Определение № 2 от 04.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2960/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК по частната касационна жалба на адвокат Г.И. като процесуален представител на Г. В. Д. от [населено място] срещу определението на Пловдивския окръжен съд от 17.07.2020г. по ч.гр.д. № 1203/2020г. Ответницата по частната жалба Г. И. Д. от [населено място] в отговора си чрез адвокат Н.С. е изложила съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. ВКС намира, че частната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от нея. За да се произнесе, ВКС съобрази следното: С обжалваното определение ПОС е потвърдил определението на РС Пловдив от 02.03.2020г. по гр.д. № 3316/2018г., с което е прекратено като недопустимо производството по предявените от жалбоподателя срещу Г. Д. иск за присъждане на 6000лв., представляващи половината от 12000лв. – част от продажната цена /цялата в размер на 50000лв./ по договор за покупко-продажба на недвижим имот в режим на съпружеска имуществена общност /СИО/, и 19000лв. – половината от другата част от продажната цена по същия договор /или общо 25000лв./, и иск за присъждане на 11500лв. мораторна лихва. Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл.59 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати посочените суми, представляващи половината от цената за продадения от страните на дъщеря им недвижим имот, придобит от тях по време на брака им, който не е прекратен, и представляващ СИО. Прието е, че СИО е единна и неделима и независимо дали страните по делото са разделени или не, дали живеят заедно или не, след като са в брак, СИО продължава да съществува и е невъзможно да се претендира от единия от съпрузите другият да му заплати определена сума, представляваща неговата половина от СИО. Такава възможност би била налице след прекратяване на СИО чрез прекратяване на брака, но щом той съществува, претенцията се явява недопустима. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите: при фактическа раздяла повече от 10 години следва ли получената сума от единия от съпрузите за продажба на недвижим имот СИО да бъде разделена между двамата съпрузи; поделянето на сумата от продажбата на недвижим имот СИО влиза ли в статуса на облигационни отношения и следва ли съдът да прекрати делото с определението си за насрочване на делото, ако искът е недопустим, или следва да стори това след хода на делото по същество, когато би следвало да се произнесе с решение. Заявено е и искане за спиране на производството по делото поради висящо между страните друго дело по иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД – за прогласяване нищожност поради накърняване на добрите нрави на договор за покупко-продажба на недвижим имот. ВКС намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.2 предл.трето във връзка с чл.274 ал.3 ГПК поради очевидна неправилност на решаващия извод на въззивния съд, че при непрекратен брак е невъзможно единият съпруг да претендира от другия заплащането на парична сума, която представлява неговата половина от СИО. По силата на сега действащия Семеен кодекс /чл.21 ал.1 СК/ съпружеската имуществена общност обхваща само придобитите от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос вещни права. Това правило не се отнася за паричните средства, нито за паричните влогове – по аргумент от посочената разпоредба те са изключени от режима на СИО и се считат за лична собственост на съпруга, на чието име са придобити. А в случай, че другият съпруг е допринесъл за набирането на парични влогове, той може да защити правата си по реда на чл.30 СК. Атакуваното определение е неправилно. В обстоятелствената част на исковата си молба касаторът сочи, че с ответницата са продали на дъщеря си А. Д. придобитият по време на брака им недвижим имот за 50000лв., че 12000лв. от тази сума продавачите са получили чрез превод преди подписването на договора за продажба по банкова сметка на ответницата в „Уникредит Булбанк“ АД, както и че е уговорено в договора остатъка от цената в размер на 38000лв. продавачите да получат отново по банковата сметка на ответницата в срок до 05.09.2013г. Ищецът сочи и че във връзка с този договор не е получил от съпругата си никакви пари, нито тя му е дала отчет за движението на средствата, и въпреки неколкократно отправените до нея искания за това тя категорично му отказва. Заявено е искане за присъждане на общо 25000лв. /6000лв. + 19000лв./ - половината от продажната цена 50000лв., които ответницата е получила по банковата си сметка, както и мораторна лихва. Въззивният съд не е взел предвид, че се претендират части от паричните вземания на ответницата от посочената банка, представляващи половината от продажната цена, заплатена по банковата й сметка. Изводът на съда, че ищецът претендира сума, представляваща неговата половина от СИО, е основан на обстоятелства, каквито не са твърдяни в исковата молба. Ето защо атакуваното определение, както и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд, следва да бъдат отменени и делото да се върне на последния за извършване на следващите се процесуални действия по разглеждане на предявените искове с произнасяне и по заявеното от касатора в молбата му вх. № 260653/27.08.2020г. искане за спиране на производството, както и по претендираните от Г. Д. с отговора й на частната касационна жалба разноски за настоящото производство. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,