Определение № 4331 от 30.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2734/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. К. С.-Б. срещу определение № 1638 от 18.06.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1553/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което след като е отменено частично определение № 260074 от 16.04.2024 г., постановено по гр.д. № 4871/2014 г. по описа на Районен съд– Пловдив, с което изцяло е отказано освобождаването на А. К. С.-Б. от задължение за заплащане на държавна такса по въззивното обжалване на постановеното по делото решение, е постановено освобождаване от заплащане на 50 % от дължимата държавна такса.

Касаторката излага съображения за неправилност на обжалваното определение и моли то да бъде отменено. Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Наличието на данни по делото, сочещи, че молителят е извършил преди години разпоредителна сделка със свой недвижим имот, явява ли се законно основание за неуважаване на искането му за освобождаване от внасяне на държавна такса, при условие, че по делото са налице писмени доказателства, вкл. и декларация по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК, от които се установява, че към момента на подаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, молителят не разполага с достатъчно материални възможности, средства или имущество, позволяващи нейното заплащане?

2. При подадена молба за освобождаване от държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, към която са приложени надлежни писмени доказателства за материалното и имущественото състояние на молителя, включително и декларация по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК, следва ли съдът преди да се произнесе по молбата, да укаже на молителя да представи и доказателства за здравословното си състояние, или може и без да дава такива указания да остави без уважение молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК?

3. Към кой момент следва да се преценява наличието или отсъствието на предпоставки за освобождаване от държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК – към момента на образуване на производството, във връзка с което се иска освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса, към момента на подаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК или към друг предходен момент?

4. Кои са критериите, по които съдът следва да извърши преценката си за това дали молителят разполага с материални възможности, средства и/или имущество, позволяващи заплащането на дължимата държавна такса?

5. От значение ли е здравословното състояние и възрастта на лицето, подало молба по чл. 83, ал. 2 ГПК, в случаите, когато към нея са приложени писмени доказателства, от които се установява по категоричен начин, че лицето няма каквито и да е доходи, за да осигури заплащането на дължимата държавна такса?

Твърди се, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с определение № 71 от 28.01.2015 г. по ч.т.д. № 25/2015 г. на I т. о. на ВКС, определение № 206 от 17.05.2013 г. по ч.гр.д. № 2434/2013 г. на II г. о. на ВКС, определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч.т.д. № 564/2010 г. на II т. о. на ВКС. По отношение на въпрос № 4 се сочи, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното:

Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, от надлежна страна /ответник по делото/ и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено, че А. К. С. – Б. е обжалвала решение № 260000/08.01.2024 г. по гр. дело №4871/2014 г. на Районен съд – Пловдив, постановено във втора фаза на делбата. С разпореждане от 30.01.2024 г. въззивната жалба е оставена без движение и на жалбоподателката са дадени указания за внасяне на държавна такса в размер на 17 482,50 лв. С молба от 01.04.2024 г. А. С. - Б. е поискала да бъде освободена от задължението за внасяне на държавна такса. Към молбата е приложила декларация за материално и гражданско състояние, с която е декларирала, че е вдовица, не получава месечен доход, не притежава влогове, не притежава дялове и акции в търговски дружества, не упражнява дейност като ЕТ, нито извършва услуги или селскостопанска дейност, не притежава моторно превозно средство, притежава недвижимо имущество – нива в гр. Брезово с площ от 7,894 дка и 1/2 ид.ч. от дворно място с площ 221,50 кв.м. в гр. Пловдив, ведно с построената в него двуетажна сграда с площ 46 кв.м. и стопанска сграда с площ 30 кв.м.

Въззивният съд като е взел предвид представените по делото доказателства, вкл. и приложения нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 96 от 23.07.2021 г., от който е видно, че молителката е прехвърлила собствеността върху свой собствен недвижим имот срещу продажна цена от 40 000 евро, равняващи се на 78 233,20 лв., е направил извод, че неправилно Районен съд – Пловдив е отказал освобождаването от държавна такса. Въз основа на приложените по делото доказателства за имущественото и семейно положение на молителката е стигнал до извода, че тя не разполага с достатъчно средства да заплати в цялост държавна такса предвид липсата на получаван от нея регулярен месечен доход от една страна и реализирания приход в размер на 40 000 евро от продажба на недвижим имот от друга страна, съпоставени с размера на дължимата държавна такса. Поради това е приел, че е налице основанието по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване от заплащане на 50 % от дължимата държавна такса.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, свързани с критериите на извършваната от съда преценка дали молителят разполага с парични средства и имущество за заплащане на държавна такса, както и с момента, към който следва да се преценява наличието или отсъствието на предпоставки за освобождаване от държавна такса на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие със задължителната практика на ВКС.

В определение № 71/28.01.2015 г. по ч.т.д. № 25/2015 г. на I- во т.о. на ВКС, определение № 206/17.05.2013 г. по ч.гр.д. № 2434/2013 г. на II-ро г.о. на ВКС е прието, че по молбата за освобождаване от внасяне на такси и разноски по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да вземе предвид доходите на лицето и неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с декларация, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост, възраст, както и други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. Въз основа на представените доказателства, съдът следва да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането, като съобрази данните от представена декларация за имуществено състояние. При тази преценка е недопустимо съдът да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства, съдът е длъжен да ги съпостави с пълния размер на дължимата държавна такса.

В случая обжалваното определение е постановено в противоречие с цитираната практика на ВКС, която напълно се споделя от настоящия състав. Видно от декларацията за материално и гражданско състояние, молителката не получава месечен доход, не притежава влогове, нито дялове и акции в търговски дружества, не упражнява дейност като ЕТ, нито извършва услуги или селскостопанска дейност. Съобразявайки това, както и размера на дължимата такса дори след частичното освобождаване от задължението за заплащането й - 8 741,25 лв., се налага извод, че са налице предпоставките за освобождаване от заплащане на държавна такса. Обстоятелството, че три години преди подаване на молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК молителката е реализирала доход от продажба на недвижим имот, без да е установено, че същата разполага с тези средства към момента на подаване на молбата, както и притежаването на имоти, от които няма данни да са реализирани приходи, не са в състояние да обусловят отказ за освобождаване от задължението за заплащане на държавната такса в пълния й дължим размер. Това е така, защото от значение е възможността на страната да заплати държавна такса към настоящия момент, а не дали страната е разполагала с необходимите средства в предходен период или дали е възможно в бъдеще да си осигури такива.

С оглед изложеното, обжалваното определение следва да бъде частично отменено и вместо това да бъде постановено друго за уважаване на молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса в пълния й размер по въззивната жалба на А. К. С. – Б..

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение