Определение № 50959 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1602/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Н. Д. К. и М. Д. К. против въззивно решение № 127 от 07.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 457/2021 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 260134 от 14.06.2021 г. по гр. д. № 197/2018 г. по описа на Окръжен съд - Добрич, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Н. Д. К. и М. Д. К. против Административен съд - Добрич искове по чл. 4, § 3 от ДЕС, отговарящи на правната норма на чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ /разпоредба, създадена със ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 94/29.11.2019 г./, за осъждане на ответника да им заплати суми от по 245 000 лв. на всеки от тях, представляващи обезщетения за имуществени вреди, причинени от постановяването на решение № 72 от 10.05.2013 г. по адм. д. № 626/2012 г. по описа на Административен съд - Добрич при неприлагане/нарушаване на правото на ЕС – чл.чл. 17, 21, 47, 52 и 54 ХОПЕС и чл. 102 и чл. 106 ДФЕС, изразяващо се в неизпълнение на задълженията на държавата, произтичащи от учредителните актове и актовете на ЕС да осигури справедливо обезщетяване на собствениците на имоти, които се отчуждават принудително за задоволяване на държавни нужди и всеки от ищците е бил осъден да заплати на ДОС суми от по 295 лв., представляващи разноски по делото, на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ. Касаторите считат, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Административен съд - Добрич и контролиращата страна Прокуратурата на Република България са получили препис от касационната жалба, не са подали отговори и не изразяват становище по жалбата. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото е установено, че адм. д. № 626/2012 г. на Административен съд - Добрич е било образувано по жалба на ищците Н. Д. К. и М. Д. К. против Заповед № РД-11-10-174/30.07.2012 г. на Областния управител на област Д., в частта й относно определения размер от 2153 лв. на обезщетението на ищците в качеството им на собственици на ПИ с проектен № ... (засегната площ от имота от 1.631 дка), образуван от имот № ... в землището на [населено място], м. „З. н.“, ЕКАТТЕ ..., общ. Д., целият с площ от 27.279 дка, с начин на трайно ползване: нива, категория на земята при неполивни условия: трета, за задоволяване на неотложна държавна нужда, която не може да бъде задоволена по друг начин, а именно: за изграждане на площадка на обект „Станция за очистване на газопровод – пускова камера и автомобилен път“ от обект „Преносен газопровод високо налягане и АГРС - Силистра“. Отчуждаването на имота на ищците е основано на нормите на чл. 34а, ал. 2, вр. чл. 34в ЗДС и чл. 63, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ за задоволяване на неотложна държавна нужда, която не може да бъде задоволена по друг начин. Отчуждаването е било предшествано от издаването на съвместна Заповед от 09.07.2012 г. на Министъра на РРБ и от 12.07.2012 г. на МФ и в същата е цитирано Решение № 615/14.07.2009 г. на МС, с което обект „Газопроводно отклонение високо налягане и АГРС - Силистра“ е бил обявен за обект с национално значение на осн. § 5, т. 62 от ДР на ЗУТ и чл. 5, ал. 1 ЗЕ, както и на Решение № КЗЗ-3/01.03.2012 г. на Комисията за земеделски земи при МЗХ, с което е променено предназначението на част от ПИ № 030035 в землището на [населено място] в размер на 1631 кв.м. за неземеделски нужди – за изграждането на подобект „Станция за очистване на газопровода (СОГ) - пуск“. Допуснато е предварително изпълнение на заповедта на областния управител, обосновано с вида на предвиждания за изграждане обект, включен в инвестиционната програма на газопреносното предприятие „Булгартрансгаз“ ЕАД, [населено място] за 2012 г., както и с одобряването на ПУП - парцеларен (извършено със Заповед № РД-02-14-2312/10.11.2011 г. на МРРБ, обн. в ДВ, бр. 93/25.11.2011 г.) за обект „Преносен газопровод високо налягане и АГРС - Силистра“, с трасе, преминаващо през територията на общините Добричка и Тервел, област Д. и общините К. и Силистра, област Силистра. За определяне на равностойното парично обезщетение за засегнатата част с площ от 1.631 дка от имота на настоящите ищци, е била изготвена пазарна оценка по метода, утвърден в чл. 32, ал. 2 от ЗДС, възлизаща на 2153 лв. Няма спор, че паричното обезщетение в посочения размер е било изплатено. Към административната преписка по делото е било приложено и копие на поканата от 15.02.2011 г., която е била отправена от „Булгартрансгаз“ ЕАД, [населено място] до настоящите ищци за учредяване на право на строеж върху 1.631 дка от тяхната нива с оглед предвидения за изграждане обект от дружеството, при предложена цена от 1991 лв. Посочено е, че при липсата на отговор в 14- дневен срок, ще се приеме, че е налице отказ и ще се пристъпи към изпълнение на чл. 63, ал. 1 от ЗЕ. На 07.03.2011г. ищците са направили свое насрещно предложение за отстъпване на право на строеж срещу заплащане от дружеството на цена от 43 200 лв. Няма данни предложението да е било прието, както и отправеното такова от ищците за изкупуване на общо 7704 кв.м. Административният съд не е уважил исканията на ищците да се извърши оценка и да се определи размера на обезщетението чрез възлагането на „частно експертно изследване“. Въз снова на допуснатите единична и тройна съдебно-оценителни експертизи, съдът е възприел размер на обезщетението от 2381.26 лв. и с решението си е увеличил същото от 2153 лв. на 2381.26 лв. Решението на административният съд по адм. д. № 626/2012 г. на Административен съд -Добрич е окончателно по арг. от чл. 215, ал. 7 ЗУТ. Въззивният съд е приел, че делото е било образувано пред първоинстанционния съд на 30.04.2018 г., и съобразно нормата на § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.), производството следва да се развие и приключи пред гражданския съд. Българската държава чрез процесуалния си субституент в лицето на Административен съд - Добрич е надлежно процесуално легитимирана да отговаря за вредите, претендирани с предявените искове на ищците. От приетите пред първоинстанционния и пред въззивния съд експертизи е установено, че установеният метод за оценяване на отчуждавания имот по чл. 32 от ЗДС е не само приложим, но и е адекватен в конкретния случай, предвид, че върху отчуждения от ищците имот е изградена Станция за очистване на газопровода. Според вещото лице методът „Негели“ е неприложим, защото се прилага за самостоятелно функциониращи доходоносни обекти – търговски сгради, хотели, складове, жилищни сгради и др., които са проектирани и изградени върху територията, която се оценява и можещи да функционират самостоятелно и да носят доход, а в случая е изграден голям инфраструктурен обект, който има множество подобни съоръжения, разпространени на големи разстояния едно от друго. Българските стандарти за оценяване, действащи от 01.06.2018 г. използват идентични методи като тези, посочени в МСО и ЕСО, тъй като математическите методи са едни и същи. Вещото лице е приело за достоверна най-високата пазарна цена за продажба на земеделски земи в землището на [населено място] към м. 04.2012 г., която е в размер на 1350 лв./дка. При това положение е определена стойността за 1631 кв.м. в размер на 2229 лв. За прилагането на приходния метод на оценяване в случая експертът е използвал статистическите данни относно размера на изплащаните ренти за експлоатацията на земеделските земи в [община] за 2012 г., възлизащи на 81лв./дка. При приета норма на възвръщаемост от 0.60% и нарастването на рентата за период от 6 години в размер на 19 %, то оценката по този метод възлиза на 2 274 лв. за 1631 кв.м. При приета еднаква тежест на двата метода, крайната оценка на отчуждения имот към посочената дата е определена на 2251 лв. При тези данни въззивният съд е приел, че исковете са неоснователни, тъй като в случая не се установява да е нарушената правна норма на Съюза, предоставяща права на частноправните субекти. Изложил е, че Регламент 1025/2012 г. на ЕП и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно европейската стандартизация е основан на нормата на чл. 114 ДЕС и с него се хармонизира законодателството в областта на стандартизацията, което е подчинено на целта за създаването или функционирането на вътрешния пазар /област на действие на Съюза при условията на споделената компетентност/. Посочил е, че според т. 4 от Преамбюла, европейските стандарти се приемат от европейските организации за стандартизация, а именно CEN (Европейският комитет за стандартизация), Cenelec (Европейският комитет за стандартизация в електротехниката) и ETSI (Европейският институт за стандарти в далекосъобщенията). В чл. 1 от Регламента е определен и неговия предмет – със същия се установяват правила по отношение на сътрудничеството между европейските организации за стандартизация, националните органи за стандартизация, държавите членки и Комисията, установяването на европейски стандарти и европейски стандартизационни документи за продукти и за услуги, в подкрепа на законодателството и политиките на Съюза, идентифицирането на ИКТ (информационни и комуникационни технологии) технически спецификации, допустими за позоваване, финансирането на европейската стандартизация и участието на заинтересованите страни в европейската стандартизация. Според дадените определения в чл. 2, „европейски стандарт“ означава стандарт, приет от европейска организации за стандартизация (т.е. от посочените по-горе три такива организации, тъй като само тези за посочени в Приложение І – така съобразно чл. 2, § 8). Тези европейски организации по стандартизация не са издавали европейски стандарти за оценяване, които да са приложими в държавите членки в областта на отчуждаването на имоти за обществена или държавна нужда. Представените от ищците „Европейски стандарти за оценяване“ са продукт на TEGoVA (The European Group of Valuers Associations), която представлява европейското обединение на националните асоциации на оценителите. Нито ЕСО, нито МСО са задължителни за приложение в държавите-членки, тъй като те не са част от правото на ЕС – не са утвърдени със задължителен акт на институция на ЕС, нито са резултат от дейността на организация, която според цитирания регламент или друг акт на институция на ЕС, е оправомощена да създава стандарти като част от правото на ЕС. За пълнота на мотивите във връзка с оплакванията на ищците за нарушение на нормите ХОПЕС, съдът се е позовал на решение № 6/04.07.2006 г. и решение № 9/05.12.2019 г.на Конституционния съд, в които е прието, че нормите на чл. 32, ал. 2 и ал. 3 от ЗДС не противоречат на чл. 17, ал. 1, 3 и 5, чл. 4 и чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България. В заключение е приел, че утвърденият в чл. 32, ал. 2 от ЗДС метод за определяне на обезщетенията при отчуждаване на имота в полза на държавата за задоволяване на държавни нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин, не е дискриминационен и със същия не се нарушават нормите за забрана и защита от дискриминация, прогласени в актовете, съставляващи част от правото на ЕС. Не е налице нарушена правна норма на Съюза (с директен ефект или такава, която няма директен ефект, но е приложима при разрешаването на казус като настоящия), с която се предоставят права на частноправните субекти в областта на определянето на обезщетения за отчужден за държавни нужди или в обществена полза имот в държава-членка. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторите подържат, че въззивното решението е вероятно нищожно и недопустимо, както и очевидно неправилно – основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, поради което въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касаторите с формираните от съда изводи за неоснователност на исковете. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите сочат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не сочат материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване. Относими са към правилността на въззивното решение, по която касационната инстанция ще се произнесе, ако жалбата бъде допусната за разглеждане по същество. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение. В разглеждания случай не може да се приеме, че е налице релевираното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като се сочат касационни основания за неправилност на въззивното решение, които не са относими към достъпа до касационно обжалване. С оглед изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение