Определение № 674 от 19.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2027/2023 г.

Производството по делото е образувано по частни жалби, съответно по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и по чл. 274, ал. 2, предл. 1 ГПК, както следва: Частната касационна жалба, подадена от Й. И. И., чрез процесуален пълномощник, е насочена срещу определение № 880 от 29.03.2023 г. по в. ч. гр. д. № 681/2023 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2-ри състав, с което е оставена без уважение частната жалба на същата страна срещу определение от 12.02.2023 г. по гр. д. № 12604/2022 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 22-ри състав за прекратяване на производството по делото, на основание чл. 130 ГПК. С подадената чрез процесуалния пълномощник на Г. Б. Н. частна жалба се обжалва определение № 2281 от 18.09.2023 г. по същото въззивно дело, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК за допълване на определение № 880 от 29.03.2023 г. в частта за разноските, чрез присъждане на разликата над уважения от съда размер от 200 лв. до претендираната сума от 85 000 лв. с ДДС. В частната касационна жалба на Й. И. И. се твърди, че обжалваното въззивно определение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. На първо място с жалбата се оспорват като необосновани и незаконосъобразни изводите на апелативния съд, според които влязлото в сила решение по т. д. № 176/2018 г. на Софийския градски съд отрича изцяло правата на ищеца, произтичащи от договора за продажба за наследство, сключен на 04.01.2018 г. Излага се, че същият е обявен за нищожен като привиден – прикриващ действителен договор за покупко-продажба на акции, съгласно чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, поради което са приложими правилата на прикрития договор. На следващо място се правят оплаквания за процесуална незаконосъобразност на приетото от въззивния съд, че предмет на иска за нищожност по чл. 270, ал. 2 ГПК могат да бъдат само съдебни решения, а не и други съдебни актове. Излагат се съображения, че съгласно чл. 278, ал. 4 ГПК разпоредбите във връзка с обжалването на съдебните решения (където се намират и правилата за нищожност) се прилагат и по отношение на определенията. На последно място жалбоподателят изразява несъгласие с крайния формиран в определението на Софийския апелативен съд извод, че за ищеца липсва правен интерес да иска обявяването на нищожността на процесните договори за продажба на акции (сключени въз основа на разрешението, дадено с решение № 204809 от 29.08.2019 г. по гр. д. № 49159/2019 г. на СРС по чл. 130, ал. 3 СК). По подробно изложени съображения във връзка с посочените оплаквания се моли обжалваното въззивно определение и потвърденото с него първоинстанционно такова да бъдат отменени и делото да се върне на Софийския градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. „Съдържа ли се в исканията за прогласяване нищожност на определение на съда и одобрени от него договори за покупко-продажба (които изцяло изпълват съдържанието на решението на съда) и имплицитно искане за прогласяване нищожността на решението въз основа на чл. 270, ал. 2 ГПК, щом като не е изнесена пред съда истината по чл. 3 ГПК и съответно не е декларирано, че се иска закупуване на акциите на деца, каквито не са притежавали?“; 2. „По какъв начин следва да се иска прогласяването на нищожност на договори за продажба на акции от непълнолетни деца, които не са били тяхна собственост, но съдът не е знаел този факт и е одобрил продажбата им и решението му е влязло в сила?“. В другата хипотеза се твърди противоречие с практиката на ВКС, вкл. в тълкувателни решения, относно правния интерес, като в тази връзка се сочат решение № 217 по т. д. № 2296/2015 г. на І т. о. и определение № 601 по ч. гр. д. № 4967/2015 г. на ІІІ г. о. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК отговори против частната касационна жалба са постъпили от Б. Б. Н., Пресиана Б. Н. и Б. Болиславова Н., чрез тяхната майка и законен представител – Аена П. Д.; както и от Г. Б. Н., чрез процесуален пълномощник. В първия писмен отговор се изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, поради липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и за неоснователност на жалбата. Във втория отговор се поддържа същото становище, с подробни аргументи за неоснователността на отправените до съда искания за достъп до касационна проверка и за отмяна на определението. Претендират се разноски. В частната жалба на Г. Б. Н. се навеждат доводи за незаконосъобразност на определението по чл. 248 ГПК в обжалваната част, извлечени от характера на преграждащите определения, целената от ответника защита в производството по обжалването им и разпоредбите на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно които и в този случай следва да се взема предвид материалния интерес по исковото производство. Против частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори от Й. И. И. и от Б. Б. Н., Пресиана Б. Н. и Б. Болиславова Н., чрез тяхната майка и законен представител – Аена П. Д., със становища съответно за неоснователност и за основателност на жалбата. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, съобрази следното: Частните жалби са насочени срещу подлежащи на обжалване по съответния ред актове на апелативния съд, изхождат от легитимирани страни и са депозирани в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. І. По частната касационна жалба становището на настоящия съдебен състав произтича от следното: За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд на първо място е взел предвид, че производството пред Софийския градски съд е образувано по предявени от Й. И. И. искове, както следва: 1/ На основание чл. 270, ал. 2 ГПК да бъде прогласена нищожността на определение № 169437/18.07.2019г., постановено по гр.д. № 40824 от 2019 г. по описа на Софийски районен съд, 89-ти състав за назначаване на адв. З. Ц. Л. за особен представител, като страни в това производство са били Г. Б. Н. и децата Б. Н., Пресиана Н. и Б. Н., с оглед сключване на договор за покупко-продажба между молителя и децата по отношение на 1/6 от акции и недвижими имоти, придобити от техния баща; и 2/ На основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 2, предл. първо от ЗЗД - главно основание, при условие на евентуалност - чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД, при условие на евентуалност - чл. 26, ал. 2, предл. трето от ЗЗД, при условие на евентуалност - чл. 26, ал. 2, предл. четвърто от ЗЗД. при условие на евентуалност - чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, при условие на евентуалност - чл. 26, ал. 1, предл. второ от ЗЗД, при условие на евентуалност - чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, да се обявят за нищожни договорите за покупко-продажба на идеални части от акции от капитала на търговски дружества, които СРС е одобрил по гр. д. № 49159/2019 г., а именно: 1.1/ договор за покупко-продажба на идеални части от акции от капитала на търговски дружества, сключен между Б. Б. Н., като продавач и Г. Б. Н. - като купувач; 1.2/ договор за покупко-продажба на идеални части от акции от капитала на търговски дружества, сключен между Пресиана Б. Н. - като продавач и Г. Б. Н. като купувач и 1.3/ договор за покупко-продажба на идеални части от акции от капитала на търговски дружества, сключен между Б. Б. Н., като продавач и Г. Б. Н., като купувач. С обжалваното определение съдът е приел, че предявените искове са недопустими, тъй като с влязло в сила решение от 27.02.2019 год. на СГС, ТО, постановено по т. д. № 176/2018 год. е прогласена нищожността на договора за продажба на наследство, сключен между „М.А.“ ЕООД и Б. Н., Пресиана Н. и Б. Н., а ищецът черпи правата си от този договор. За да сподели извода на първата инстанция, въззивният съд е посочил, че ищецът счита иска с правно основание чл. 270, ал. 2, предл. първо ГПК за допустим, тъй като е предявен от лице с правен интерес и активна процесуална легитимация, срещу надлежен ответник, за прогласяването на нищожността на съдебен акт в производство срещу лица, които черпят права от нищожен съдебен акт. Ако бъде прогласена нищожността на този съдебен акт, ищецът щял да може да получи вземанията си и да упражни правата си по договора за продажба на наследство от 04.01.2018 г., които му били прехвърлени с договор за прехвърляне на вземания и права от 09.11.2022 г. По първия предявен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК съставът на Софийския апелативен съд е приел, че при комплексното тълкуване на разпоредбата на чл. 270, ал. 2 вр. ал. 1 ГПК следва изводът, че предмет на иска за нищожност, предявен по този ред, може да бъде само една категория съдебни актове – решенията, и то тези, които са влезли в законна сила и пораждат правни последици между страните по делото. Останалите две категории съдебни актове – определения и разпореждания – се намират извън приложното поле на разпоредбата, защото от една страна законодателят изрично е посочил само съдебните решения като предмет на този иск, от друга страна в гражданското процесуално право разширителното тълкуване е недопустимо, а приложението по аналогия е допустимо само в изрично посочени случаи, каквито за този иск законът не предвижда. По тези съображения предявеният иск за прогласяване нищожността на съдебния акт – определение, е преценен като недопустим. По исковете за нищожност на договорите на посочените основания въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение от 27.02.2019 год. на Софийски градски съд, ТО, постановено по т. д. № 176/2018 год. е прогласена нищожността на договора за продажба на наследство, сключен между „М.А.“ ЕООД и Б. Н., Пресиана Н. и Б. Н.. Ищецът черпи правата си от този договор, като твърди, че съдът е приел за недействителен договора поради симулативния му характер, прикриващ договор за продажба, който пък се твърди да е действителен и да е породил целените от страните правни последици. Правната уредба на симулацията се съдържа в чл. 26, ал. 2, пр. 5 и чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Доколкото текстът на чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД говори за привидни /симулативни/ договори общо, в съдебната практика се приема, че явната сделка е абсолютно нищожна и не поражда правни последици, присъщи на сделките от съответния вид, а прикритото съглашение /когато е налице относителна симулация/ по арг. от чл. 17, ал. 1 ЗЗД поражда действие, само ако отговаря на изискванията за действителност. От процесуална гледна точка, в трайната си практика ВКС провежда ясна разграничителна линия между исковете за разкриване на симулация по чл. 17, ал. 1 ЗЗД и тези за обявяване на сделката за нищожна поради привидност по чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, тъй като тези два иска имат различен предмет - единият за установяване нищожността на явната сделка, а другият – за разкриване и обвързващата сила на прикритата сделка, като тази разлика произтича от обстоятелствата, на които същите се основават. В исковия процес съдържанието и пределите на търсената съдебна защита се определят от ищеца. В настоящия случай правата на ищеца са отречени, тъй като са отречени и правата на неговия праводател с влязлото в сила решение на СГС, по предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, т.е. налице е последицата на чл. 298, ал. 2 от ГПК. На последно място въззивният съд е приел, че за ищеца липсва и правен интерес от предявяване на исковете. Такъв е налице тогава, когато решението по делото ще се отрази на правното положение на ищеца и с него ще се постигне целеният резултат. В случая ищецът не е страна по договорите, чиято нищожност иска да бъде прогласена. Като трето по договорите лице, той би имал интерес от обявяването им за недействителни, ако те засягат конкретни негови материални права и интереси, какъвто извод не може да бъде направен от изложените твърдения и данните по делото. Целеният резултат - да бъде отречена материалноправната легитимация на ответника Г. Н. като притежател на спорните акции, не може да бъде постигнат чрез провеждането на установителния иск по чл. 26 ЗЗД, тъй като решението по него не формира сила на пресъдено нещо по въпроса за собствеността. Заключено е, че липсата на правен интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на предявените искове, е основание за прекратяване на исковото производство. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационна проверка. Съгласно препращащата норма на чл. 274, ал. 3 ГПК, частната касационна жалба се допуска до разглеждане при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В първата хипотеза частният жалбоподател следва да е формулирал ясен правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил решаващата му воля за постановения краен резултат, като това разрешение следва да удовлетворява някоя от изрично наведените допълнителни селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съдът намира, че в случая формулираните въпроси не отговарят на посочените по-горе изисквания. В мотивите на обжалваното определение липсва произнасяне по първия от поставените въпроси – какво имплицитно се съдържа в искането за прогласяване на нищожност на определение на съда и одобрени от него договори за покупко-продажба, нито са обсъждани посочените във въпроса условия (че не е изнесена истината пред съда и е укрито обстоятелството, че децата не притежават права върху акциите), следователно същият няма значение за изхода на процесуалноправния спор. Въпросът освен това няма характера на правен – той може да се квалифицира само като оплакване за незаконосъобразност и необоснованост на извода на съда относно недопустимостта на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК, а съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. правилността на решението е извън предмета на делото в производството по селекция на касационните жалби. Изложеното се отнася и за втория формулиран въпрос, който освен че не е засегнат от въззивния съд при разглеждане на частната жалба е и хипотетичен, а именно - как следва да се иска прогласяване на нищожност на договори за продажба на акции от непълнолетни деца (в случая децата са малолетни), които не са били тяхна собственост, но съдът не е знаел този факт и е одобрил продажбата им, като решението му е влязло в сила (то е и необжалваемо). Трети въпрос частният жалбоподател не е формулирал, като „относно правния интерес“ само са цитирани съдебни актове, на които се твърди обжалваното определение да противоречи. Съгласно посочения по-горе тълкувателен акт на ОСГТК, касационният съд няма правомощия да извежда сам правния въпрос от значение за изхода на спора въз основа на оплакванията на касатора, а може само да уточнява и преформулира правен въпрос, който вече е зададен. Неудовлетворяването на общата селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. С оглед този изход от спора и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК в полза на ответника по частната касационна жалба Г. Б. Н. следва да се присъдят разноските (платено адвокатско възнаграждение), сторени за защитата му пред касационната инстанция, доказани в размер на 3 600 лв. ІІ. По частната жалба съдебният състав на Второ търговско отделение намира следното: Частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК е частично основателна. При претендирано адвокатско възнаграждение за защита, изразяваща се в подаване на отговор на частна жалба срещу определението за прекратяване на производството по делото на основание чл. 130 ГПК, уговорено и заплатено в размер на 85 000 лв. с ДДС, и предявено възражение от насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК, допълването на въззивния акт в частта за разноските чрез присъждане в полза на ответника Г. Б. Н. на сумата от 200 лв., респ. отхвърлянето на молбата му по чл. 248 ГПК за разликата над тази сума, се преценява като частично неправилно. При съобразяване на решението на СЕС по дело С-438/22 съдът намира, че не е обвързан от разпоредбите на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на които страната – частен жалбоподател се позовава. Прекомерността по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК като основание за намаляване размера на заплатеното възнаграждение за адвокат подлежи на изследване единствено с оглед въведените критерии за съответствие с фактическата и правна сложност на делото. При извършване на съответната преценка настоящият съдебен състав намира, че искането за присъждане на разноски е основателно в размер на 1 800 лв., при отчитане на следните обстоятелства: етапа на прекратяване на производството по делото, броя и вида на предявените искове, приети за недопустими, материалния интерес по същите, както и вида и качеството на осъществената процесуална защита. С оглед изложеното определението по чл. 248 ГПК в обжалваната част следва да бъде отменено за разликата над 200 лв. до 1 800 лв. и вместо него да се постанови друго за уважаване на молбата. В останалата обжалвана част атакуваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение