Определение № 2616 от 22.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1639/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от Д. Н. Д., действаща чрез адвокат С. М. от АК - Т., против въззивно решение № 20 от 28.02.2025 година, постановено по в. гр. дело № 17/2025 год. по описа на Окръжен съд – Търговище, в частта, в която е отменено решение № 501 от 11.04.2024 г., постановено по гр. д. № 216/2024 г. на Районен съд - Търговище в частта му, с която упражняването на родителските права спрямо децата Галена З. Н. и Н. З. Н. е предоставено на майката Д. Н. Д. от [населено място] като местоживеенето им е определено при нея; определен е режим на лични контакти на бащата З. Н. Д. с детето Галена и детето Н.; ползването на семейното жилище на страните-апартамент в [населено място], собственост на майката на З. Д., е предоставено на Д. Н. Д. за срок от една година, считано от влизане на решението в сила, на осн. чл. 56, ал. 3 от СК; бащата е осъден да заплаща на децата си Галена и Н. месечна издръжка в размер на по 350 лв. за всяко от тях, чрез тяхната майка и законна представителка Д. Н. Д., като вместо това в така отменената част съдът е предоставил упражняването на родителските права спрямо децата Галена З. Н. и Н. З. Н. на бащата З. Н. Д. от [населено място], при когото да живеят на адрес [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, ап. 1; определил е детето В. З. Н. да живее на адреса на майката Д. Н. Д. от [населено място]; предоставил е ползването на семейното жилище-апартамент в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, ап. 1 на З. Н. Д.; предоставил е възможност на майката Д. Н. Д. да вижда и взема при себе си детето Галена З. Н. всяка първа и трета събота от месеца, от 10.00 часа в събота до 17.00 часа в неделя /с преспиване/; както и половината дни през зимната ваканция и половината дни през пролетната ваканция, определени от МОН, както и 30 календарни дни през лятната ваканция, когато бащата не е в платен годишен отпуск /през месец юли или месец август/; а детето Н. З. Н. - всяка първа и трета събота от месеца, от 10.00 часа в събота, до 17.00 часа в неделя /с преспиване/, както и 30 календарни дни през лятната ваканция, когато бащата не е в платен годишен отпуск /през месец юли или месец август/, на осн. чл. 59, ал. 3-4 от СК; осъдил е майката Д. Н. Д. да заплаща на детето Галена З. Н., действаща със съгласието на баща си З. Н. Д. и на детето Н. З. Н., действащо чрез баща си З. Н. Д. от [населено място], месечна издръжка в размер на по 240 лв. за всяко от тях, платими на 5-то число от месеца, считано от 01.10.2023 г. до 14.02.2024 г. и след този период - от влизане на решението в сила до настъпването на причини за тяхното изменяване или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, на осн. чл. 143, ал. 1 и ал. 2 от СК.

В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че при преценката кой родител трябва да упражнява родителските права с оглед най-добрия интерес на децата, въззивният съд е изложил мотиви само по някои от обстоятелствата, визирани в чл. 59, ал. 4 СК, както и в ППВС №1/1974 г. Касаторът моли за цялостна или частична отмяна на въззивното решение в обжалваната му част като претендира упражняването на родителските права по отношение на децата Галена и Н. да се предоставят на майката със законните от това последици; евентуално – такова предоставяне на упражняването на родителските права да се постанови само по отношение на детето Галена.

С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че атакуваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС относно следните въпроси:

1. Относно критериите, които съдът следва да съобрази, изпълнявайки служебното си задължение да защити интереса на децата, решавайки спора кому да предостави упражняването на родителските права, когато и двамата родители претендират това, с оглед цялостната защита на правата им. Твърди се, че въззивното решение в обжалваната част противоречи на съдебната практика. Сочат се ППВС № 1/12.11.1974 г.; решение № 9 от 11.03.2015 г. по гр. д. № 3642/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 159 от 19.06.2015 г. по гр. д. № 6884/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 267 от 23.09.2015 г. по гр. д. № 7140/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 39 от 09.03.2018г. по гр. д. № 3857/2017 г. на ВКС, IV г.о.

2. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК? Сочат се решение № 297/22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 60173/15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г., I г. о. и решение № 50084/30.11.2022 г. по гр. д. № 3966/2021 г., II г. о. като се твърди, че въззивният съд е постановил обжалваното решение в противоречие с постановките на посочените съдебни актове.

Не е постъпил отговор на касационната жалба от насрещната страна.

ВКС, ГК, състав на III гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да постанови решението си, Окръжен съд - Търговище е приел, че предявените първоначални и насрещни искове по чл. 322, ал. 1-2 от ГПК са обосновани с твърдения на страните, че дълбокото и непоправимо разстройство на брака им е по вина на другия; всеки от двамата родители притежава по-добри възпитателски качества и по-големи възможности от другия, обуславящо предоставянето нему на родителските права след развода спрямо родените от брака деца. Съдът е констатирал, че страните са в граждански брак от 19.04.2008 г., от който имат три деца - Галена, род. на 17.09.2008 г., Н., род. на 02.07.2010 г. и В., род. на 26.10.2021 г., като съпрузите са във влошени лични отношения и фактическа раздяла от 26.09.2023 г. по повод упражнено от майката психическо и физическо насилие спрямо 13-годишния Н., страдащ от „церебрална парализа“ и „синдром на У.“, което домашно насилие е установено и по съдебен ред - гр. д. №1296/2023 г. на РС-Търговище с приложени мерки за защита от домашно насилие по чл. 5, ал. 1, т. 1-4 от ЗЗДН, както и с ангажиране на отговорността на майката по чл. 78а от НК по а. н. д. №47/2024 г. на РС-Търговище. Съдът е приел за установено, че съпругът и двете по-големи деца останали в семейното жилище - апартамент в [населено място], [улица], собственост на родителите му, а ответницата с най-малкото дете заживяла в друго тяхно жилище на таванския етаж в същата сграда. Според въззивния съд при тези обстоятелства причина за дълбокия разрив в съпружеските отношения е именно поведението на ответницата, но същевременно същата е понасяла основната тежест в отглеждането на трите деца, едното от които с изключително сериозни здравословни проблеми и медицински потребности, обуславящо и огромно емоционално-психическо натоварване от нейна страна, изискващо по-голямо внимание, взаимност, помощ и разбирателство от страна на съпруга й за тези нейни затруднения и проблеми; дори и признанието му във физическо посегателство над съпругата пред органите на ДСП да се приеме за неустановено, поради липса на други доказателства, то същият не е положил достатъчно усилия за преодоляване на проблемите в семейството и макар приносът му да е по-незначителен, то вината за разпада на брачната връзка следва да се приеме за взаимна. Въззивният съд е обсъдил и е взел предвид свидетелските показания по делото и данните от социалния доклад, поради което е достигнал до извода, че двамата родители са с изравнен родителски потенциал, но при отчитане висшия интерес на децата, упражняваното от майката домашно насилие спрямо детето Н. не може да бъде игнорирано. Съдът е посочил, че детето е с трайни физически и психически увреждания, и макар да не може да комуникира нито словесно, нито с жестове, то несъмнено агресията спрямо него му е оказала въздействие, поради което е достигнал до извода, че предпочитание за упражняване на родителските права следва да бъде отдадено на бащата. Съдът е посочил, че медицинските потребности на детето изискват то да бъде в спокойна и позната битова среда, обуславящо неговото оставане в семейното жилище, където ще се полагат грижите с помощта на личен асистент и със съдействието на по-голямата непълнолетна дъщеря Галена, която, според въззивния съд, също следва да остане под пряката отговорност на бащата в семейното жилище, при съобразяване и с нейното становище за оптимален контакт с всичките й близки. С оглед възрастта на най-малкото дете В. – 3 г., въззивният съд е приел, че същото се нуждае от грижите преди всичко на своята майка, на която следва да се предоставят родителските права, съобразно режима на лични отношения и издръжка, определени от районния съд. Предвид така изложените съображения, въззивният съд е стигнал до крайния си извод, че решението на районния съд следва да бъде отменено частично по отношение родителските права спрямо децата Галена и Н., местоживеенето и издръжката им, ползването на семейното жилище, както и присъдената държавна такса върху издръжката. При преценка по реда на чл. 59, ал.3-4 от СК на режима на лични отношения, с оглед и необходимостта от възстановяване на нарушената емоционална връзка на детето Н. с майката, според въззивния съд, на същата следва да се определи режим на лични контакти с детето Галена: всяка първа и трета събота от месеца, от 10.00 часа в събота до 17.00 часа в неделя /с преспиване/; както и половината дни през зимната ваканция и половината дни през пролетната ваканция, определени от МОН, както и 30 календарни дни през лятната ваканция, когато бащата не е в платен годишен отпуск /през месец юли или месец август/; и с детето Н.: всяка първа и трета събота от месеца, от 10.00 часа в събота до 17.00 часа в неделя /с преспиване/, както и 30 календарни дни през лятната ваканция, когато бащата не е в платен годишен отпуск /през месец юли или месец август/; ползването на семейното жилище на страните-апартамент в [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, ап. 1, собственост на майката на ищеца З. Д., следва да бъде предоставено на последния, при когото децата Галена и Н. да живеят; ответницата следва да бъде осъдена да заплаща на децата си Галена и Н. месечна издръжка в размер на по 240 лв. за всяко от тях, при общо необходими по 700 лв. месечно, платими на 5-то число от месеца, считано от 01.10.2023 г. до 14.02.2024 г. и след този период - от влизане на решението в сила до настъпването на причини за тяхното изменяване или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 2 от СК.

По допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, III гражданско отделение, намира следното:

По отношение на поставения от касатора въпрос за критериите, които съдът следва да съобрази, изпълнявайки служебното си задължение да защити интереса на децата, решавайки спора кому да предостави упражняването на родителските права, когато и двамата родители претендират това, е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е налице многобройна съдебна практика, включително и задължителна такава. Постановление №1 от 12.11.1974 г. на Пленума на ВС обобщава практиката на съдилищата по предоставяне упражняването на родителските права и определяне на личните отношения между децата и родителите като дава указанието, че упражняването на родителските права и мерките следва да се определят конкретно и комплексно, т.е. от значение са не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай и съдът е длъжен да извърши преценката си за това на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права единствено на базата на задълбочена съпоставка на всички съотносими в конкретния случай обстоятелства. Тази относимост е зададена в изведени по тълкувателен път критерии, които не са изчерпателни и търпят развитие, но установено в практиката остава разбирането за степенуването им по решаваща значимост: възпитателските качества на всеки от родителите, моралният облик, начинът, видът, продължителността, ефективността на полаганите от родителя грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето не само като заявление, но и като реално предприети действия за това, полът и възрастта на детето с оглед неговите нужди, изследване към кого от двамата родители в по-голяма то е привързано и защо, разполага ли родителят с помощта на трети близки до детето лица, на които при нужда може да разчита, включително, макар и допълнително, следва съобразяване със социалната среда, в която предстои да живее детето, не само като финансови и материални възможности, но и начин на живот. В случаите, когато детето се намира в уязвимо положение поради негово необратимо неврологично или друго заболяване, което не му дава възможност пълноценно да изрази желанията си и да сподели тревогите си, преценката на съда кому да се предоставят родителските права следва да бъде още по-прецизна. При анализ на доказателствата в една такава ситуация съдът следва да отчете кой от родителите в по-голяма степен е склонен да приеме състоянието на едно такова дете - не като тежест, а като реалност, с която адекватно да се съобразява като действа с любов, разбиране и отчитане на потребностите на това дете.

В Постановление №1 от 12.11.1974 г. на Пленума на ВС е посочено още, че отделното живеене на децата и предоставянето отглеждането и възпитанието на едни от децата при единия родител, а на други - при другия родител, е допустимо само ако са налице сериозни причини за това. Като сериозни възможни причини, които биха били от съществено значение, са голямата разлика във възрастта между децата, липсата на взаимни интереси и привързаност, продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител, поведение на единия родител, което е в противовес с дължимата грижа към някое от децата, като такова може да бъде не само упражнено от този родител домашно насилие спрямо детето, но и неглижиране на неговите нужди; изразено явно предпочитание към някое от децата. Всяко поведение на единия от родителите, което поставя детето в риск за неговото физическо и/или психическо състояние, следва да бъде отчитано. Във всеки конкретен случай съдилищата могат да приемат и други обстоятелства, които да имат характер на сериозни причини за разделянето. Съдебната практика е категорична, че преценката на съда относно всички относими обстоятелства, свързани с упражняването на родителските права, следва да се извърши с оглед най-добрия интерес на детето. В § 1, т. 5 от допълнителните разпоредби на ЗЗДет законодателят се опитва да дефинира най-добрия (висшия) интерес на детето чрез „преценката на желанията и чувствата на детето; физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето, опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; способността на родителите да се грижат за детето; последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата и други обстоятелства, имащи отношение към детето. Висшият (най-добър) интерес на детето е в основата на всяка хипотеза, в която законодателят допуска упражняването на родителските права да бъде предоставено на единия от двамата родители, отчитайки, че е практически невъзможно да се проведе докрай изискването на чл. 123, ал. 1 СК родителските права и задължения да се упражняват от двамата родители заедно и поотделно. И при развод на родителите законодателят охранява висшия (най-добър) интерес на детето, като поставя в правомощие на българския съд служебно да следи за него с цел осигуряване на благосъстоянието на детето.

Обжалваното пред настоящата касационна инстанция въззивно решение е съобразено с правните разрешения, посочени по-горе. Съдът се е съобразил с критериите, от които съдът следва да изходи, изпълнявайки служебното си задължение да защити интереса на децата, решавайки спора кому да предостави упражняването на родителските права. Съдът е обосновал достатъчно ясни и конкретни сериозни причини за разделянето на децата, по който начин се е съобразил с разрешението по този въпрос, съдържащо се в Постановление №1 от 12.11.1974 г. на Пленума на ВС и по този начин е съобразил най-добрия интерес и на трите деца. Поради съобразяване на въззивното решение с посочената по-горе съдебна практика не се обосновава наличието на специалната предпоставка за допускането му на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По втория поставен въпрос за това как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК, е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК доколкото съдът се е позовал на събраните пред първоинстанционния съд свидетелски показания.

В практиката на Върховния касационен съд, включително и в тази, посочена от касатора, последователно е застъпвано разбирането, че показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение с оглед всички останали доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност, да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Съдът може да възприеме тези показания за достоверни само след анализ на всички доказателства, явяващи се в подкрепа или в опровержението им, излагайки мотиви защо дава вяра на показанията на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост. В този смисъл са решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 100 от 8.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1737/2017 г., IV г. о.

Обжалваното решение е съобразено с горните правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил свидетелските показания относно релевантните за спора факти като следва да се посочи, че въпросът по отношение на това как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели, съотнесен към конкретното дело, не е коректно зададен. По делото не са събрани противоречиви свидетелски показания за установяване на един и същ факт или факти. Всеки от разпитаните свидетели, независимо по инициатива на коя от страните е бил посочен, е дал показания за различни факти и/или за различни времеви периоди. Обосновката за задаване на този въпрос от страна на касатора е по повод несъгласието му с част от показанията на един от свидетелите, който е брат на ищеца, но в настоящото производство по допускане на касационно обжалване доводи в такава насока не подлежат на обсъждане.

Предвид изложеното, настоящата касационна инстанция се обединява около крайния извод, че касаторът не е обосновал наличието на специалната предпоставка за допускане на въззивното решение на касационен контрол съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което достъп до касация следва да се откаже.

Настоящата инстанция служебно констатира наличието на очевидна фактическа грешка в обжалваното въззивно решение, която не се явява пречка за произнасяне на касационната инстанция по поставените от касатора въпроси, обсъдени по-горе. Въззивният съд е допуснал грешка в посочване на датата, на която е постановено решението на Районен съд – Търговище, като е посочил датата 11.04.2024 година вместо датата 12.11.2024 година. Констатираната ЯФГ следва да бъде изправена служебно от въззивния съд по реда на чл. 247 ГПК.

С оглед изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение