Определение № 4044 от 16.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3175/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба на М. Т. С., чрез адвокат Н. Н., срещу въззивно определение № 326 от 05.07.2024 г. по в. ч. гр. д. № 254/2024 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора против определение № 404 от 30.05.2024 г. по гр. д. № 185/2024 г. на Окръжен съд – Сливен, с което на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната исковата му молба и е прекратено производството по делото. Въззивният съд е посочил, че М. Т. С. е предявил пред Окръжен съд – Сливен иск против Националния археологически институт с музей при БАН за осъждането му за сумата от 120 000 лв. - обезщетение за вреди от съдебна експертиза, изпълнена от служители на ответника и послужила за основание за осъждане на ищеца с присъда по НОХД № 243/2018 г. по описа на Окръжен съд – Сливен. В исковата молба е посочено, че вещите лица, определени от директора на ответния институт за извършване на експертизата, са дали в наказателното производство необективно, непълно и невярно експертно заключение, с необективна оценка на обектите на експертизата. Претендират се вреди от нарушаване на правото на ЕС – конкретно чл. 6, ал. 1 и чл. 13 КЗПЧОС. С разпореждане № 454 от 24.04.2024 г. исковата молба е оставена без движение и на жалбоподателя са дадени указания в едноседмичен срок от връчването му да отстрани нередовностите й, като изложи всички обстоятелства, на които се основава исковата претенция, да изложи твърдения за претърпени неимуществени вреди и дали са настъпили в пряка причинна връзка от нарушеното право на ЕС, да конкретизира в какво се изразява това нарушение и дали е достатъчно съществено, да посочи дали постановената присъда е осъдителна или оправдателна и дали е влязла в сила, и да уточни кой е ответник по предявения иск съобразно мотивите на разпореждането. В отговор на разпореждането е направено уточнение, че обектите, предмет на експертизата, неправилно са квалифицирани като археологически обекти от вещите лица, поддържа се, че субституент на държавата е институцията, посочена като ответник в исковата молба, и таксата за разглеждане на иска е внесена в размера, визиран в ЗОДОВ. С последващо разпореждане от 16.05.2024 г. съдът отново е оставил исковата молба без движение и е указал на ищеца в едноседмичен срок от връчването му да конкретизира в какво се изразяват претърпените вреди, дали са настъпили в причинна връзка от нарушеното право на ЕС, в какво се изразява това нарушение и дали е достатъчно съществено, да уточни дали соченият ответник Национален исторически музей – София е юридическо лице и посочи адреса му за призоваване, да заплати по сметка на Окръжен съд - Сливен държавна такса в размер на 4800 лв. и представи по делото платежния документ, както и да представи коригирана искова молба за връчване на ответника. В дадения срок ищецът е депозирал уточнение, в което сочи, че търсените вреди са емоционални страдания и негативни преживявания – душевни болки, чувство на безсилие, водещо до социална изолация и адаптивно разстройство. Конкретизиран е ответникът – Национален исторически музей – София, но е отказано заплащането на определената от съда такса, като недължима в посочения размер, с доводи, че предявеният иск е по ЗОДОВ и таксата се дължи съобразно този закон. За да потвърди обжалваното пред него определение, Апелативен съд – Бургас е посочил, че разпоредбата на чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ изрично признава на гражданите и юридическите лица правото да претендират вреди от правораздавателната дейност на съдилищата, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Отговорността за обезщетяване на тези вреди е на държавата, а когато нарушението на правото на ЕС е извършено от общите съдилища или от ВКС, искът за присъждането на обезщетение се предявява срещу съда, от чиито незаконен акт, действие или бездействие са произлезли вредите. Съгласно практиката на СЕС, когато нарушението е извършено от национална юрисдикция, вредите следва да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция. В случая ищецът не претендира вреди от правораздавателен акт на съд съгласно собствените му твърдения в уточненията към исковата му молба. Посоченият от ищеца ответник не е надлежно легитимиран според разпоредбите на ЗОДОВ, тъй като не е административен или правозащитен държавен орган. Макар и юридическо лице на бюджетна издръжка, второстепенен разпоредител с бюджет към министъра на културата, той не е държавен орган, който издава властнически актове, рефлектирали в правната сфера на ищеца, и поради това разпоредбите на ЗОДОВ не намират приложение, а следва да намери приложение общата разпоредба на чл. 49 ЗЗД. За иск на това правно основание следващата се такса е в размер на 4 % от стойността на претендираните вреди, а именно сумата от 4800 лв., която не е внесена въпреки дадените от съда указания. В исковата молба са изложени твърдения за незаконосъобразни действия на служители на ответника, за които не е уточнено дали са извършени по повод възложена от него или от друг работа и които да представляват основание за ангажиране на неговата отговорност, като също така не е обоснована и причинно-следствената връзка между действията на служителите на ответника и претендираните вреди. Жалбоподателят счита определението на въззивния съд за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. С. отново излага съображения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на определението на Апелативен съд – Бургас. Твърди, че дали Национален исторически музей – София е легитимен ответник и предявеният иск следва да бъде разгледан не по ЗОДОВ, а по чл. 49 ЗЗД, са въпроси, които следва да се разрешат в открито съдебно заседание, след изслушване на страните. За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебния акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на горното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: В случая М. С. не е формулирал въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и визираното по-горе тълкувателно решение, нито е аргументирал наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Като цяло, изложените от него доводи представляват оплаквания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на обсъждане едва след допускане касационно обжалване на атакуваното пред ВКС въззивно определение. Същевременно определението на Апелативен съд – Бургас е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,