Определение № 2602 от 19.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3110/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена от Б. Т. Б., действащ чрез адв. Т., частна касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от ОС- В.Търново определение № 461/28.04.2023 г. по в.ч.гр.д. № 270/2023г., с което е потвърдено разпореждане № 325/24.01.2023г. на РС- В.Търново по гр.д. № 1369/22г., с което е върната подадената от Б. И. въззивна жалба с вх. № 19178/02.12.22г. по гр.д. № 1369/2022 г. В частната касационна жалба се прави искане за отмяна на въззивното определение като неправилно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел като основание за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „Допустимо ли е районният съд да укаже заплащането на дължима държавна такса в пълен размер при наличие на предишна преценка, че страната е материално затруднена по начин да не може да упражнява процесуалните си права, без да укаже да представи нова декларация за материалното си и имуществено състояние?“,, отговорът на който въпрос твърди, че е даден в противоречие с ТР №6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „Ако съдът приеме, че е допустимо така направеното тълкуване от въззивния съд на преценката на РС- В. Търново, то следва ли да се приеме, че страната следва за подава нова декларация с искане за пълно или частично освобождаване от дължими такси и/или разноски при всяко нововъзникнало задължение за заплащането им?“. С писмения си отговор Р. К. изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на частната жалба. Претендира разноски. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, ОС-В. Търново е изложил, че правилно районният съд по реда на чл. 262 ГПК е констатирал, че въззивната жалба не отговаря на изискванията на чл. 261 т. 4 ГПК и на жалбоподателят са дадени указания за внасяне на държавна такса в размер на 124 лв., определена в съответствие с правилото на чл. 18, ал. 1 ТДТГПК при обжалваем интерес /6200 лв./, както и че жалбоподателят изрично е предупреден за последиците от неизпълнение указанията на съда в срок. Приел е, че съобщението е редовно връчено на 12.01.2023г., като срокът за внасяне на определената държавна такса е изтекъл на 19.01.2023г., към който момент, както и към момента на издаване на обжалвания акт, по делото не са представени доказателства за платена държавна такса. Счел е за неоснователно оплакването на частният жалбоподател за неправилно определен размер на дължимата от него държавната такса за въззивно обжалване, доколкото е частично освободен от задължението за внасяне на такава пред първата инстанция, което разрешение действало до окончателното приключване на делото, като се е позовал на определение № 122/13.03.2020г. по ч.т.д. № 238/2020г. на I т.о., ВКС и посочените в него актове. Изложил е, че за разлика от хипотезата, при която първоинстанционният съд изцяло е освободил страната от заплащане на такси и разноски, което съгласно задължителното тълкуване, дадено с т. 12 от ТР № 6/2013г. на ОСГТК, има действие за цялото съдебно производство, при частично освобождаване от това задължение ищецът не може да се счита за освободен от него до приключването на процеса пред всички инстанции. Преценката на районния съд за частично освобождаване от заплащане на държавна такса за първоинстанционното производство е извършена с оглед размера на дължимата за него държавна такса и имущественото състояние на ищеца към момента на предявяване на иска. В тази връзка тази преценка има действие само за този етап от производството, за който се отнася респ. не може да важи до приключването на делото във всички инстанции. Ето защо е счел, че давайки указания на жалбоподателя да представи доказателства за внасяне по сметка на въззивният съд на държавна такса в определения в съответствие с правилото на чл. 18 ал. 1 ТДТГПК размер, районният съд не е допуснал нарушение на процесуалния закон и не е ограничил ищецът при упражняване на процесуалните му права. Изложил е и че този размер на таксата е по – нисък от размера, който районният съд е преценил, че ищецът може да внесе за производството пред него, както и че ако жалбоподателят е изпитвал материално затруднение да внесе определения му за въззивното обжалване размер на държавната такса, в дадения му по чл. 262 ал. 1 ГПК срок е можел с нова декларация да иска пълно или частично освобождаване от това задължение, при съответното деклариране на промяна в обстоятелствата по чл. 83 ал. 2 ГПК. По основанията за допускане на касационно обжалване: Настоящият съдебен състав счита, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по поставения първи въпрос, който не е обусловил правните изводи на съда. В случая въззивният съд не е приел, че жалбоподателят е бил изцяло освободен от районния съд от задължението за заплащане на държавна такса, а че извършената от районния съд преценка е за частично освобождаване от заплащане на държавна такса за първоинстанционното производство, която има действие само за този етап от производството, за който се отнася, респ. не може да важи до приключването на делото във всички инстанции. Дори да се приеме, че така поставеният въпрос е обусловил правните изводи на съда, то не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. В настоящата хипотеза първоинстанционният съд не е достигнал до извод, че ищецът следва изцяло да бъде освободен от заплащането на такси, съответно не може да се приеме, че частичното освобождаване важи до приключването на съдебното производство във всички инстанции.Преценката на първоинстанционния съд за частично освобождаване от заплащане на държавна такса е извършена с оглед размера на дължимата държавна такса за първоинстанционното производство и имущественото състояние на ищеца към предявяването на иска, поради което има действие за съответния етап от производството, за който се отнася. В този смисъл е и определение № 199/12.07.2016г. по ч.гр.д.№2740/2016г. на ВКС, ГК, І г.о, в което се приема, че при частично освобождаване от държавна такса не би могло да намери приложение становището, прието в т.12 на ТР №6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, че освобождаването от държавна такса важи до приключване на производството във всички инстанции поради направена преценка, че страната е материално затруднена по начин да не може да упражнява процесуалните си права. При частично освобождаване от държавна такса, т. е. при наличие на предишна преценка, че страната разполага със средства в определен размер, с които да покрие част от държавните такси, няма пречка при последващо обжалване, когато наново се дължи държавна такса и тя е в различен размер, при изложени от жалбоподателят твърдения, че продължава да изпитва материално затруднение да внесе определения му за въззивното обжалване размер на държавната такса, съдът да поиска представянето на нова декларация. В случая подобно твърдение не се съдържа във въззивната жалба, в която самият жалбоподател твърди, че като приложение представя пл. нареждане за платена държавна такса/без такова реално да е представено/, като такова твърдение, респ. искане за освобождаване от такса за въззивното производство не е направено и след връчване на разпореждането от 08.12.2022 г., с което въззивната жалба е оставена без движение с указание за представяне на доказателства за внесена държавна такса по въззивното обжалване в размер на 124 лв. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по втория въпрос. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай по поставения въпрос не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 461/28.04.2023 г. на ОС- Велико Търново, постановено по в.ч.гр.д. № 270/2023г., с което е потвърдено разпореждане № 325/24.01.2023г. на РС- В.Търново по гр.д. 264898/14.07.2022 г. С оглед изхода на спора, Б. И. следва да бъде осъден да заплати на Р. Т. К. направените в производството разноски в размер на 700 лв.- заплатено в брой адв. възнаграждение. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд.,