Определение № 2606 от 29.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4510/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.

Образувано по постъпила от А. Д. Д. касационна жалба срещу решение № 381 от 23.06.2023 г. по в.гр.д.№ 369 от 2023 г. на Благоевградския окръжен съд, втори въззивен граждански състав, с което е отменено решение № 901661 от 01.10.2021 г. по гр.д.№ 1234 от 2014 г. на Районен съд- Сандански и определение от 09.02.2023 г. по същото дело по чл.248 ГПК, с изключение на частта от решението с характер на определение /с което е постановено връщане на суми на А. Д./ и вместо това е постановено ново решение за отхвърляне на следните искове:

• предявеният от А. Д. Д. срещу Е. З. К. отрицателен установителен иск за собственост върху 1/10 ид.ч. от апартамент ЗБ, с площ съгласно нотариален акт № 25 от 14.10.2009 г. от 72,50 кв.м., състоящ се от коридор, дневна с тераса и кухненски бокс, две спални /едната с тераса/, два санитарни възела /единият с баня/, находящ се в жилищна сграда № 1 в [населено място], обл.Б., [улица], изградена в южната част на УПИ * в кв.154 по регулационния план на [населено място] и представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място] от 2010 г., ведно с гараж № 2 с площ от 23,80 кв.м., разположен в северната част на приземния етаж на сградата, ведно с мазе № 19 с площ от 10 кв.м., находящо се на приземния етаж от сградата и ведно с прилежащите идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж и

• предявеният от А. Д. Д. срещу С. Г. К. отрицателен установителен иск за собственост върху 1/10 ид.ч. от апартамент 4Б, с площ съгласно нотариален акт № 26 от 14.10.2009 г. от 72,50 кв.м., състоящ се от коридор, дневна с тераса и кухненски бокс, две спални /едната с тераса/, два санитарни възела /единият с баня/, находящ се в жилищна сграда № 1 в [населено място], обл.*, [улица], изградена в южната част на УПИ * в кв.* по регулационния план на [населено място] и представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място] от 2010 г., ведно с гараж № 1 с площ от 23,80 кв.м., разположен в северната част на приземния етаж на сградата, ведно с мазе № 17 с площ от 14,20 кв.м., находящо се на приземния етаж от сградата и ведно с прилежащите идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж.

В касационната жалба се твърди, че решението на Благоевградския окръжен съд е постановено в противоречие с материалноправните норми и съществено нарушение на съдопроизводствените и процесуални правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване касаторката сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди се, че е налице противоречие на обжалваното решение с посочена практика на ВКС, както и че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка съвкупно и поотделно доказателствата, като обсъди защитните тези на страните в производството във връзка с тях, включително и да отговори на доводите и възраженията им, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното обжалване ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение със следната практика на ВКС: решение № 83 от 10.06.2016 г. по гр.д.№ 6052 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 206 от 31.07.2015 г. по гр.д.№ 6832 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 164 от 10.06.2014 г. по гр.д.№ 196 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр.д.№ 964 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д.№ 823 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 124 от 05.11.2018 г. по гр.д.№ 3569 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о.

2. Допустимо ли е установяването на обстоятелства, за които с изрично разпореждане на правна норма се изисква представявне на официален документ, да се извършва със свидетелски показания ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение със следната практика на ВКС: Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2011 г. на ОСГК на ВКС, решение № 22 от 04.05.2020 г. по гр.д.№ 3048 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 46 от 12.03.2010 г. по гр.д.№ 725 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 277 от 28.06.2012 г. по гр.д.№ 259 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 36 от 23.03.2009 г. по т.д.№ 41 от 2009 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 312 от 26.09.2014 г. по ч.гр.д.№ 4061 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 295 от 11.10.2012 г. по гр.д.№ 212 от 2012 г на ВКС, ГК, I г.о.

3. Свидетелски показания, целящи установяване завършеност на сграда до етап „груб строеж“, право противопоставими ли са на влязло в сила решение, с което е установено, че суперфициарната собственост не е реализирана, заради което суперфицията за изграждане на процесните имоти е погасена по давност, както и на влязла в сила присъда по наказателно дело и мотивите към нея, които установяват, че всички актове, съпътстващи строителството на процесните сгради, са непълни, подправени и неистински ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответниците Е. З. К. и С. Г. К. не вземат становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за отхвърляне на предявените отрицателни установителни искове за собственост, съдът е приел, че ответниците са собственици на процесните обекти на основание сключени с О. В. Б. и В. К. Б. договори за покупко-продажба от 14.10.2009 г., обективирани в нотариални актове № 25 от 2009 г. и № 26 от 2009 г. По отношение на О. Б. и съпругата му В. Б. съдът е приел, че те са придобили правото на собственост върху обектите на основание договор от 10.05.2008 г. за учредяване на право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за построяване на сграда, обективиран в нотариален акт № 106 от 2008 г. и реализирано право на строеж върху мястото, съсобствено на ищцата А. Д. Д. /с квота 1/10 ид.ч/ и други неучастващи по делото лица.

За неоснователно е прието твърдението на ищцата, че О. Б. и съпругата му В. Б. не са придобили правото на собственост върху процесните имоти, тъй като учреденото в полза на О. Б. правото на строеж не е било реализирано в предвидения в закона 5- годишен срок и поради това се е погасило по давност. Съдът е приел, че самото позоваване на ищцата на изтекла давност е недопустимо, тъй като е направено след като правото на строеж е реализирано. Погасяването по давност на правото на строеж е мислимо като правна последица само когато приобретателят има задължението да изгради вещта, а не след като е реализирал правото на строеж. В този смисъл съдът се е позовал на приетото в Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2011 г. на ОСГК на ВКС. В конкретния случай позоваването на изтеклата давност е недопустимо, тъй като е направено от ищцата в исковата й молба по делото, предявена през 2014 г., в която искова молба самата ищца е признала, че към датата на завеждане на делото правото на строеж вече е реализирано /Дословно в исковата молба ищцата е посочила, че „Въпреки спирането, изпълнителят О. Б. е продължил незаконното изграждане на сградите…“, както и че „… на място в отклонение от проекта е изградена пететажна сграда…“/.

По въпроса дали правото на строеж е било трансформирано в право на собственост към датата на сделките, с които ответниците са придобили процесните имоти- 14.10.2009 г. /дали към тази дата сградата е била завършена на етап „груб строеж“, съдът е приел, че въпреки че по делото било безспорно установено, че в деловодството на Общинската администрация не е депозирана молба и не е издавано удостоверение по чл.181, ал.2 ЗУТ за сградата, в която се намират процесните имоти, този факт е безспорно доказан от събраните по делото свидетелски показания на свидетелите Т. и Л.. Според тези свидетели, към 2009 г. са били изпълнени ограждащите стени и покрива на сградата, с което се изпълнявали характеристиките, визирани в т.46 от пар.5 от ДР на ЗУТ, за да се приеме, че е налице „груб строеж“. Съдът изрично е посочил, че свидетелските показания за устатовяване на този факт са допустими, с оглед приетото в решение № 22 от 04.06.2020 г.по гр.д.№ 3048 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 404 от 04.09.2009 г. по гр.д.№ 828 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о.

Във връзка с доказването на момента, в който правото на строеж е било реализирано /сградата е била завършена на етап „груб“ строеж/ въззивният съд е обсъдил и представеното по делото влязло в сила решение по гр.д.№ 131 от 2015 г. на РС- Сандански, с което по предявен от А. Д. Д. срещу О. В. Б. иск е признато за установено, че 1/10 от учреденото в полза на О. Б. право на строеж с нотариален акт № 106 от 2008 г. е погасено по давност, като неупражнено в продължение на 5 години. Съдът е посочил, че това решение не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на ответниците по настоящото дело Е. К. и С. К. /чл.298, ал.1 и ал.2 ГПК/, тъй като те са придобили процесните имоти от О. Б. и съпругата му през 2009 г.- много преди завеждане на исковата молба по гр.д.№ 131 от 2015 г.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението:

1. Не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия поставен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка съвкупно и поотделно доказателствата, като обсъди защитните тези на страните в производството във връзка с тях, включително и да отговори на доводите и възраженията им, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното обжалване ? Обжалваното решение съответства на посочената практика на ВКС по този въпрос. Напълно в съответствие с тази практика в мотивите на решението си въззивният съд се е произнесъл по всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба и в отговора към нея, като е обсъдил всички относими към тези доводи и възражения доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимовръзка, посочил е кои от тях счита за достоверни и истински и кои- не и поради какви причини.

Неоснователно е твърдението на касаторката, че въззивният съд не се бил произнесъл по съдържащия се в отговора на въззивната жалба довод, че след като по отношение на О. Б. правото на строеж било погасено /което било установено с представеното решение по гр.д.№ 131 от 2015 г. на РС- Сандански/, то ответниците не биха могли да бъдат в по-благоприятно положение от праводателя си О. Б., тоест не биха могли да придобият от него правото на собственост на процесните имоти. Видно от мотивите на решението, съдът се е мотивирал защо приема, че правото на строеж на О. Б. не е било погасено по давност и съответно защо ответниците са придобили от О. Б. и съпругата му правото на собственост върху процесните имоти: тъй като решението по гр.д.№ 131 от 2015 г. на РС- Сандански не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на ответниците, а от показанията на разпитаните по настоящото дело свидетели се установявало, че към датата на сделките, от които ответниците черпят права си /14.10.2009 г./ правото на строеж, учредено в полза на О. Б., не е било погасено по давност, а вече е било реализирано и трансформирано в право на собственост върху процесните обекти в сградата.

Неоснователно е твърдението на касаторката, че съдът не се бил произнесъл по другия съдържащ се в отговора на въззивната жалба довод, а именно че съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2011 г. на ОСГК на ВКС до завършването на сградата на етап „груб строеж“ отделните обекти в нея не представляват самостоятелни обекти на собственост и като такива не могат да са предмет на прехвърлителни сделки. По този довод въззивният съд се е произнесъл, че към датата на сделките, от които ответниците черпят права си- 14.10.2009 г., сградата е била завършена на етап „груб строеж“, поради което горепосочените сделки са имали предмет /процесните обекти са представлявали самостоятелни обекти в сградата, правото на собственост върху които е можело да бъде предмет на прехвърлителни сделки/.

Неоснователно е и твърдението, че съдът не се бил произнесъл по съдържащото се в отговора на въззивната жалба възражение, че неправилно било прието от първоинстанционния съд, че за сградата, в която се намират процесните имоти, имало съставен акт- образец 14, тъй като такъв акт бил представен по делото и ищцата не го била оспорила по реда на чл.193 ГПК. Според ищцата, тя не е била длъжна да оспорва този акт по реда на чл.193 ГПК, тъй като неговата неистинност била установена с присъда по наказателно дело, която съгласно чл.300 ГПК гражданският съд е бил длъжен да зачете. Това възражение на ищцата е било направено срещу съдържащ се в подадената от ответниците въззивна жалба довод, че горепосоченият акт от 04.08.2009 г. /акт- образец 14/ следва да бъде зачетен, тъй като не бил оспорен от ищцата по реда на чл.193 ГПК и тъй като в присъдата по наказателното дело нямало осъдителен диспозитив за неистиността на този акт- образец 14, а тя касаела само акт- образец 16. По този довод на ответниците във въззивната им жалба и съответно по това възражение на ищцата в подадения от нея отговор към въззивната жалба, въззивният съд се е произнесъл в решението си, като по същество е приел тезата на ищцата, че валиден акт- образец 14 за сградата, в която се намират процесните имоти, не е бил съставен /лист 7 от въззивното решение, абзаци 5 и 6/.

Неоснователно е и твърдението, че въззивният съд не се бил произнесъл по довода, че от факта, че за сградата не е било издавано удостоверение по чл.181, ал.1 и 2 ЗУТ следвал изводът, че Общинската администрация в [населено място] не е констатирала с протокол завършването на грубия строеж. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е приел за установено от фактическа страна, че такова удостоверение не е издавано и съответно, че Общинската администрация в [населено място] не е констатирала с протокол завършването на грубия строеж на сградата, в която се намират процесните имоти. Отхвърлил е иска, обаче, защото е счел, че завършването на сградата на етап „груб строеж“ още през 2009 г. е доказано от събраните по делото гласни доказателства и от признанията на ищцата в исковата й молба.

Въззивният съд се е произнесъл и по всички други доводи и възражения на страните, които имат значение за правилното решаване на спора по делото, поради което постановеното от него решение е в съответствие с посочената от касаторката практика на ВКС по поставения въпрос.

2. По втория поставен въпрос /Допустимо ли е установяването на обстоятелства, за които с изрично разпореждане на правна норма се изисква представявне на официален документ, да се извършва със свидетелски показания ?/ също няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС:

2.1. В Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2011 г. на ОСГК на ВКС въобще няма произнасяне както по поставения по-горе общ въпрос, така и по относимия към делото конкретен въпрос дали са допустими свидетелски показания за доказване факта за завършването на сграда в „груб строеж“.

2.2. В решение № 22 от 04.05.2020 г. по гр.д.№ 3048 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че съставянето на акт по чл.181, ал.1 ЗУТ не винаги е необходимо за удостоверяване на степента на завършеност на сграда в груб строеж /необходимо е само в нотариалното производство за изповядване на сделка за прехвърляне на право на собственост върху обект в сграда/, както и че по спор за собственост върху сграда, построена при действието на ЗУТ, моментът на изграждане на сградата в груб строеж може да се установи с всички доказателствени средства, включително със свидетелски показания. Напълно в съответствие с тази практика на ВКС е приетото от въззивния съд, че завършването на сградата, в която се намират процесните имоти, до етап „груб строеж“ още през 2009 г. може да бъде доказвано със свидетелски показания.

2.3. В решение № 46 от 12.03.2010 г. по гр.д.№ 725 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че установяването на завършеността на сграда в „груб строеж“ се извършва по установения в разпоредбата на чл.181, ал.2 ЗУТ ред- чрез акт на общинската администрация, осъществяваща надзорни строителни функции. Посочено е, че „Единствено актът на общинската администрация, с който се дава преценка за степента за завършеност на сградата е меродавният момент, който ще даде отговор на въпроса доколко правото на строеж се е реализирало в обекти, което е пречка това право на строеж да бъде предмет на прехвърлителна сделка към този момент, съгласно чл.181, ал.1 ЗУТ“. Видно от тези мотиви е, че съдът, също както в решение № 22 от 04.05.2020 г. по гр.д.№ 3048 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., е приел, че представянето на акт по чл.181, ал.2 ЗУТ е необходимо за удостоверяване момента на завършването на сградата в груб строеж в нотариалното производство по прехвърляне на обект в тази сграда. Не е прието обаче, че по гражданско дело, образувано по спор за собственост върху обект в такава сграда, актът по чл.181, ал.2 ЗУТ е единственото допустимо доказателство за установяване на факта на завършване на сградата в груб строеж и точния момент, в който тя е била завършена, респективно че свидетелски показания за установяване на този факт не са допустими. Напротив, видно от мотивите на решението, ВКС е приел, че за установяване на точния момент на завършване на сградата в груб строеж неправилно въззивният съд е отдал приоритетно значение на свидетелските показания пред съставения от общинската администрация акт по чл.181, ал.2 ЗУТ /че неправилно е отказал въобще да зачете доказателственото значение на този акт/, но не и че свидетелски показания за установяване на този факт са недопустими.

2.4. В решение № 277 от 28.06.2012 г. по гр.д.№ 259 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о. не е даден отговор на относимия към конкретното дело въпрос дали са допустими свидетелски показания за установяване на завършването на изградена при действието на ЗУТ сграда до етап „груб строеж“. Решението касае различен от настоящия случай казус /на изградена преди влизане в сила на ЗУТ сграда/ и в него е даден отговор на различен въпрос /дали разпоредбата на чл.181, ал.2 ЗУТ има обратно действие по отношение на строежи, завършени преди приемането на този закон/. Поради това посоченото решение на ВКС е неотносимо към конкретното дело и съответно не може да е основание за допускане на касационно обжалване на постановеното по настоящото дело решение на Благоевградския окръжен съд.

2.5. В решение № 36 от 23.03.2009 г. по т.д.№ 41 от 2009 г. на ВКС, ТК, I т.о. е прието, че по делото няма установено завършване на сградата в груб строеж, констатирано с протокол на общинската администрация- чл.181, ал.2 ЗУТ /по делото бил представен само констативен акт за извършване на незаконен строеж/. В това решение обаче няма произнасяне по относимия към конкретното дело въпрос дали за установяване на факта на завършване на сграда в груб строеж са допустими други доказателства, освен констативния акт по чл.181, ал.2 ЗУТ /сега чл.181, ал.3 ЗУТ/, като например свидетелски показания. Поради това няма как да е налице противоречие с приетото в обжалваното решение, че са допустими свидетелски показания за установяване на този факт.

2.6. Определение № 312 от 26.09.2014 г. по ч.гр.д.№ 4061 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о. не представлява практика на ВКС, която би могла да е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е постановено в производство по реда на чл.288 ГПК, в което не се разрешава правен спор /съответно не се дава отговор на правни въпроси по съществото на спора/, а се дава отговор само на процесуалноправния въпрос дали са налице основания по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК за допускане до касационно обжалване на конкретно въззивно решение.

2.7. Решение № 295 от 11.10.2012 г. по гр.д.№ 212 от 2012 г на ВКС, ГК, I г.о. не касае доказването на факта на завършване на сграда в „груб строеж“, поради което е неотносимо към конкретното дело и като такова не може да е основание за допускане на касационното обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд.

3. По третия поставен въпрос /Свидетелски показания, целящи установяване завършеност на сграда до етап „груб строеж“, право противопоставими ли са на влязло в сила решение, с което е установено, че суперфициарната собственост не е реализирана, заради което суперфицията за изграждане на процесните имоти е погасена по давност, както и на влязла в сила присъда по наказателно дело и мотивите към нея, които установяват, че всички актове, съпътстващи строителството на процесните сгради, са непълни, подправени и неистински ?/ не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационното обжалване е налице, когато поставеният въпрос е свързан или с прилагането на правото или на закона по аналогия /при липсата на пълна правна уредба/, или с тълкуването на правна норма, която е неясна и до момента не е била тълкувана от ВКС, или с необходимостта поради промяна в законодателството или в обществените условия да бъде дадено ново тълкуване на приложимата към конкретния спор правна норма. В конкретния случай поставеният въпрос касае тълкуването и прилагането на нормите на чл.172 ГПК /за преценката на достоверността и доказателствената тежест на свидетелските показания/, на чл.298, ал.2 ГПК /за субективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебно решение/ и на чл.300 ГПК /за задължителната сила на присъдата по наказателно дело по отношение на гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно това дали деянието е извършено, дали е противоправно и кой е виновния деец/. По приложението на тези правни норми има трайна и последователна практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване поради промени в законодателството или в обществените условия. Поради това не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставения въпрос.

По този въпрос не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационото обжалване, тъй като произнасянето на въззивния съд не противоречи на практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с нея е приетото от въззивния съд, че решението по гр.д.№ 131 от 2015 г. на РС- Сандански не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на ответниците по настоящото дело /тъй като те са придобили имота от ответника по гр.д.№ 131 от 2015 г. преди завеждане на това дело- още през 2009 г./, поради което това решение не е противопоставимо на събраните по делото доказателства за това дали правото на строеж е било погасено по давност. Напълно в съответствие с практиката на ВКС е и приетото от въззивния съд, че предвид установеното в мотивите на присъдата по н.о.х.д.№ 303 от 2014 г. на ВКС следва да се приеме, че представеният по делото акт- образец 14 е невалиден акт и въобще че за завършвавето на строежа на сградата, в която се намират процесните имоти, не са издадени валидни актове- образец 14, 15 и 16.

4. Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на Закона за собствеността и Закона за устройство на територията и процесуалноправни разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд не следва да бъде допускано.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.