Определение № 1194 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2967/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца А. Н. Д. срещу решение № 313 от 19.03.2024 г., постановено по в. гр. дело № 1701/2023 г. на Софийски апелативен съд (САС), в частта му, с която е потвърдено решение № 1325 от 16.03.2023 г. по гр. д. № 9134/2022 г. на СГС в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за сумата над 10 000 лв. до сумата 20 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е постановена оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.08.2019 г. до окончателното плащане. Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен като постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необоснован. Твърди, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен тежестта на конкретните обстоятелства, от значение за определяне на справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, поради което е нарушил императивната норма на чл. 52 ЗЗД. Счита, че присъденият размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди е изключително занижен. Моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважен за размера до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва от 30.08.2019 г.. Претендира сторените пред касационната инстанция съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищецът Д. релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1. Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона?, по който поддържа разрешаването му в противоречие с решение № 9 от 25.03.2014 г. по гр.д. № 3700/2013 г. на ВКС, Първо г.о., и 2. При определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди според чл. 52 ЗЗД, длъжен ли е съдът да съобрази обстоятелството, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни за случая, обективно настъпили, обстоятелства, включително личността на увредения?, който твърди, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г.. Релевира бланкетно и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Република България не подава отговор. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице релевираните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Формулираните от касатора горепосочените два правни въпроса удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са от значение за крайния изход на конкретния спор. По тях не е осъществено обаче наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което съставлява втората кумулативно изискуема предпоставка за допускане на искания касационен контрол. По първия процесуалноправен въпрос е налице трайна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др., вкл. цитираните в касационната жалба съдебни актове), според която въззивната инстанция дължи извършването на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагането на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на решението в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Атакуваното решение е съобразено с горепосочената съдебна практика. Решаващите правни изводи са изведени след извършени самостоятелни анализ и съвкупна преценка на всички относими към спора приети доказателства – писмени и гласни, след което в мотивите на въззивното решение са обективирани приетите за установени правнорелевантни факти. Въз основа на последните и след обсъждане на всички доводи и възражения на страните, заявени в рамките на законните преклузивни срокове, са изведени решаващите правни аргументи за основателността на иска и справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт. По втория правен въпрос относно съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД също не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., както и в съответствие с константната практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Според разясненията в горецитираното ППВС, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за възрастта, здравословното състояние и негативните последици, претърпени от пострадалия вследствие на незаконното обвинение в личния и социалния му живот, съдебното му минало, социално-икономическите условия в страната към момента на увреждането и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Въззивният съд е посочил кои установени по делото конкретни обстоятелства съобразява при определяне на размера на претендираното обезщетение (процесното наказателно производство е започнало за ищеца от извършване на разпита му като свидетел с постановление за разпит от 15.06.2012 г., при което общата му продължителност, макар обвинението да е повдигнато по-късно, е 6 години, 9 месеца и 23 дни, която е изведена като такава извън разумния срок, при съобразяване с фактическата и правна сложност на делото и извършените множество процесуални действия; процесното обвинение е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – по чл. 255, ал. 3 вр. с ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6 и т. 7 и чл. 26, ал. 1 НК, наказуемо с лишаване от свобода от три до осем години; постановените за срок от около година и половина две осъдителни присъди, съобразени като причина за по – висок интензитет на негативните емоции и чувства на притеснения и страх, свързани с опасност от осъждане; чистото съдебно минало на ищеца; активната му трудоспособна възраст- 44 години към привличането му като обвиняем; взетите по – леки мерки за неотклонение – „подписка“ и „парична гаранция“ в размер на 2 000 лв., наложена с определение по в. н. ч. д. № 809/2016 г. по описа на САС при изменение по частна жалба на подсъдимия на първоначално взетата от 13.07.2016 г. до 04.08.2016 г. мярка за неотклонение " задържане под стража" по причина на неявяване без уважителна причина в о. с. з. на 13.07.2016 г. по н. о. х. д. № 66/2016 г. по описа на ОС – Монтана; развитието на наказателното производство пред три инстанции, с еднократно връщане на делото на първоинстанционния съд, както и постановяването на две невлезли в сила осъдителни присъди с постановяване на наказание, макар към минимума при приложение на чл. 66 НК, и участието на ищеца в голям брой съдебни заседания, последните две обстоятелства, счетени за обуславящи по – висок размер на обезщетението за неимуществени вреди), които са подробно обсъдени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, в съответствие със задължителните постановки на ППВС № 4/1968г. и трайната практика на ВКС. Съобразявайки всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, въззивният съд е определил сумата от 10 000 лв. за справедлив техен имуществен еквивалент, в съответствие с практиката на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради неосъществено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по двата правни въпроса на касатора, по същите не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Релевираната очевидна неправилност като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК също не е налице. Тя се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, които не са осъществени по настоящото дело. Настоящият съдебен състав не установи пороци на обжалваното решение, които да могат да се съотнесат с горепосочените квалифицирани състави на неправилност, които има предвид нормата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение