Определение № 682 от 27.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1750/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 13.02.2014 г. по гр. дело № 33/2014 г. на Пазарджишки окръжен съд. Ответникът по касация – П. С. К. не е взел становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: С цитираното въззивно решение състав на Пазарджишки окръжен съд е отменил решение от 29.11.2013 г. по гр. дело № 3303/2013 г. на Пазарджишки районен съд в обжалваната част и вместо него е постановил друго, с което е уважил исковете, предявени от П. С. К. против [фирма], [населено място] по чл. 344, ал.1, т. 1- 3 КТ, имуществената претенция в размер на сумата 3265.92 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.08.2013 г. до окончателното й изплащане, като е присъдил разноски в полза на ищеца в размер на сумата 360 лв. и е осъдил ответника да заплати държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт в размер на сумата 190.64 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 70, ал. 5 КТ. Окръжният съд е приел също така, че уговорката в трудовия договор по чл. 70, ал.1 КТ е недействителна. Обоснован е извода, че на приложеното от работодателя основание - чл. 71, ал. 1 КТ прекратяването на трудовото правоотношение е незаконно. Тези решаващи изводи въззивният съд е извел въз основа на преценката на доказателствата по делото, съгласно които е приел, че преди да сключи процесния договор по чл. 70, ал. 1 КТ ищецът е заемал длъжността „лекар ортопедия и травматология” от 03.01.2006 г. до 18.11.2009 г., като след последната дата е встъпил в длъжност изпълнителен директор на дружеството, от която е бил освободен и с трудов договор № 188/03.07.2013 г., сключен на основание чл. 70, ал.1 КТ, вр. чл. 67, ал.1, т. 1 КТ е бил назначен на процесната длъжност „лекар, ортопедия и травматология”. Направен е извода, че приложното поле на чл. 70, ал. 5 КТ включва не само хипотезите на така наречените „верижни трудови договори” със срок за изпитване при съществуващо трудово правоотношение или при непосредствено предхождащо трудово правоотношение, но и случаите при прекратен трудов договор и сключен нов трудов договор със срок за изпитване за същата длъжност, дори и след известен период от време. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „Забраната за „верижни” договори със срок за изпитване по смисъла на чл. 70, ал. 5 от КТ в какви хипотези е приложима: при съществуващо трудово правоотношение, при непосредствено предхождащо трудово правоотношение или при предхождащо правоотношение, прекратено преди значителен период от време, какъвто е и настоящия казус – 3 години и 8 месеца”; в случай, че императивната разпоредба на чл. 70, ал. 5 от КТ е приложима и при предхождащо прекратено преди значителен период от време правоотношение, коя е императивната правна норма, по силата на която работодателят се явява задължен да сключи окончателен трудов договор, считано от датата на подаване на молбата за приемане на работа от страна на ищеца – в конкретния казус – 03.07.2013 г. или съдът е длъжен да приложи субсидиарно разпоредбата на чл. 26, ал. 4, предл. 2 от ЗЗД и да извърши преценка дали без недействителната разпоредба договорът би бил сключен; ограничава ли се договорната свобода по чл. 70, ал. 1 от КТ, евентуално във връзка с чл. 70, ал. 5 от КТ относно модалитета за сключването на договор със срок за изпитване преди окончателното приемане на ищеца на работа от обстоятелството, че в предходен значителен период от време /3 години и 8 месеца/ е било прекратено друго трудово правоотношение между страните за същата работа, както и може ли това предходно правоотношение да се счита за окончателно приемане на работа по смисъла на чл. 70, ал. 1 от КТ и да прави недействителен договора със срок за изпитване във връзка с новото приемане на работа на служителя след изтичането този период от време / 3 години и 8 месеца/; ако е налице такова ограничаване на договорната свобода по окончателното ново приемане на служителя на работа, каква е релевантната продължителност на период между двете правоотношения, в който това ограничение е приложимо и забранява сключването на последващ договор със срок за изпитване; бил ли е длъжен съдът да посочи в мотивите си императивната правна норма, която замества недействителната клауза в процесния договор при положение, че не сме в хипотезата на съществуващо Т., а в хипотезата на сключването на нов трудов договор и при липсата на императивна правна норма задължаваща доверителя ми да сключи договор въз основа на молба на ищеца, бил ли е длъжен съдът да приложи субсидиарно разпоредбата на чл.26, ал. 4, предл. 2 от ЗЗД и да изложи мотивите си, дали и без недействителната разпоредба би си стигнало до сключването на трудов договор”. По първият по реда на изложението в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не е обосновано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като хипотезата, на която е даден отговор в приложеното касационно решение по гр. дело № 1023/2009 г. на ВКС, ІV г.о. е различна от разгледания случай в обжалваното въззивно решение, поради което и въпросите, по които са формирани правни разрешения не са идентични – по касационното решение поставеният въпрос е относно приложението на чл. 70, ал. 5 КТ при повторното сключване на трудов договор със срок за изпитване правоотношението, по което се е развило, без промяна на съдържанието на трудовата функция, а по обжалваното пред настоящата инстанция решение поставеният въпрос е относно приложението на чл. 70, ал. 5 КТ при предхождащо сключването на процесния договор по чл. 70, ал.1 КТ трудово правоотношение, последвано от правооотношение по договор за управление за дружеството. При липсата на идентичност на правните въпроси, не се формира противоречие в правните разрешения, приети от въззивния съд и ВКС поради различие на случаите, респективно на въпросите, които се разрешават / в този смисъл са и разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 и ТР № 2/2010 от 28.09.2011 г. на ОСГКТК, т.1. По вторият от цитираните по – горе въпроси няма правно разрешение във въззивното решение и за това с поставянето му страната не релевира общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК и в хипотезата на т. 1 на разпоредбата и в хипотезата на т. 3 на разпоредбата, защото общо основание за допускане на касационно обжалване е налице при произнасянето на съда по конкретен правен въпрос. В случая въпросът се въвежда с оглед становище на касатора, но не и по отношение на мотиви на съда, обусловили изхода на делото. Същите съображения са относими и към третия по реда на цитирането в настоящето определение въпрос за ограничаването на договорната свобода в описаната във въпроса хипотеза, тъй като и спрямо този въпрос не е налице произнасяне на въззивния съд. Следващия въпрос, относно релевантната продължителност на периода между двете правоотношения – по предхождащият трудов договор и възникналото по чл. 70, ал.1 КТ трудово правоотношение засяга становището на касатора за неприложимост на чл. 71, ал.1 КТ към процесния случай и поради това не съставлява основание по чл. 280, ал.1 КТ. Въпросът не произтича от правни разрешения на въззивния съд, който не е обсъждал обстоятелството за релевантната продължителност на периода между двете правоотношения при прилагането на чл. 70, ал. 5 КТ. Посочените три въпроса /втори, трети и четвърти по реда на тяхното цитиране / не формират общи основания по чл.280, ал.1 ГПК, защото нямат идентичност с въпроса, на който е даден отговор в цитираното касационно решение, т.е. не са обосновани и допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Определеният, като процесуалноправен от касатора въпрос, номериран в приложението с 2. не е обоснован с допълнителни основания по чл.280, ал.1 ГПК, поради което с него не е релевирано приложно поле на основания за допускане на касационно обжалване. Правно несъстоятелно е и позоваването на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК и в двете хипотези. Позоваването на първата хипотеза на разпоредбата /въпросите се поставят с твърдение, че са от значение за точното прилагане на закона/ е неоснователно, защото липсва обосновка - позоваване на неправилна практика или неактуална практика, респективно насоката, в която според касатора следва същата да бъде развита. Позоваването на втората хипотеза на разпоредбата е също така неоснователно, тъй като не са посочени конкретни норми, които според страната са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им /арг. т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/, а се излагат съображения за неприложимост на чл. 70, ал. 5 КТ към процесния случай или за субсидиарно приложение на чл.26, ал.4, предл. 2 ЗЗД, без да се обоснове необходимостта от субсидиарното приложение на норма на ЗЗД към правоотношение, което се регулира от специален закон – КТ и без да се свързва това виждане на касатора с правните разрешения на въззивния съд. С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение