителната практика на ВКС: пред първоинстанционния съд от страна на ищеца е направено оттегляне и е било прекратено производството по иска спрямо Ѕ ид.ч. от процесния имот, с оглед притежаването му в СИО от страна на първите двама ответници към датата на разпореждането му в полза на третия. Произнасянето на съда е в съответствие и със задължителните постановки в т.1 от ТР №5/2013 на ОСГТК- За личен дълг на единия съпруг разпоредителната сделка с имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, се обявява за относително недействителна по реда на чл.135 ЗЗД за Ѕ идеална част от имота. По въпроси №№4 и 5 е налице съответствие на изводите на съда за липса на обвързване на значението на предварителния договор при положение, че е сключен договор, между същите страни, с който имотът е бил отчужден, с практиката на ВКС по чл.290 ГПК: В Р№118/06.10.2010 по т.д. № 1053/2009 на ВКС, Първо т.о. се приема, че в предварителния договор няма разместване на имуществени блага, което прави сделката организационна, като целта му е да се придобие преобразуващото право по чл.19, ал.3 ЗЗД т.е. да бъде сключен окончателния договор. Целта, обаче, на окончателния договор е различна. И тъй като целените правни последици, а когато предмет на договора е недвижим имот и вещната транслация се определя от окончателния договор, то и предварителният няма,с оглед очертания му предмет, задължителна сила по отношение на включените в него елементи, които добиват своят завършен вид едва със сключването на окончателния. Следващите въпроси /5 и 6/ са за задължението на съда да се произнесе по всички доводи на страната във връзка с довода, че банката-кредитор е разполагала с вземане срещу застрахователя за обезщетение срещу риск от неизпълнение на договора за кредит и следва ли при наличие на такова вземане на банката срещу застрахователя на финансовия риск да се уважи иск по чл.135 ал.1 ЗЗД; В случая съдът е взел отношение по тези доводи и е счел, че след като на банката не е платено такова обезщетение не е налице пречка за уважаване на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД и следователно не е налице процесуален пропуск, на който се основава самият въпрос. По втората част на въпроса не се сочи а и не е налице конкретна правна разпоредба, която да се подложи на преценка по чл.280 ал.1,т.3 ГПК. По въпрос №7- Длъжен ли е бил съда да обсъди всички доказателства и по-специално 4 броя платежни нареждания за заплащане на цена от купувача по атакувания договор А. С. на продавача С. К., то този въпрос се явява без значение за изхода по спора, доколкото искът е уважен в хипотезата на чл.135 ал.1 ЗЗД-т.е. атакуваната сделка е приета за възмездна, но увреждаща кредитора и при наличие на знание на приобретателя за това увреждане; По въпрос № 8: процесуално допустимо ли е въззивният съд да взима в предвид служебно неприети от първоинстанционния съд доказателства-прот. от о.з. на 08.11.2019 г. по гр.д. № 9840/ 2017 г на СГС, важи като общ извод изложеното по предходния въпрос, с уточнението, че цитираният протокол е обсъждан с оглед доводите на ищеца в насока, че атакуваният договор за продажба бил прикривал дарение и в тази връзка допустимостта на доказването на симулация със свидетели. Крайното произнасяне на съда не приема хипотеза на налична симулация и се произнася по възмезден договор за покупко-продажба, изпълваща ФС на чл.135 ал.1 ЗЗД. С оглед всичко изложено не се обосновава основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК. Разноски на ответника по КЖ под формата платено адв. възнаграждение за процесуално представителство не следва да се присъждат, доколкото направата на такива не се установява: представените към отговора на КЖ договор за правна помощ и пълномощно са с възложител, съотв.упълномощител, трето за процеса лице, а и в договора липсва удостоверяване на извършено плащане. С молба вх. № 13982/06.11.2023 до ВКС по настоящото дело е направено искане за спиране на производството по настоящото дело на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Молбата е неоснователна по следните съображения: В производството по чл.288 ГПК ВКС не разглежда спора по същество и не влиза в предмета на делото, поради което и няма как да се произнася по спиране на производството по самия спор по същество. Отделно от това, за принципната неоснователност на молбата се отнасят всички съображения, изложени в при обсъждане на въпрос №1 в настоящите мотиви. С оглед изложеното, съдът