Определение № 1821 от 12.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3174/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 14283 от 04.05.2023 г., подадена от С. В. Б. срещу решение № 372 от 23.03.2023 г., постановено по в.гр.д. № 294/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, в частите, с които е отменено решение № 260424 от 27.07.2022 г. по гр.д № 2942/2015 г. на Районен съд - Пловдив относно извършване на делбата чрез разпределяне на допуснатите до делба имоти по реда на чл.353 ГПК и е постановено изнасянето им на публична продан; решението е потвърдено досежно отхвърлянето на претенциите на касатора по сметки и досежно разноските.

Касаторът сочи нарушения на процесуалния и материалния закон, допуснати от съда при отмяната на първоинстанционното решение по способа за извършване на делбата. Сочи, че ищците са направили искане за възлагане на целия делбен имот, но не и за изнасянето му на публична продан, поради това този способ бил неправилно приложен от въззивния съд. Счита, че е било налице условието за разпределяне по реда на чл.353 ГПК на двата отделни жилищни обекта по колена, за да се изпълни изискването на чл.69 ЗН и се позовава на цитирана в жалбата съдебна практика.

По отношение предявените от касатора претенции по сметки се твърди извършено от съда процесуално нарушение при отказа да допусне поискания с въззивната жалба трети свидетел, който не е бил допуснат от районния съд. Прави се оплакване за погрешен анализ на гласните доказателства във връзка с извода на съда за възможността на касатора да реализира доходи и да извършва лично подобрения в имота. Сочи се неправилно приложение на Закона за деноминацията на лева.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК - решението в обжалваната му част е очевидно неправилно, като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, които се поставят „в контекста на практиката на съдилищата в РБ“:

1. Допустимо ли е да не се уважава решение на съда на основание чл.353 ГПК при положение, че законодателят е дал възможност, визирана в този член, за съда да извърши делба, като разпредели наследствените имоти между съделителите, без да тегли жребий, когато съставянето на дяловете и тегленето на жребий се оказва невъзможно или много неудобно в контекста на чл.69 ЗН, когато всеки наследник може да иска свой дял в натура, доколкото това е възможно и броят на съделителите е равен и по-малък от броя на допуснатите имоти и имотите са поделяеми на обособени от тях дялове отделни жилища (които се ползват по този начин в продължение на десетки години) в контекста на това да се извърши делбата по колена, когато е възможно всяко коляно да получи реален дял и всичко това във връзка (така в решение № 459/23.11.2011 г. ВКС по гр.дело № 82/2011 г. 1-во гр. отделение ВКС и други)? Следва да се подчертае, че това е допустимо само, когато съсобствеността е възникнала само от наследяване решение № 138/14.03.2012 г. по гр.дело № 609/2011 г. 1-во гр.отделение, така в решение № 69/06.07.2015 г. по гр.дело № 184/2015 г. ІІ-ро гр.отделение, решение № 904/20.11.2009 г. по гр.дело № 3873/2008 г. V-то гр.отделение, решение № 60/26.07.2010 г. по гр.д. № 534/2009 г. 1-во гр.отделение, решение № 634/04.12.2010 г. по гр.дело № 1378/2009 г. 1-во гр.отделение, решение № 171/26.05.2010 г. по гр.дело № 4171/2008 г. ІV-то гр.отделение, решение № 493/18.06.2010 г. по гр.дело № 3861/2008 г., Ш-то гр.отделение на ВКС.

Практиката приема, че съсобствеността е възникнала само от наследяване и тогава, когато при извършването на разпоредителната сделка с част от наследствен имот, приобритателят - сънаследник е в брак, тъй като съпругът участва не като трето лице, което придобива по сделката част от наследствения имот. Съпругът придобива права по силата на закона - СК, и в този смисъл са решение № 144/11.07.2014 г. по гр.дело № 7209/2013 г. на 1-во гр.отделение ВКС и решение № 18/27.02.2013 г. по гр. дело № 572/2012г. на 1-во гр.отделение ВКС.

2. Законосъобразно ли е когато в делбата на жилищна сграда, състояща се от две жилища при наличието на две страни и една от страните поддържа в поредица (във всяко едно искане) по гледане на делото в първа и втора инстанция възлагателна претенция на основание чл.349, ал.2 ГПК, а другата страна желае способа на делбата да е чл.353 ГПК, съдът да не приеме разпределение по колена на двете жилища на основание чл.353 ГПК, във вр. чл.69 ЗН, а да направи неправилна интерпретация, че щом от страната, която прави възлагателната претенция по чл.349, ал.2 ГПК, то ако е невъзможно процесната делбена жилищна сграда да й бъде възложена по процесуални причини, то тази страна не желае разпределение, а желае изнасяне на публична продан на тази делбена жилищна сграда, която е с две обособени самостоятелни жилища?

3. Следва ли и процесуално нарушение ли е въззивният съд да не допусне искан трети свидетел, заявен в първото по делото заседание на втора фаза на делбата във връзка с извършени подобрения и увеличена стойност на процесна делбена сграда, след като нито първоинстанционният съд, нито въззивният съд го е заличил или страната се е отказала от него и всичко това в контекста на противоречиви и неверни показания на разпитани свидетели, представени от друга страна по делото?

4. Допустимо ли е съдът да извърши деноминация на инвестирани средства - пари в подобрения и увеличаване на стойността на процесен делбен недвижим имот - жилищна сграда в периода 1982,83- 1996-97 г., а не да постанови присъждане на тези подобрения и тяхната стойност към датата на постановяване на съответното решение?

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение без да обосновава това оплакване с конкретни доводи.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация Р. С. Б. и П. В. Б. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Обжалваното въззивно решение е постановено във втората фаза на делбено производство, в което до делба между Р. С. Б., П. В. Б. и С. В. Б. е допусната двуетажна жилищна сграда в [населено място], състояща се от по едно жилище на всеки етаж, при квоти: ј идеална част за П. Б., ј идеална част за С. Б. и 2/4 идеални части за Р. Б. и П. Б. в СИО. Решението е постановено при повторно разглеждане на делото от въззивния съд, който в друг негов състав обезсилил първото постановено решение по извършването на делбата и върнал делото за ново произнасяне от Пловдивския районен съд.

С второто първоинстанционно решение делбата е извършена чрез разпределяне по чл.353 ГПК на двата жилищни етажа: първият етаж – на Р. С. Б. и П. В. Б.; вторият етаж – на С. В. Б., който е осъден да заплати на П. В. Б. и Р. С. Б. сумата 28 409,54 лева за уравняване на дяловете. С. Б. е осъден да заплати на П. Б. сумата 1273,41 лева - половината от стойността на извършени от последния подобрения в първия етаж на сградата; за извършените от С. Б. подобрения на втория етаж П. Б. е осъден да му заплати 1348,78 лева, а Р. Б. - 179,77 лева като за разликата до пълните предявени размери от 29 530,16 лева и 14 765,08 лева съответно срещу всеки от двамата претенциите по сметки са отхвърлени.

Това решение е било обжалвано от Р. Б. и П. Б. относно способа на извършване на делбата с искане след отмяната му в тази част тя да бъде извършена чрез възлагане на целия делбен имот в тяхно лице или чрез изнасянето му на публична продан. Решението е било обжалвано и в частта му, разрешаваща претенциите по сметки: С. Б. е оспорил отхвърлянето на предявените от него претенции до пълните размери с оплакване за необоснованост на извода, че не той е извършил строителните работи до кота нула и други строително-монтажни работи в пристройката извън тези на втория етаж. За установяване извършените от него подобрения с въззивната си жалба С. Б. е поискал да бъде допуснат третия свидетел, който е бил заявен за доказване на претенциите по сметки при първото разглеждане от районния съд, но не е бил допуснат. Въззивният жалбоподател, сега касатор, е оспорил и прилагането на Закона за деноминация на лева относно стойността на подобренията, извършени преди 1999 г. Твърдял е, че стойността на извършените подобрения и увеличената стойност на имота вследствие същите следва да се преценяват към момента на изготвяне на заключението, а не към датата на извършване на подобренията. По тази жалба Р. Б. и П. Б. са подали насрещна въззивна жалба, с която са поискали в случай, че се уважи оплакването на С. Б. срещу прилагането на Закона за деноминация на лева, извършените от тях подобрения от периода 1995-1996 г. да им бъдат присъдени в неденоминирани лева.

За да отмени решението на Пловдивския районен съд относно способа за извършване на делбата, въззивният съд констатирал, че в допуснатата до делба жилищна сграда са обособени две отделни жилища, а съделителите са трима и липсва съгласие за възлагане в общ дял на Р. Б. и П. Б. на единия от двата самостоятелни обекта. Прието е, че тъй като броят на обособените имоти е по-малък от броя на съделителите и липсва съгласие за поставяне в общ дял, делбата следва да се извърши чрез изнасянето на имотите на публична продан.

Въззивният съд е намерил за неоснователни жалбите срещу решението относно претенциите по сметки. При анализа на гласните доказателства относно изграждането на пристройката към къщата заключил, че е правилен изводът на първоинстанционния съд относно изграждането от С. Б. само на втория етаж на пристройката.

Съдът приел за неоснователни възраженията на жалбоподателите срещу прилагането на ЗДЛ, тъй като правилно всички стойности в български лева преди 05.07.1999 г. са деноминирани: 1000 стари лева се преизчисляват в 1 нов лев. По тези съображения въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение относно подобренията.

При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта му за способа на извършване на делбата. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В случая, макар и да не се сочи изрично, от обосновката на първия поставен въпрос може да се изведе позоваване на противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС. Доводът е неоснователен. Цитираната от касатора практика касае случаи на извършване на делба на имоти, съсобствеността върху които произтича единствено от наследяване. За тези случаи съдебната практика еднозначно приема, че когато допуснатите до делба имоти могат да бъдат разделени на толкова дяла, колкото са колената наследници, делбата следва да бъде извършена чрез разпределение по чл.353 ГПК (чл.292 от ГПК отм.) или чрез теглене на жребие. Това разрешение е неприложимо в случаите като настоящия, при които съсобствеността е комбинирана (т.8 от ТР № 1/ 2004 г. на ОСГК на ВКС) – възникнала е не само по наследяване, но и по друг способ алеаторен договор за част от имота, вследствие на което съделителят П. Б. има двойно качество: на наследник и на приобретател по посочената сделка. В настоящия случай съсобствеността върху сградата е възникнала по наследяване от бащата на съделителите П. Б. и С. Б. само за Ѕ идеална част. Със смъртта на В. Б. през 1980 г. при действието на СК от 1968 г. семейната имуществена общност е прекратена като неговият дял се наследява от двамата му сина – съделителите С. и П.; частта на съпругата П. Б. не е с наследствен характер, а е придобита на основание съдебна спогодба от 1978 г. и прекратяване на СИО със смъртта на съпруга. Тази част през 2011 г. е придобита от ищците Р. Б. и П. Б. по силата на договор за прехвърляне срещу задължение за гледане и издръжка и представлява СИО за двамата. Изложеното обосновава извод за смесен характер на съсобствеността между тримата съделители, поради което посочената от касатора практика на ВКС е неприложима. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване по първия формулиран въпрос.

За следващите три въпроса касаторът не обосновава във връзка с коя от трите хипотези на чл.280, ал.1 ГПК същите са поставени, което е самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване по тях. Вторият материално-правен въпрос е свързан със становището на касатора, че делбата следва да се извърши по колена, а то е неправилно по изложените относно първия въпрос доводи. След като съделителите са трима, а допуснатите до делба имоти са два, съдът не може да извърши разпределение по реда на чл.353 ГПК без да е налице съгласие на двама от съделителите за получаване на общ дял. При изразено категорично несъгласие за общ дял от Р. Б. и П. Б. разпределение на двата обекта не е било възможно.

Третият въпрос е процесуалноправен – за задължението на въззивния съд да допусне свидетел, който е бил поискан пред първоинстанционния, но не е бил допуснат от него. В случая искането за допускане на свидетел от въззивната инстанция едва при второто разглеждане на делото в тази инстанция е било преклудирано, тъй като не е било направено при първото разглеждане на делото в тази инстанция. Четвъртият въпрос е материално правен. Той е свързан със становището на касатора, че извършените от него подобрения и увеличената стойност на имота следва да се преценяват към момента на изготвяне на заключението, а не към датата на извършване на подобренията. В потвърденото с въззивното решение първоинстанционно решение по сметките е прието, че в случая при липса на данни за съгласие на другите съсобственици, но и без противопоставяне от тяхна страна, правата на съсобственика, извършил подобрения в общия имот, следва да се разрешат по правилата на чл.61 вр. чл.59, ал.1 ЗЗД, в който случай се дължи заплащане на по-малката от двете стойности на реално извършените разходи за подобрения и на увеличената стойност на имота, а именно: тази на извършените разходи. По този начин съдът се произнесъл в съответствие със задължителната практика на Върховния съд (ППВС № 6 от 1974 г. и ТР № 85 от 1968 г. в неотменената с постановлението част, касаеща отношенията между съсобственици).

Направените разходи за подобрения се оценяват към датата на извършването им. Когато тази дата е преди 05.07.1999 г., стойността следва да се деноминира като 1000 стари лева се заменят за един нов лев (чл.1 ЗДЛ). В случая всички приети по делото експертизи са оценявали извършените подобрения към датите на заключенията (последната СТЕ е приета на 14.09.2020 г.) Прилагането на деноминация по отношение на така определените разходи за подобрения, изчислени към момент, следващ датата 05.07.1999 г., е в противоречие както със закона, така и с правилата на формалната логика. В тази връзка обжалваното решение в частта относно претендираните от С. Б. подобрения следва да се допусне до касационна проверка като очевидно неправилно досежно извода, че установените чрез експертиза стойности на подобренията към 2020 г. следва да се преизчислят като 1000 стари лева се заменят с един нов лев.

В частта относно способа за извършване на делбата решението не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение