Определение № 2797 от 29.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 2297/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т.1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД чрез процесуалния му пълномощник – юриск. Н. Л., срещу определение №3434/13.08.2024г. по в.ч.гр.д. № 1520/2024г. на Окръжен съд - Варна, с което отменено определение №6830/17.06.2024г., постановено по гр. дело №20233110113453 по описа на Районен съд – Варна, с което е изменено решение № 1036/27.03.2024г., в частта, с която „Профи Кредит България” ЕООД е осъдено да заплати на адв. А. Д., сумата от 1710лв. с включен ДДС, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение, като е намален размера на дължимото адвокатско възнаграждение от 1710.00 лева на 480.00 лева с ДДС, като вместо това е оставена без уважение молбата на касатора по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Твърди, че надлежно е заявил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца и при определянето му съдът не се е съобразил с това, че делото не представлява фактическа и правна сложност. Поддържа, че е налице ненужно и изкуствено съединяване на искове, с цел оправдаване на по-висок хонорар, като е разгледан само главния иск и само по него се дължат разноски. Това, че исковата молба била ненужно пространна не следвало да се отразява на размера на адвокатското възнаграждение, тъй като други процесуални действия не били извършвани. Касаторът се позовова на практиката на СЕС и ВКС по цитираните актове в подробното си изложение. Наред с горното твърди и че неправилно съдът е начислявал ДДС върху определеното по реда на чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата възнаграждение, тъй като при оказване на безплатна правна помощ, няма облагаема сделка или услуга по ЗДДС и не следва да се добавя ДДС върху сумата. По подробно изложените съображения претендира допускане на касационно обжалване на определението и отмяната му.

В приложеното към частната жалба изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 от ГПК, както и чл. 280, ал.2, предложение 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси:

1. „Пространната искова молба, предявяването на множество искове и изходът на делото достатъчно основание ли са за наличието на действителна правна и фактическа сложност на делото и за качеството на предоставената услуга, съответно за обосноваване на адвокатско възнаграждение в размерите, посочени в Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?“

2. „Длъжен ли е съдът да направи преценка дали нормата на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, която препраща към Наредба № 1 от 2004г., и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, е съответна на правото на ЕС?“

3. „Длъжен ли е съдът при определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, да съобрази принципите за справедливост, равенство и конкурентност?“

Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в опр. № 174/26.04.2021г. по ч.гр.д. №560/2021г., 3 г.о., опр. №500158/16.02.2024г. по т.д.№1908/2022г., както и в противоречие с практиката на СЕС, а именно решения на СЕС по съединени дела С-427/16г. и 428/16г. и решение по дело С-438/2022г.

Ответникът по частната касационна жалба – Н. М. Н. оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 10.10.2024г. чрез процесуалния му представител – адв. А. Д., като претендира недопускане на определението до касация.

Настоящият състав на ВКС като обсъди доводите на частния жалбоподател и материалите по делото, намира следното:

Производството пред първоинстанционният съд е било образувано по предявени от Н. М. Н. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД три обективно съединени, в условие на евентуалност, искове както следва: с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №40016034877 от 15.03.2023г., в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.10, ал. 2 ЗПК и чл. 19, ал. 5 ЗПК за прогласяване недействителността на клаузата на чл. 6 от договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №40016034877 от 15.03.2023г. в частта относно таксите за услуги „Фаст“ и „Флекси“ и иск с правно основание чл.26, ал.1, пр. 2 ЗЗД за прогласяване недействителността на клаузата на чл. 6 от договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №40016034877 от 15.03.2023г., в частта относно размера на възнаградителната лихва. Цената на исковете е както следва: на първия – 11 388,91 лв., на втория – 4400 лв. и на третия – 2 988,91 лв.

С решение №1036/27.03.2024г. исковата претенция е уважена изцяло по главния иск, като са присъдени разноски в размер на сумата от 1710 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ищеца, дължимо на основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв. По молба по реда на чл. 248 ГПК, с определение №6830/17.06.2024г. е изменено решение № 1036/27.03.2024г. в частта за разноските и адвокатското възнаграждение е намалено на сумата от 480 лв. с ДДС.

С обжалваното въззивно определение, ОС – Варна е приел, че са предявени три иска за нищожност, обективирани в пространна и редовна искова молба, в която са посочени пороци за нищожност на целия договор и на отделните клаузи. Приел е, че с оглед формираната практика делото е изчистено от към правна сложност, но е изисквало подготовка по фактите за подвеждането им към съответните правни институти и норми, както и защита по възраженията на ответната страна. Посочил е извършените от адвоката действия, и като е приел, че адвокатският труд е висококвалифициран и следва да бъде справедливо овъзмезден, въззивният съд е счел, че възнаграждение в размер на 1425 лв., без ДДС, съответства на фактическата и правна сложност на делото и извършената работа. Счел е, че адв. Д. е регистриран по ЗДДС, поради което присъжданото възнаграждение следва да бъде с начислен данък и е възприел, че същото възлиза общо на 1710 лв. с включен ДДС. Окръжен съд – Варна е посочил, че предоставената адвокатска услуга не е безвъзмездна услуга, а има стойност, която съдът определя, ако са се сбъднали условията на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, а в случая те били налице. С оглед горното е отменил определението на РС – Варна, с което е била уважена молбата по чл. 248 от ГПК, и е отхвърлил същата.

ВКС, състав на 2 т.о., намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок.

Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, вероятност да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК или очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на определението на САС на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК, тъй като не се установява обжалваният съдебен акт да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване и предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК., т.е. да установи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато с обжалвания акт, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос, а по т. 2 – когато е разрешен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз.

Първият поставен от касатора въпрос относно това дали предявяването на множество искове и изходът на делото са основание за приемане, че е налице фактическа и правна сложност на делото, е обусловил изводите на въззивния съд и отговоря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът. Константна и непротиворечива е практиката на ВКС, че изходът на делото обуславя отговорността за разноски, както и че при предявяване на няколко иска, предметът на делото се усложнява. В задължителната практика на ВКС, обективирана в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК е разяснено, че основанието по чл. 78, ал. 5 от ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото и че когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Това разрешение е доразвито в определение № 359/25.07.2016 г. по ч. търг. д. № 647/2016 г. на I-во търг. отд. на ВКС и др., в които се приема, че при направено искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът трябва да вземе предвид всички обстоятелствата от значение за преценката за фактическа и правна сложност на делото, като броя на предявените искове, извършените от страните процесуални действия в хода на процеса, правната сложност на казуса и доколко по него има установена задължителна съдебна практика. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, като е обсъдил всички тези критерии и не е действал в противоречие, а съгласно константната практика на ВКС, обективирана в сочените актове. Актът на който се позовава касаторът е във връзка със злоупотреба с права, каквото в случай ОС – Варна не е установил да е налице, поради което е неотносима. С оглед гореизложеното не е налице допълнителното селективно основание, тъй като въззивният съд е действал съобразно константната практика на ВКС и така формулираният въпрос не отговаря на селективния критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Вторият поставен от касатора въпрос относно приложимостта на Наредба №1/2004г., също не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивния акт, тъй като не отговаря на допълнителните селективни критерии, на които се позовава жалбоподателя. ОС – Варна е приел съгласно обсъдените от него актове на ЕС, а именно - решение на СЕС по дело №С-438/2022г., че не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени по Наредба №1/2004г. Въззивният съд е приел, че възнаграждение в размер на 1425 лв. отговаря на правната сложност на делото и реално извършените действия, при съобразяване на качеството и количеството на извършената работа и обстоятелството, че адвокатският труд е висококвалифициран и следва да бъде справедливо овъзмезден. Възприетото от окръжният съд е съответно на постановките на сочените решения на СЕС и формираната въз основа на тях практика на ВКС, поради което така поставеният въпрос не удовлетворява допълнителните селективни критерии. Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС и относно начисляването на ДДС върху възнаграждението, като не е споделил довода, че като била предоставена безплатна правна помощ, не се дължи данък. Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС и относно начисляването на ДДС върху присъжданото възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗАдв. Съгласно практиката на съда, при отправено основателно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС (факт, който може да бъде установен чрез справка в публичния регистър по чл. 80, ал. 1 ДОПК), в полза на адвоката следва да се присъди възнаграждение, върху което следва да се прибави 20 % ДДС. В този смисъл е и константната практика на ВКС, създадена по въпроса дължи ли се и при какви предпоставки ДДС върху адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА като напр. определение № 306/06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 660/03.12.2018 г. по ч. т. д. № 2784/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., която се споделя от настоящия съдебен състав. Соченото от касатора определение в противния смисъл не е по реда на чл. 274, ал.1, т.3 от ГПК, а акт по реда на чл. 248 ГПК и е изолиран частен случай.

Третият поставен от касатора въпрос относно спазването на принципите на справедливост, равенство и конкурентност при определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 от ЗАдв., е пряко свързан с горепосочените въпроси и също не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и СЕС. Окръжен съд – Варна е изложил подробни мотиви защо счита, че определеното възнаграждение се явява справедливо на вложения адвокатски труд, а именно взета е предвид повишената квалификация на лицето, упражняващо адвокатска професия, сложността и предмета на делото, обемът на извършената работа. Предвид горното не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК.

С оглед гореизложените съображения ВКС намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното определение.

Настоящият съдебен състав намира, че разноски не се следват за настоящото производство. Последователна е практиката на ВКС, че в производството по чл. 248 ГПК нови разноски не се дължат. Неприложимостта на разпоредбата на чл. 81 ГПК се обосновава с аргумента, че определението, което се постановява по реда на чл. 248 ГПК, включително и обжалването му, няма самостоятелен характер и не представлява акт по смисъла на чл. 81 ГПК. Производството по чл. 248 ал. 1 ГПК не е ново съдебно производство, с различен предмет от исковото производство, а има акцесорен характер – негов предмет са вече заявени и осъществени разноски, които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече приключилото в съответната инстанция дело. Определението по чл. 248 ГПК не слага край на съдебното производство, а с него само се изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските. Поради това изходът от производството по чл. 248 ГПК, включително и при обжалването му, не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. Разноски не се дължат както в производството по чл. 248 от ГПК, така и в това по обжалване на постановен в такова производство акт. В този смисъл са опр. № 216 от 17.07.2017 г. по гр. д. №3648/2016г. на ВКС III г. о., определение № 29 от 13.01.2017 г. по ч. т. д. № 1797/2016г. на II т. о., определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г. на I г. о., определение № 615 от 09.10.2019г. по ч. т. д. № 2377/2017 г. на II т. о. и мн. др. Предвид горното за настоящото производство разноски на страните не следва да се присъждат.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на 2 т.о.