Определение № 1309 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 87/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи на Република България, подадена чрез процесуален представител главен юрисконсулт Т. Ц. и по касационна жалба на В. А. Н., подадена чрез назначен от съда процесуален представител адв. Л. В. против различни части на решение № 91/10.04.2025г., постановено по в.гр.д. № 312/2024г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Министерство на вътрешните работи обжалва въззивното решение, в частта, с която след отмяна на решение № 260001/09.02.2024г. по гр.д. № 705/2019г. по описа на Окръжен съд – Русе е постановено друго, с което на основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД Министерството на вътрешните работи е осъдено да заплати на В. А. Н. с ЕГН [ЕГН], понастоящем в Затвора [населено място], сумата от 6000 лева, представляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди в причинно-следствена връзка с неефективно проведено разследване на извършено спрямо него престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2 вр. чл. 130, ал. 1 от НК по пр.пр. № 6002/2017г., ДП Сл № 3290/2017г. по описа на РП – Русе – ДП № 338/2017г. на ОСлО – Русе, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 03.01.2019г. до окончателното плащане на сумата. В. А. Н. обжалва въззивното решение, в частите, с които, след отмяна на решение № 260001/09.02.2024г. по гр.д. № 705/2019г. по описа на Окръжен съд – Русе е постановено друго, с което на основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД са отхвърлени предявените от него против Министерство на вътрешните работи искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над 1000 лева до пълния предявен размер на претенцията от 100 000 лева, представляваща обезщетение за понесени от него неимуществени вреди, причинени от действия на органите на полицията при задържането му на 20.11.2017г. във връзка с образуваното ДП № 756/2017г. по описа на ОД на МВР – Русе, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането 20.11.2017г. до окончателното плащане, както и е отхвърлен искът за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата над 6000 лева до пълния предявен размер на претенцията от 20000 лева, представляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди вследствие неефективно проведено разследване на извършено спрямо него при същото задържане престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2 вр. чл. 130, ал. 1 от НК по пр.пр. № 6002/2017г., ДП Сл № 3290/2017г. по описа на РП – Русе – ДП № 338/2017г. на ОСлО – Русе, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда – 03.01.2019г. до окончателното плащане на сумата. В останалите части, с които първоинстанционното решение постановено по искове срещу Държавата е обезсилено и производството в тази част е прекратено, както и в частите, с които искът за обезщетение на неимуществени вреди причинени от действия на органите на полицията при задържането му на 20.11.2017г. във връзка с ДП № 756/ 2017г. по описа на ОД на МВР – Русе е уважен за сумата от 1000 лева и по иска за имуществени вреди, въззивното решение не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила. И в двете жалби се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение в съответната част поради нарушениe на материалния, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените исковe да бъдат отхвърлени в цялост, а евентуално размерът на обезщетение да бъде намален поради несъвместимост с принципа на справедливост, съответно – уважени в пълен предявен размер. Касационният жалбоподател Министерство на вътрешните работи поддържа, че не е пасивно легитимиран по предявените искове, доколкото заповедта не е била обжалвана и е влязла в сила и съставлява валиден, правилен, законосъобразен акт. Твърди, че заповедта за задържане от 20.11.2017г. е била издадена от инспектор в сектор ПКП на ОДМВР – Русе, който е и пасивно легитимирания ответник по исковете. Поддържа също, че ДП също не е водено от МВР, а от негова структура – самостоятелно юридическо лице, а окончателна преценка е направена от прокурор. Сочи, че по делото не са ангажирани доказателства установяващи понесени от ищеца вреди. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация В. А. Н., чрез процесуален представител адв. Л. В. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва тази касационна жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение в тази обжалвана част е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационният жалбоподател В. А. Н. поддържа, че при постановяване на решението си въззивният съд не е отчел всички обстоятелства, имащи значение за определяне размера на дължимите на ищеца обезщетения. Не е оценил в достатъчна степен негативното отражение на незаконосъобразните действия на органите на полицията при задържането му на 20.11.2017г. и неефективното разследване на извършеното спрямо него престъпление върху психическото му и здравословно състояние и понесените от него неимуществени вреди. Така е определил размера на обезщетението в занижен размер, непокриващ обществения критерий за справедливост, нито репариращ в пълна степен понесените от него вреди. При определяне размера на обезщетението за вреди от неефективно разследване на извършено спрямо ищеца престъпление, съдът не е съобразил установените и относими обстоятелства за понесени неимуществени вреди, превишаващи обичайните такива. Отговор по тази касационна жалба не е депозиран от ответника по нея Министерство на вътрешните работи. И двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищец и ответник по делото с правен интерес от обжалване на решението в съответната неблагоприятна част, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към всяка е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд приел за установени следните факти: ищецът В. А. Н. бил задържан на 20.11.2017г. в 17 ч. в дома му в [населено място],[жк]на основание заповед за задържане по чл. 72, ал. 1 от ЗМВР във връзка с това, че е бил обявен за общодържавно издирване и задържане по ДП № 765/2017г. по описа на ОДМВР – Русе. Заповедта за задържане не е била обжалвана от лицето и е влязла в сила. Съгласно показанията на св. М. П. – съседка на Н., очевидец на задържането му, на 20.11. в къщата му влезли доста хора – някои с качулки, някои с униформи, някои без такива, като се задържали там поне половин час. Свидетелят Г. В., с когото ищецът се запознал в затвора, излага, че той му споделял, че при задържането му са го повалили по очи на пода в дома му, оковали са ръцете му в белезници на гърба; един от полицаите стъпил върху главата му, а друг го настъпил върху гърба и в продължение на 20-30 мин. го измъчвали с ток, като му задавали въпроси във връзка с обвинението, за което впоследствие бил осъден. Пострадалият му казал, че разпознал по гласа единия от полицаите, който бил разследващ полицай и били разговаряли по други поводи. Считал, че полицаите и прокуратурата си сътрудничат във вреда на разследването и не извършили пълно и цялостно разследване. След задържането му Н. е откаран първоначално в място за конвоиране, където е подписал декларация, че няма здравословни проблеми и не желае медицински преглед от лекар по негов избор и за негова сметка. На 21.11. е преведен в следствения арест, където се оплакал от болки в гърба. На 22.11.2017 г. е бил прегледан от мед. фелдшер С. П., която отразила във формуляр за регистриране на травматични увреждания на задържан под стража констатацията си за рани на гърба – около десетина следи от изгаряне с размери около 1 см, с давност няколко дни, 2 рани по дясното бедро и по една рана на двата безименни пръста на ръцете. Лекарят е отразил, че по данни на освидетелствания при задържането му е измъчван с ток. Приел, че следите са видни на приложения към ДП снимков материал. Във връзка с констатираните увреждания на 12.12.2017г. било образувано ДП № 3290/2017г. по описа на РП – Русе, пр.пр. № 6002/2017г. за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2 вр. чл. 130, ал. 1 от НК – за това, че на 21/22.11.2017г. длъжностно лице в качеството си на полицейски орган при ОД на МВР-Русе, при и по повод на изпълнение на службата си е причинило лека телесна повреда на В. Н.. По ДП като веществени доказателства са били приобщени чрез протокол за доброволно предаване дрехите, с които е задържан ищецът – боксери, фланелка и суитшърт, като е отразено, че боксерите имат две малки дупки на задната част, тениската е с множество дупчици на задната част, а суитшъртът има една дупка на задната долна дясна част. По образуваното ДП са били извършени следните действия по разследване: разпит на пострадалия и на полицейските служители, участвали в задържането му – петима полицаи от Сектор „Специализирано тактическо звено за бързи действия“ при ОД на МВР – Русе: С. С., С. Д., С. Н., Н. Н. и А. Й. и двама полицаи от Сектор „Противодействие на криминалната престъпност“ – Г. А. и П. П.; проведени били съдебно-медицинска експертиза, която е дала заключение, че установените увреждания могат да бъдат получени от действието на ел. ток на 20.11.2017г. по описания от пострадалия начин; комплексна съдебно-медицинска и техническа експертиза, която е установила, че по гръбната повърхност на тениската на Н. и задната повърхност на боксерите му са налице 18 бр., съотв. 6 бр. дефекти от стапяния на текстилните нишки, че уврежданията на пострадалия по брой и локализация съответстват на броя и локализацията на дефектите по облеклото, отговарят да са резултат от точково действие на висока температура и могат да бъдат получени при действието на ел. ток, че макар уврежданията и дефектите да е възможно да са получени от електрошоково оръжие с разстояние на електродите около 3 – 3.5 см, както са при Тейзър Х26, зачислени на участвалите в акцията С. С., С. Д. и Н. Н., съобразно извършено експериментално изследване, те не отговарят да са получени от същото, което предизвиква друг вид увреждане на плата – с квадратна форма и не предизвиква увреждане на кожата под плата; оглед на зачислените на всички полицаи в СТЗБД електропреносни уреди Тейзър Х26 чрез инсталирания софтуерен продукт е установено, че за уреда на С. няма запис за използването му на 20.11.2017г., а за уредите на Д. и Н. има запис за ползване 2 сек. респ. 1 сек. 2 в 17:06 ч. – реално в 16:30 ч. предвид констатираното изоставане в часа на софтуерния продукт, а от останалите три уреда, зачислени на лица, неучаствали в акцията, единият не е използван на сочената дата, а другите не са разпознати от софтуера. На 19.03.2018г. разследващият следовател е изпратил ДП на РП – Русе с мнение за спирането му до разкриване на извършителя или до възникване на необходимост от провеждане на допълнителни действия по разследването. С Постановление от 29.03.2018г. производството било спряно, но спирането е отменено от съда по жалба на пострадалия Н., като съдът е посочил редица несъответствия и необходимостта от изясняването им. В подадени „жалби“ Н. е изложил възражения срещу начина на разследване и съмнения във връзка с ефективността на предприетите действия по установяване на извършителите, посочил е, че полицаят Г. А. знае кои са извършителите, както и че разследващият следовател му е казал, че ще се прави разпознаване, че „щях ужким да ги разпознавам“. В показанията му като свидетел /л. 30 на том 1 от ДП/ той е заявил, че може да посочи един от хората, които са му причинили уврежданията, знае, че е от криминална полиция, не му знае името, но би могъл да го разпознае, описва го – 1.80 висок, едър мъж около 95 – 100 кг., с прошарена коса, леко брадясал, с прошарена брада. След връщане на ДП единственото следствено действие е възлагане на допълнителна съдебно-медицинска и техническа експертиза, която е дала заключение, че от една страна извършването на експериментално изследване за симулиране на действието на електропреносно оръжие Тейзър Х26 като електрошок върху кожата на жив човек, освен че води до неприятни усещания, би могло да създаде опасност за здравето на човека, а от друга страна, това няма да се отрази върху заключението им, което отхвърля Тейзър Х26 като възможен причинител на уврежданията поради формата на следите. С Постановление от 06.07.2018г. наблюдаващият прокурор е постановил спиране на ДП, като е заключил, че анализът на събраните доказателства не води до категоричен извод, че при акцията по задържане на Н. на 20.11.2017г. са настъпили констатираните увреждания по тялото му, но не е изключена на 100 % тази възможност с оглед заключението на СМЕ за давността на причиняването им. Възложил е установяването и издирването на извършителя на МВР – Дирекция „Вътрешна сигурност“ „съобразно утвърдения план“ чрез използване на всички необходими и възможни оперативно-издирвателни действия. Жалбата на пострадалия, в която той за пореден път прави оплаквания, че не са извършени всички необходими действия по разследването, е оставена без уважение от съда, който е потвърдил спирането. Приел, че по делото не е представен утвърден план за действие и липсват ангажирани доказателства, установяващи какви действия са били предприети от Дирекция „Вътрешна сигурност“ на МВР за установяване на конкретния извършител. На 20.02.2024г. наказателното производство по процесното ДП е прекратено поради изтичане на 20.11.2022г. на 5-годишната давност за наказателното преследване на престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 2 вр. чл. 130, ал. 1 от НК. При тези факти от правна страна въззивният съд приел, че предявените срещу МВР искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД са за обезщетение на неимуществени вреди, причинени от действия на органите на полицията при задържането му на 20.11.2017г. във връзка с ДП № 756/2017г. по описа на ОД на МВР – Русе, изразяващи се в упражнено физическо насилие вкл. чрез използване на електрошокови уреди, с цена на иска 100 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното плащане и за обезщетение на неимуществени вреди, причинени от неефективно проведено разследване на извършеното срещу него престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2 вр. чл. 130, ал. 1 от НК при задържането му по пр.пр. № 6002/2017г., ДП Сл № 3290/2017г. по описа на РП – Русе ДП № 338/2017г. на ОСлО – Русе, с цена на иска 20000 лв. За неоснователно приел възражението на ответника МВР, че не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по искове, защото твърдените противоправни действия са на разследващи органи, които са били служители на негово структурно звено с качество на юридическо лице – ОД на МВР – Русе. Изтъкнал, че съгласно чл. 33 от ЗМВР, МВР провежда държавната политика по превенцията, противодействието на престъпността, опазването на обществения ред, защитата на националната сигурност, защитата на правата и свободите на гражданите ….., при което е надлежен субституент на Държавата в случаи като настоящия, когато се търси отговорност за вреди от действия на служители от системата му. Посочил, че неоснователно също ответникът свързва основателността на претенциите на ищеца със законосъобразността на издадената заповед за задържането му. Отбелязал, че ищецът не оспорва законосъобразността на този административен акт, въз основа на който е извършено задържането му, а твърди противоправност на действията на служителите и начина на реализиране на задържането му – извършените фактическите действия по изпълнение на заповедта. За доказани по делото приел извършени незаконосъобразни действия на полицейски служители на ОД на МВР – Русе при упражняване на правомощията им по задържането на ищеца като извършител на инкриминирано деяние, а именно употреба срещу него на помощни средства в нарушение на Наредба № 8121з-418 от 14.03.2017г. за реда за употреба на физическа сила и помощни средства от служителите на МВР. Въззивният съд взел предвид, че съгласно чл. 85 от ЗМВР възможността да се използва физическа сила е уредена, само когато това е абсолютно необходимо при противодействие или отказ да се изпълни законно разпореждане, задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва съпротива на полицейски орган, вземане на мерки за осигуряване на лична безопасност по чл. 75, ал. 2. Изтъкнал, че тази уредба съответства на принципа на чл. 3 от ЕКПЧ за абсолютна забрана на изтезанията, нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, който намира приложение включително при действия в борбата с престъпността. С оглед абсолютния характер на защитата, предоставена от чл. 3 от Конвенцията, използването на сила от страна на полицията не води до нарушаване на този текст, само ако се докаже, че използването й е наложено от поведението на лицето и не е било прекомерно, а в степен, абсолютно необходима за задържането му. Отбелязал приетото в редица решения на ЕСПЧ, в това число и срещу България, че всяко прибягване до физическа сила, което не е станало наложително поради поведението на лицето, уронва човешкото достойнство и представлява нарушение на правото по чл. 3 от Конвенцията. В случая съобразил, че е безспорно от признанията на всички разпитани полицаи, участвали при задържането на ищеца, че той не е оказал съпротива, а веднага е изпълнил указанията им, при което липсва предвидено в закона основание за използване на помощни средства спрямо него. За безспорно по делото на следващо място приел, че при задържането му от служители на ответника на ищеца са причинени увреждания от изгаряне по гърба, по дясното бедро и по двата безименни пръста на ръцете. Приел, че такива са констатирани при освидетелстването му в следствения арест, описани са и заснети /доказателствата в тази връзка са приети по настоящото дело с приобщаването на ДП/ и именно това е дало законен повод за образуване на ДП за установяване на извършено спрямо личността му престъпление. От съвкупния анализ на доказателствата по делото приел за доказани по делото понесените от ищеца неимуществени вреди – болки и страдания, в причинна връзка с действията на полицейските служители на 20.11.2017г., когато е проведена полицейската акция по задържането му: взел предвид, че към момента на констатиране на травмите са изминали по-малко от 48 часа от задържането му, като изолирането му за този период от външния свят силно стеснява възможния момент, място и начин на получаване на уврежданията. При съобразяване на това обстоятелство и отразеното от медицинско лице, извършило освидетелстване на пострадалия на 22.11.2017г., че следите от изгаряне по тялото му са с давност няколко дни, извел извод, че увреждането не е настъпило в следствения арест, а е възможно и има голяма вероятност да е настъпило на сочения от ищеца ден. Изтъкнал, че този факт е приет и от наблюдаващия разследването прокурор и го е мотивирал да постанови продължаване на издирвателната дейност по отношение на извършителя, а не прекратяване на наказателното производство. Изтъкнал, че ищецът е бил задържан от полицейски служители, които са оправомощени от закона и на които е било възложено да извършат това, че в акцията са участвали седем служители и че трима от тях са разполагали със зачислено им по надлежния ред електропреносно оръжие Тейзър Х26. Съгласно утвърдените от МВР Методически указания за използване на физическа сила, различните видове помощни средства, технически характеристики и правила за безопасност при употребата и съхранението им /том 2 от ДП/, уредът Тейзър Х26 функционира на базата на ел. ток, въздейства посредством електровълни, въздействащи както на сетивната, така и на двигателната нервна система на човека, импулсите проникват през облекло до 2,5 см, препоръчан е за използване от разстояние – чрез подаден електрически импулс изхвърля две игли – електрони на разстояние от 4,5 до 10,67 м, като „изстрелването на иглите дори на прекалено късо разстояние винаги е за предпочитане пред използването му чрез допир с премахната бойна глава“ – т.2.10, защото приложението чрез допир не е много ефективно и би могло да има по-големи поражения върху кожата – т. 2.11. Отчел, че притежаваните от участвалите при задържането на ищеца полицаи електропреносни оръжия са годни при допир да причинят поражения върху кожата и дрехите, каквито са установени при пострадалия ищец. Травмите са локализирани на място, което в т. 2.7 от Указанията е посочено като предпочитана зона от човешкото тяло за прилагане на Тейзър – от врата надолу и краката, когато правонарушителят е с гръб. Отбелязал, че е установено, че полицаите са се задържали в дома на ищеца поне половин час, за което по делото са събрани неопровергани гласни доказателства на св. М. П. и което време позволява да бъдат извършени твърдените от него действия спрямо личността му. По оспорената причинно-следствената връзка между действията на полицейските служители и констатираните увреждания на ищеца приел, че по делото не е проведено обратно доказване, установяващо, че ищецът е получил уврежданията по тялото си по друг начин. Съобразил, че не са ангажирани никакви доказателства, правещи поне вероятно получаването на увреждания в момент, предхождащ задържането на ищеца. Относно механизма – събраното в ДП заключение на вещите лица по комплексна съдебно-медицинска и техническа експертиза, че констатираните увреди не отговарят да са получени от Тейзър Х26 предвид установените експериментално форма на следите и липса на увреждане на кожата под плата, изтъкнал, че не може да бъде ценено от гражданския съд, тъй като не е събрано пред него по надлежния ред. Огледът на зачислените на служителите на полицията Тейзъри не може да се приеме за достатъчно убедително доказателство, че тези уреди не са били използвани, поради компрометиране на софтуера, доколкото той не е разпознал три от уредите, вкл. на полицая С. С., който признава и за който всички други участници твърдят, че фактически е извършил задържането и предвид констатираното разминаване в часовете на програмния продукт и на устройствата. Отбелязал, че дори и да се приеме, че не е причинен с тези уреди, нищо не опровергава настъпването на вредоносния резултат на 20.11.2017г. в дома на ищеца. Вината на полицейските служители, участвали при задържането на Н., приел, че се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като за ангажирането на обективната безвиновна отговорност на възложителя е ирелевантно кой конкретен негов служител е извършител на виновното противоправно деяние. По изложените съображения съдът приел, че предявените искове за обезщетение на неимуществени вреди са доказани по основание. Определил, че обезщетение в размер на 1000 лв. справедливо възмездява пострадалия за претърпените от него болки и страдания вследствие на деликта. Обосновал същия с естеството на травмите – касае се до лека телесна увреда с кратък възстановителен период, без остатъчни последици за физическото здраве, както и с начина на получаване на травмите, който следва да се прецени като мъчителен предвид въздействието върху сетивната и двигателната нервна система. Съобразил претендираните от пострадалия вреди върху психическото му здраве като обичайните, нормално присъщи при такъв деликт, неподлежащи на доказване. Отчел също и икономическата обстановка в страната към датата на деликта, която е относима към преценката за справедлив размер на обезщетението – минималната работна заплата към 2018г. – 460 лв. и средната работна заплата по данни на НСИ около 1170 лв. За разликата до пълния претендиран размер приел, че искът не е доказан по размер. По иска за вреди от неефективно проведено разследване на извършено спрямо него престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2 вр. чл. 130, ал. 1 от НК за неоснователно приел възражението на МВР за липса на пасивна легитимация по този иск, поради това, че служителите на полицията в качеството им на разследващи органи осъществяват дейността си по разследване под надзора и ръководството на прокурора, който следи за законосъобразното му провеждане и дава указания във връзка с него. Изтъкнал, че разследващите органи са независими при осъществяване на възложените им по закон функции – чл. 10 от НПК, техните решения почиват на вътрешното им убеждение и се ръководят от закона – чл. 14 от НПК, имат задължение съгласно чл. 203, ал. 1 от НПК да вземат всички мерки за осигуряване на своевременно, законосъобразно и успешно извършване на разследването и в най-кратък срок да съберат необходимите доказателства за разкриване на обективната истина, като се ръководят от закона и указанията на прокурора. Когато вредите са причинени от действията на служители на няколко държавни органа, отбелязал, че е приложимо правилото на чл. 53 от ЗЗД – те отговарят солидарно, като солидарността е въведена в полза на ищеца, който има право да реши срещу кого да предяви претенцията си за обезвреда. В случая посочил, че ищецът заявил, че не Прокуратурата, а именно МВР следва да отговаря за причинените му вреди вследствие на бездействието на служителите му да проведат бързо и ефективно разследване, в рамките на което да установят извършителя на престъпното деяние спрямо личността му. Като безспорно установено приел, че след спиране на ДП на 06.07.2018г. прокурорът е възложил установяването и издирването на дееца на МВР – Дирекция „Вътрешна сигурност“ и в продължение на повече от 4 години извършителят не е установен, което е довело до прекратяване на наказателното производство поради погасяване на преследването по давност. Съобразил, че в практиката на ЕСПЧ са налице много решения, включително постановени по дела срещу България /А. и други срещу България, 28.10.1998г., В. срещу България, жалба № 41488/98, Н. и други срещу България, жалби № 43577/98 и 43579/98, М. срещу България, жалба № 2092/08, В. срещу България жалба № 43531/08г./, в които е разяснено, че когато едно лице повдига защитимо твърдение, че е сериозно малтретирано от полицията в нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ, тази разпоредба, разглеждана във връзка с общото задължение на държавите по силата на чл. 1 от Конвенцията „да осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в ... тази Конвенция”, налага имплицитно задължение за ефективно официално разследване, че минималните стандарти за ефективност включват изискването разследването да бъде независимо, безпристрастно, задълбочено и внимателно, подлежащо на обществен контрол, компетентните органи да действат с образцово старание и бързина, като разследването по принцип трябва да е в състояние да доведе до установяване на фактите по делото, и ако твърденията се окажат истина – до идентифицирането и наказването на отговорните лица. Подчертано е, че бързата реакция от страна на властите при разследването на твърдения за малтретиране е от съществено значение за поддържане на общественото доверие в опазването на върховенството на закона и предотвратява всеки признак на одобрение или търпимост спрямо незаконни действия. В този контекста извел, че правнорелевантно за ангажиране на отговорността на ответника е обстоятелството, дали в хода на ДП са предприети необходимите процесуални действия за извършване на независимо и безпристрастно разследване, което да отговаря на минималните стандарти на неговата ефективност. Приел, че по делото е установено безспорно бездействие на служители на МВР да проведат разследване, насочено към идентифициране на лицето/ лицата – автори на престъпното посегателство спрямо ищеца. Подчертал, че по делото не е представен утвърден план за действие, нито са ангажирани някакви доказателства Дирекция „Вътрешна сигурност“ да е предприела някакви оперативно-издирвателни действия в рамките на 4-годишния период, през който е следвало да стори това преди да настъпи давността за наказателното преследване на дееца. Изтъкнал, че обстоятелството, че кръгът от евентуални заподозрени лица е само от служители на полицията, създава обосновано съмнение за липса на безпристрастно, задълбочено и внимателно разследване. Такова съмнение мотивирал и поради това, че по ДП са налице многократни изявления на пострадалия, че е в състояние да разпознае един от извършителите, но никой от разследващите органи не е предприел извършване на разпознаване. Вследствие на извършения деликт приел, че ищецът е понесъл обичайни и ненуждаещи се от доказване неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на доверието му в институциите, на които Държавата възлага опазването на обществения ред, борбата с престъпността и защита на правата и законните интереси на гражданите в това число гарантирането на правото на неприкосновеност на личността, създаване на убеждение за безнаказаност на престъпления, извършени от конкретни правни субекти и за беззаконие, накърняване на доверието в правосъдието и правовата държава като цяло, разочарование, чувство на безпомощност и гняв поради нереализирано възмездие. Определели, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца вреди в този смисъл е в размер на 6000 лв., което е съобразено както с естеството на вредите, така и с ценовата конюнктура в страната към датата на исковата молба и съдебната практика по сходни казуси, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Министерство на вътрешните работи в изложение към касационната жалба обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК и поставя като значим за точното приложение на закона и за развитие на правото следния въпрос: 1/ Допустимо ли е въззивният съд сам да изменя волята на ищеца, като постановява решение на основание, незаявено от страната в исковата молба, като се позовава на това основание едва в решението си и лишава ответника от право на адекватна защита? Недопустимостта на обжалваното решение касаторът обосновава с твърдения за произнасяне извън търсената защита от ищеца, като е уважил иска на основание чл. 3 от ЕКЗПЧОС забраняващ изтезанията или нечовешкото и унизително отнасяне или наказване. Такова основание на иска – поправяне на вреди от изтезания, поддържа, че не е въведено от ищеца. 2/ Поставя въпрос за „процесуална легитимация в противоречие на материалния закон“. Касаторът В. А. Н. в изложение към касационната жалба обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и поставя като значими за точното приложение на закона и за развитие на правото следните въпроси: 1/ Кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД? Задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на обезщетението? Твърди противоречие на въззивното решение по този въпрос с ППВС № 4/23.12.1968г., както практика на ВКС по чл. 290 от ГПК. 2/ По какви критерии съдът следва да извърши преценката на икономическите условия в страната и стандарта на живот при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли да обоснове по какъв начин съответните данни или фактори са повлияли върху определения размер? Този въпрос касаторът сочи като значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в описаните хипотези, съдът съобрази следното: Касационният жалбоподател Министерство на вътрешните работи поставя въпроси с довод за недопустимост на въззивното решение като постановено в нарушение на диспозитивното начало в процеса /съдът се е произнесъл по иска на основание чл. 3 от ЕКЗПЧОС забраняващ изтезанията или нечовешкото и унизително отнасяне или наказване, на което ищецът не е основал иска си/ и по отношение на ненадлежен ответник. Доводите са неоснователни. По допустимостта на предявените от В. Н. срещу МВР искове и по тяхната правна квалификация, както и по подсъдността, са постановени определение № 179/20.04.2022г. по в.ч.гр.д. № 115/2022г. по описа на АС – Велико Търново, задължително за долустоящия съд съгласно чл. 278, ал. 3 от ГПК и определение № 72/09.10.2019г. по адм.д. № 40/2019г. на ВАС и ВКС, 5 членен състав. Въззивното решение не е постановено по иск с правно основание чл. чл. 3 от ЕКЗПЧОС, а е постановено по иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД, на предявеното основание и в пределите на заявеното искане за защита. Надлежната процесуална легитимация на страните се извежда от правното твърдение на ищеца относно спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Надлежен ответник по иск за вреди в хипотеза на чл. 49 от ЗЗД е възложителят на работата, при или по повод изпълнението на която са причинени вредите. Твърденията на ищеца, че претендираните за обезщетяване вреди са причинени от противоправните действия на лица – служители, на които МВР е възложила осъществяването на определена работа определят министерството като легитимиран ответник по този иск. За надлежната процесуална легитимация на МВР са определящи твърденията, че ищецът го намира за длъжник по деликтно вземане. Дали ищецът е правоимащ по такова вземане срещу министерството е въпрос на материалноправна легитимация по иска, решим при разглеждането на спора по същество. В конкретния случай в исковата молба ищецът е навел фактически твърдения, че е претърпял вреди от противоправни действия на служители на МВР и именно деликтната отговорност на този ответник претендира да ангажира. При тези твърдения е обоснована пасивната процесуалноправна легитимация на министерството, а въпросът за „процесуална легитимация в противоречие на материалния закон“ е некоректен. Няма вероятност въззивното решение да е недопустимо, поради което липсва специална предпоставка за достъп до касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. По касационната жалба на Министерство на вътрешните работи съдът и служебно не установи друго основание за допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Поставеният в изложението на касационния жалбоподател В. Н. първи въпрос е за критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; за свързаният с него процесуалноправен въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, както и за изискването на наличие на причинна връзка между противоправното деяние и твърдените вреди, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, като настъпили в резултат на деликт. Доводите на жалбоподателя в подкрепа на поставените въпроси са, че присъденият на ищеца размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от противоправни действия на служителите на МВР при задържането му на 20.11.2017г. е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените неимуществени вреди /обичайните за подобни случаи/, както и че въззивният съд не е съобразил обстоятелствата, при които е получено увреждането и продължителността на въздействието на противоправното поведение; получените множество увреждания – по гърба, краката и ръцете /18 само по гърба/, които съдът е пренебрегнал; причинените на ищеца сериозни телесни увреждания и неприятни усещания, които е споделил пред свидетели и е бил в несвяст; че от тока тялото му се тресяло и имал усещането, че сърцето му спира и ще умре, задушавайки се от болката, че не можел да си поеме дъх и изпитал основателен страх за живота си; че приложените спрямо ищеца физическа сила и помощни средства са повлияли трайно и негативно върху неговата психика и здраве, обстоятелства установени по делото от показанията на двамата свидетели и установени в хода на ДП; че ищецът не е оказал никаква съпротива и е изпълнявал дадените му разпореждания, респ. не е дал основание за използване на електропреносни средства от органите на МВР; че към този момент ищецът е бил мъж на 52 години, с добри характеристични данни за личността му, не е бил осъждан, което също обуславя значително по-тежко преживяване на случилото се. В контекста на тези доводи въпросите са включени в предмета на делото и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а с нея и постановения резултат. Правните въпроси са разрешени в противоречие с трайно установената и задължителна съдебна практика, цитирана от касатора. Ето защо уредените в закона предпоставки обуславящи приложно поле на касационно обжалване на въззивното решение в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК са налице: в решението си съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика ВС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г. и редица решения на ВКС по чл. 290 от ГПК. На това основание обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта, с която искът за обезщетение на неимуществени вреди понесени от ищеца от действия на органите на полицията при задържането му на 20.11.2017г. във връзка с ДП № 756/2017г. по описа на ОД на МВР – Русе, изразяващи се в упражнено физическо насилие вкл. чрез използване на електрошокови уреди, е отхвърлен за разликата над 1000 лева до пълния предявен размер на иска от 100 000 лв., по следния обобщен правени въпрос: Кои са и как следва да се прилагат критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД? Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, постановено по иска за обезщетение на неимуществени вреди, причинени от неефективно проведено разследване на извършеното срещу него престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 2 вр. чл. 130, ал. 1 от НК при задържането му по пр.пр. № 6002/2017г., ДП Сл № 3290/2017г. по описа на РП – Русе ДП № 338/2017г. на ОСлО – Русе, в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 6000 до пълния предявен размер от 20 000 лева. В тази част въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС и ВС и не е налице твърдяното противоречие. По въпроса за преценката на икономическите условия в страната и стандарта на живот при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е установена практика на ВКС, която е последователна и се прилага от съдилищата, без да е налице необходимост от ново тълкуване за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ето защо по втория иск касационно обжалване не следва да се допуска. Държавна такса не се дължи на основание чл. 83, ал. 1, т. 6 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение