Определение № 242 от 08.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2177/2008 г.

Производството е по чл.286 ал.2 във връзка с чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Подадена е частна жалба от В. Т. М. и Т. Д. М. вх. № 2* от 26.05.2008г. срещу определение 1368 от 14.05.2008г. по ч.гр.д. № 627/2008г. на Варненския окръжен съд. С определение от 11.02.2003г. по гр.д. № 392/2003г.е допуснато по молба на Ц. Н. К. на основание чл.309 ал.1 във връзка с чл. 316 ал.1 б.”а” ГПК /отм./ обезпечение на бъдещ иск срещу В. Т. М. и П. В. В. по чл.79 ал.1 пр.2 ЗЗД чрез налагане на възбрана върху недвижим имот –апартамент № 7 в гр. В., ул.”В” №9. С молба от 04.12.2006г. В. Т. М. и Т. Д. М. са поискали да се отмени определението, с което е наложена възбрана на ½ ид.ч. от апартамента по съображение, че те на са били собственици на целия имот при допускане на обезпечението. С обжалваното определение Варненският окръжен съд е оставил в сила определението на Варненския районен съд от 13.06.2007г. по ч.гр.д. №392/2003г., с което е молбата е оставена без уважение. В приложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК частните жалбоподатели се позовават на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Поставеният в изложението въпрос е съществен, защото се отнася за защитата на правата на третите лица, собственици на имот, върху който е наложена възбрана за обезпечеване на чуждо задължение, следователно е налице основанието по чл.328 ал.1 т.3 за допускане на касационното обжалване. Както страните по материалното правоотношение, така и третите лица, когато обезпечението засяга техни вещни права имат право на защита срещу определението, с което се допуска обезпечаване на бъдещ иск. И в двата случая защитата се осъществява по реда обжалването на незаконосъобразното определение за обезпечаването на иска. В случая частната жалбоподателка В. М. съчетава и двете качества – от една страна тя е длъжник по облигационното правоотношение, но само за част от вземането на кредитора, от друга страна обезпечението на бъдещия иск е било насочено върху целия имот, който тя притежава, а след замяната на обезпечението на задължението на В. М. със запор върху внесената от нея гаранция по чл.218б ГПК /отм./ възбраната обезпечева само чуждо задължение – това на П. В. При тези факти правилно въззивният съд е приел, че той няма правомощия да преценява правилността на определението по чл.309 ГПК /отм./. Защитата и на двамата частни жалбоподатели е следвало да се реализира чрез подаване на частна жалба по реда на чл.213 във връзка с чл.315 ГПК /отм./, защото само в това производство може да се провери дали са били налице предпоставките за налагане възбрана върху целия имот или евентуално при образуване на изпълнително производство за събиране на вземането. В случая е поискано обезпечението да бъде отменено от съда, който го е постановил и правилно въззивният съд е приел, че няма такива правомощия като възражението за допуснато обезпечение върху чужд имот може да бъде направено в изпълнителния процес, ако изпълнението бъде насочено върху възбранения имот. С оглед на изложеното не са налице релевираните основания за отмяна на обжалваното определение и то следва да бъде потвърдено. Воден от горното Върховният касационен съд, І г.о.