Определение № 60414 от 26.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2679/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Д. П. като пълномощник на С. С. С. срещу въззивно решение № 714, постановено на 14.04.2021 г. по в. гр. д. № 3580/2020 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от жалбоподателката срещу община Варна иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 339 кв. м., находящ се в [населено място], с. о. „Р.”, при описани граници. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС: 1. включват ли се в остатъчния фонд по чл.19 ЗСПЗЗ земеделските земи, за които липсват писмени доказателства да са били обобществени и да подлежат на възстановяване, като се поддържа противоречие с решение № 249/04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г., решение № 109/25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. и решение № 488/19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г. на ВКС, първо г. о.; 2. вторият въпрос е относно задължението на съда по чл.235, ал.2 от ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона, като се твърди противоречие с решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: Производството по делото е образувано по предявен от С. С. С. отрицателен установителен иск срещу община Варна за приемане за установено, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 339 кв. м., находящ се в [населено място], с. о. „Р.”, при описани граници. В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата упражнява фактическа власт върху имота, считано от 2000 г. След като е поискала да се снабди с констативен нотариален акт, в който правото й на собственост да бъде удостоверено, през 2019 г. общината е съставила акт за частна общинска собственост. Исковата молба е предявена на 03.01.2020 г. Видно от заключението на съдебно-техническата експертиза процесният поземлен имот, с площ 339 кв. м., попада изцяло в границите на имот пл. № * по кадастрален план от 1960 г., с площ 13 157 кв. м., записан по разписен лист на ДЗС „Евксиноград”. По кадастрален план от 1988 г. същият се включва в имоти кад. № *, * и *, предоставени на ползватели, като по кадастрален план от 1996 г. също попада в имоти на ползватели (с кад. № *, *, * и *). По помощен план от 1997 г. се включва в стар имот № *, с площ 36 945 кв. м., записан първоначално на Д. Р.– наследодател на ищцата, а впоследствие – „на неидентифициран собственик“. Видно от приложената административна преписка по заявление вх. № 50247 от 22.01.1992 г., с решение № 2 от 25.06.1995 г. е възстановена собствеността върху нива от 35 дка в землището на Г., м. „Ф.“, при граници: път, наследници Б. и наследници Б.. Същите не фигурират като съседи на имот № *, нито на друг стар имот по плана от 1997 г. Имотът по административния акт не е идентичен с имот № *. Установено е също, че процесният имот попада в терен по §4 ЗСПЗЗ, за който през 2002 г. е одобрен ПНИ, по който имотът е нанесен с № *** с площ от 449 кв. м. и в регистъра към плана на новообразуваните имоти е записан на неидентифициран собственик. Имот № *** по ПНИ, а след неговото изменение от 2006 год. - имот № *** е образуван от части от имоти с № № *, * и * по КП на ползвателите към ПНИ в хипотезата на § 4з, ал.2 и чл.28, ал.7 от ППЗСПЗЗ. Частите от описаните имоти на ползватели, от които е образуван процесният имот, попадат изцяло в границите на стар имот с пл. № * по плана на старите имотни граници, който според записването в регистъра към ПНИ е с неидентифициран собственик. Няма данни същият да е бил заявяван за реституция по реда и при условията на ЗСПЗЗ. За новообразуван имот № *** по ПНИ не са издавани заповеди по §4к ал.7 ЗСПЗЗ, в полза на бивши собственици или на правоимащи по § 4а и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ. Въз основа на събраните свидетелски показания, въззивният съд е приел, че считано от 2000 г. е ищцата започнала да владее процесния имот като собствен, оградила го и започнала да извършва подобрения в него. В представения акт № 10097/09.05.2019 год. за частна общинска собственост, е посочено, че е издаден на основание чл.2, ал.1, т.7 от ЗОбС. Решаващите изводи на въззивния съд са направени въз основа на експертното заключение, че територията, в която попада процесният имот е била стопанисвана и обработвана от ДЗС „Евксиноград“, поради което към датата на влизане в сила на ЗСП33 имотът е имал характера на земеделска земя по смисъла на чл.2 от същия закон. При изготвянето на помощен кадастрален план имотът е отразен като част от стар имот пл. № 3, с неидентифициран стар собственик (предвид липсата на данни да е бил заявяван за реституция от бившия собственик или наследниците му) и с оглед обстоятелството, че е бил коопериран (бил е в блок на ДЗС) следва, че е подлежал на възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ. Ирелевантно е обстоятелството, че с включването му в селищно образувание, на основание § 4, ал.2 ЗСПЗЗ през 2000 г. с решение на ОбС – Варна вече попада в строителните граници и е със статут на урбанизирана територия. Поради изложеното и предвид обстоятелството, че за процесния имот не са подавани заявления за възстановяването му в предвидения в ЗСПЗЗ срок, както и липсата на доказателства да е придобит (целия или части от него) по реда и при условията на § 4а и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ, е обоснован извод, че по отношение на този имот е налице хипотезата на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Доводите във въззивната жалба, че липсвали писмени доказателства, че процесният имот е бил обобществен, от което пък следва, че не е подлежал на реституция и по отношение на него не са налице елементите от фактическия състав на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, са счетени за неоснователни. Записването на имот с пл. № * по КП от 1960 год. (в който имот попада и процесния) в разписния лист към плана от 1960 г. на ДЗС „Евксиноград“, обсъдено и във връзка с обстоятелството, че в регистъра към помощния план на м. „Р.“, стар имот с пл. № * е записан на физическо лице (бивш собственик), обосновава извода, че имотът е бил обобществен и е подлежал на реституция. Ищцата не е доказала, че имотът никога не е бил отнеман от бившия му собственик и е бил владян в реалните си граници, т. е., че е извън обхвата на нормата на чл.10 ЗСПЗЗ и след като не е отнеман под каквато и да е форма, а е останал собственост на физическо лице в реалните му граници, той не е подлежал на възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ. Имотът е станал частна общинска собственост и по отношение на него бил приложим въведения с § 1 от Заключителните разпоредби на Закона за допълнение на закона за собствеността (последна ред. ДВ, бр.7/2018 г. в сила от 31.12.2017 год.) мораториум, съгласно който за периода 01.06.2006 год. 31.12.2022 r. давността върху имоти частна общинска собственост спира да тече. Не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения материалноправен въпрос относно това, дали се включват в остатъчния фонд по чл.19 ЗСПЗЗ земеделските земи, за които липсват писмени доказателства да са били обобществени и да подлежат на възстановяване. Въпросът не е обуславящ, доколкото по делото не са били представени доказателства, че процесният имот не е бил обобществен. Съгласно изслушаната в първоинстанционното производство техническа експертиза, която не е била оспорена от страните, процесният имот е попадал в границите на имот пл. № * по кадастрален план от 1960 г., който е бил стопанисван и обработван от ДЗС „Евксиноград“ и следователно същият е подлежал на възстановяване. За това обстоятелство свидетелства и извлечението от разписния лист към плана. Предвид гореизложеното и съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, в тежест на жалбоподателя- ищец е било да докаже, че процесния имот не е бил обобществен. Такива доказателства обаче на са били представени по делото. Направен е извод за неосъществяване на поддържания от ищцата придобивен способ с оглед статута на спорния имот като такъв, подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В настоящата хипотеза ищцата се позовава на упражнявано владение с начален момент, считано от 2000 г. Последното е ирелевантно за настъпване на правните последици на придобивната давност поради установените от събраните доказателства факти за земеделския характер на спорния имот. При тези факти следва извода, че собствеността върху процесния имот, като такъв по чл.10 ЗСПЗЗ, е подлежала на възстановяване по реда на предвидената в този закон административна процедура, каквато не е била проведена. Цитираната съдебна практика е относима към случаи, при които след колективизацията върху имотите е било продължено осъществяването на фактическа власт, каквато не е настоящата хипотеза, при която ищцата е въвела като придобивно основание упражнявано давностно владение от 2000 г. Не съществува и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на втория формулиран въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички относими по спора доказателства. Жалбоподателят не посочва, кои доказателства не са били обсъдени от въззивната инстанция, а излага твърдения за неправилност на съдебното решение, които, съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не може да са предмет на преценка в производството по чл.288 ГПК. В случая, въззивният съд е обсъдил в съвкупност заключението на съдебно- техническата експертиза и събраните гласни доказателства, в резултат на което е приел, че общината е придобила собствеността върху процесния имот на основание чл.19 ЗСПЗЗ. Изложеното обуславя отказ да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото касаторът дължи заплащане на ответника направените разноски в касационното производство в размер на 300 лв. /за юрисконсултско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение