Определение № 4974 от 03.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4446/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 937/14.08.2024 г. по в. гр. д. № 2054/2023 г. Софийският апелативен съд, след отмяна на решение № 2562/18.05.2023 г. по гр. д. № 13480/2021 г. на Софийския градски съд, е осъдил Агенцията по вписванията да заплати на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ПВп на «Лидер Инвестмънт-2016» ООД сумата 1 124 648 лева, представляваща левовата равностойност на 575 023,45 евро - обезщетение за вреда, изразяваща се в сума, заплатена на продавача по договор за покупко-продажба на недвижими имоти с идентификатори [№] и [№], сключен с н. а. № 56/19.05.2017 г., том III, рег. № 3553, дело № 271/2017 г. на нотариус Х. В., поради невписване права на трети лица в издадени от Служба по вписванията - София удостоверения за тежести с изх. № 21401/2017 г. и изх. № 21402/2017 г. от 25.05.2017 г., която сума е равностойна на реалната площ от имотите, собствена на трети лица, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.05.2017 г. до окончателното й плащане; присъдени са разноски и държавна такса.

Предявени са били и:

• евентуален осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ПВп, за заплащане на обезщетение в размер на 1 228 261,20 лв. - левовата равностойност на 628 000 евро, заплатени на вноски от ищеца в изпълнение на задължението му по нотариален акт за спогодба № 180, том V, per. № 10333, дело № 855 от 2018 г., за да избегне отстраняването от реалните части от имотите, закупени с н. а. № 56/19.05.2017 г., които са били собственост на трети лица на основание решение от 14.05.2007 г. по в. гр. д. № 3127/2004 г. на Софийския градски съд, вписано на 23.06.2015 г., неотразено в издадените от Служба по вписванията - [населено място] удостоверение изх. № 21401/25.05.2017 г. и удостоверение № 21402/25.05.2017 г. за вписвания, отбелязвания и заличавания за имот, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 05.11.2021 г., до окончателното изплащане;

• иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на законна лихва върху исканата по евентуалния иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ПВп сума от 1 228 261,20 лв., изплатена от ищеца на шест вноски.

По делото е установено, че с н. а. № 56/19.05.2017 г. „Фарт 23“ ООД като продавач и «Лидер Инвестмънт-2016» ООД като купувач са уговорили прехвърлянето на двата поземлени имота на цена от общо 808 000 евро, като с оглед площта на имотите - общо 2 185 кв. м., цената за квадратен метър била 369,79 евро. Съгласно уговореното, изповядалата сделката нотариус В. е наредила на 31.05.2017 г. депозираната по специална доверителна сметка цена да бъде преведена по сметка на продавача, след като от издадените на 25.05.2017 г. от Службата по вписванията - [населено място] две удостоверения за вписвания, отбелязвания и заличавания с изх. № 21401/2017 г. и изх. № 21402/2017 г., било установено, че по отношение на имотите няма вписани искови молби и/или съдебни решения. В договора било уговорено, при установяване на права на трети лица и отстраняване на купувача, задължение на продавача да върне на купувача продажната цена и да му заплати неустойка от 200 000 евро.

След придобиване на имотите, с цел снабдяване със скици, необходими за изработване на подробен устройствен план и градоустройствена разработка, ищецът подал заявление до АГКК за вписването му като собственик на имотите и за снабдяване със скици, но било установено, че освен неговите праводатели, като собственици на прехвърлените имоти в кадастралния регистър са записани и други лица, които се легитимират за собственици въз основа на съдебно решение, постановено на 14.05.2007 г. по гр. д. № 3127/2004 г. по описа на Софийския градски съд, вписано/отбелязано под № 236/2015 г., том 31, вх. peг. № 36505 от 23.06.2015 г., канцеларско дело 1115/23.06.2015 г., дв. вх. рeг. 35817/23.06.2015 г. на Служба по вписванията - [населено място]. По делото, по което било постановено решението, била вписана и искова молба през 2004 г. В удостоверенията за тежести от 25.05.2017 г. с изх. № 21401/2017 г. и изх. № 21402/2017 г. липсвало отбелязване за наличието на вписана искова молба, по която е постановено съдебното решение, липсвало и вписване/отбелязване на самото съдебно решение, което било вписано в книгите за вписванията още през 2015 г. Предмет на решението са реална част с площ от 625 кв. м. от ПИ с идентификатор [№] и реална част с площ от 930 кв. м. от ПИ с идентификатор [№]. Докато делото е било висящо и след влизане в сила на решението, ответниците по него К. Д. и Е. С. и техните правоприемници извършили с имотите разпоредителни действия, с едно от които продали процесните имоти на „Фарт 23” ООД (праводател на дружеството-ищец).

За да избегне евикция за описаните части от имотите в полза на третите лица, ищецът започнал преговори с взискателите по изпълнителното дело и на 20.07.2018 г. бил сключен нотариален акт за спогодба - за право на собственост върху недвижим имот № 180, том V, peг. № 10333, дело № 855 от 2018 г. на нотариус И. Н.. Със спогодбата взискателите по изпълнителното дело се съгласявали и потвърждавали/признавали собствеността на „Лидер Инвестмънт-2016“ ООД върху спорните реални части от имотите, срещу което дружеството се задължава да им заплати сума в размер на 628 000 евро по начин, в срокове и при условия, посочени в спогодбата.

Въззивният съд е посочил, че за осъществяване на сделката са представени два броя удостоверения за тежести, издадени от Агенция по вписванията (АВ), които не са удостоверили права на трети, неучастващи в нотариалното производство по покупко-продажбата лица, произтичащи от влязъл в сила съдебен акт - решение по гражданско дело (респ. вписаната преди това искова молба), за което АВ е имала съответната информация от книгите за вписване, но не ги е посочила в двата документа. Фактът, че АВ е имала информация за тези обстоятелства с правно значение, е виден и от приложените по делото удостоверения за тежести с изх. № 22869/20.06.2018 г., изх. № 22870/20.06.2018 г., изх. № 25100/23.06.2017 г. и с изх. № 7287/22.02.2019 г., издадени от агенцията за същите имоти и на същото правно основание за справките - чл. 48 ПВп. От разпита като свидетел на нотариус Хр. В. също е направен извод, че се касае за недобросъвестно поведение на служители при АВ, довело до неотразяване в удостоверенията за вещни тежести, послужили за изповядване на сделката, на собственически права на трети лица, при което се е стигнало до това, че дружеството-купувач не е придобило правото на собственост в пълен обем върху процесните имоти. Обратно, тези права са били отразени в други удостоверения за тежести, издадени от АВ.

Въз основа на така установеното от фактическа страна въззивният съд е посочил, че в конкретния случай е налице вреда, осъществена чрез поведение на бездействие на съответен служител на АВ, неотразил в удостоверението за вещни тежести правно значими факти и обстоятелства (вписана искова молба и отбелязано влязло в сила съдебно решение), които сочат категорично, че собствеността върху процесните имоти не е принадлежала изцяло на праводателите на „Фарт 23” ООД, а от там - и на последващия приобретател - ищеца „Лидер Инвестмънт-2016” ООД. Формата на вината при съответния служител няма значение, а тя се и предполага по силата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД и тази презумпция не е опровергана по делото. Самата вреда е имуществена и се изразява в това, че купувачът е заплатил цена за придобиване правото на собственост върху имотите в цялост, докато реално е придобил по-малък обем собственически права. Причинно-следствената връзка между поведението и вредоносния резултат е пряка и е налице - ако в удостоверенията за тежести са били посочени исковата молба и съдебното решение, нямало е да се стигне до покупко-продажбата между „Фарт 23” ООД и „Лидер Инвестмънт-2016” ООД, доколкото интересът на последния е бил да придобие цялостно собствеността върху продаваното имущество, а не само на идеални или реални части от него. Ето защо въззивният съд е приел, че исковата претенция по чл. 49 ЗЗД е основателна, като е налице и изричен текст за това - разпоредбата на чл. 49 ПВп.

Възраженията, противопоставени от ответната агенция в писмения отговор по чл. 131 ГПК, въззивният съд е намерил за неоснователни. Посочил е, че възражението за липса на идентичност между недвижимите имоти е опровергано от заключението на вещото лице в приетата пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза. Второто възражение за липса на идентичност между лицата, на които съгласно решение от 14.05.2007 г. по гр. д. № 3127/2004 г. на Софийския градски съд е присъдено да получат владение върху описаните в решението имоти, от една страна, и лицата, с които ищцовото дружество е сключило спогодба на 20.07.2018 г., също е прието за неоснователно по съображения, че в изминалия голям период от време (повече от десет години) е естествено част от тези лица да починат и в производството по спогодбата да бъдат заместени от своите наследници. За напълно неоснователни са счетени възраженията, че ищецът сам допринесъл за вредоносния резултат, понеже не направил задълбочена проверка за правния статут на закупуваните имоти. Друга проверка, освен да се поискат съответните удостоверения за тежести от АВ, както и да се осигури максимална сигурност чрез преминаване на продажната цена по доверителна сметка на нотариуса, не би могло да се иска и да се направи съгласно действащото законодателство. Последното възражение на агенцията е, че дружеството имало правата по чл. 188-192 ЗЗД, приложими при евентуална или реална евикция и трябвало да упражни тях, а не да предявява претенции към АВ. Съдът е посочил, че по съществото си това представлява „възражение за поредност“ (exceptio ordinis) относно последователността, в която ищцовото юридическо лице да упражни защитата на своите нарушени субективни материални права. Посочил е, че такава поредност не е предвидена в закона и не е налице законово установен ред, по който да се проведе подобна защита на нарушени материални права. В случая дружеството би могло да предяви претенции на договорно основание спрямо своя праводател по покупко-продажбата, но би могло да защити правата си и направо по общия ред на чл. 45-54 ЗЗД спрямо трето, неучастващо в нотариалното производство по покупко-продажбата лице (Агенция по вписванията), което е издало документи, удостоверяващи наличието на вписани актове, имащи значение за правната сигурност в оборота и преценката на нотариуса и представителите на участващите в нотариалното производство страни относно това на кого принадлежи правото на собственост върху процесните имоти. И след като в тези документи не са отразени правнорелевантни факти, имащи значение за тази преценка, то агенцията отговаря за нанесените от това вреди.

По въпроса как се остойностява нанесената имуществена вреда, доколкото изрично е направено от ответника и възражение за размера на вредите, въззивният съд е намерил, че от решаващо значение се явява уговорената цена по продажбата от 19.05.2017 г. между „Фарт 23” ООД и „Лидер Инвестмънт-2016” ООД за двата поземлени имота, която е в размер на 808 000 евро или 1 583 310,64 лева по фиксирания курс „лев-евро“ на БНБ. Това е така, тъй като дружеството-купувач е приело тази цена за справедлива и пазарна за цялото недвижимо имущество, считайки, че придобива срещу нея правото на собственост в пълен обем. Установява се обаче от техническата експертиза, че двете реални части от процесните поземлени имоти по решението от 14.05.2007 г. по гр. д. № 3127/2004 г. на Софийския градски съд, които са принадлежали на неучастващи в нотариалното производство по покупко-продажбата физически лица, представлява 70,61% от общата площ на двата имота, т. е. купувачът е придобил реално 29,39% от общата площ на имотите. Ето защо следва да се направи съотнасяне между непридобитите първоначално проценти от правото на собственост и заплатената цена за придобиване на цялото недвижимо имущество от 808 000 евро или съответната левова равностойност, като е намерено, че този начин на остойностяване на имуществената вреда е най-правилен и справедлив. Изчислена така, вредата възлиза на 614 888 евро или 1 202 616,40 лева. Това се явява равностойността на площта на имотите, която е посочено в нотариалния акт, че се придобива от „Лидер Инвестмънт-2016” ООД, но тя не е придобита поради съществуващи в полза на трети лица собственически права. Съдът обаче е обвързан, с оглед диспозитивното начало в процеса (чл. 6 ГПК), от преценката за стойността на вредата, направена от ищеца в исковата му молба, а тя е посочена на 575 023,45 евро или 1 124 648 лева по предявения главен осъдителен иск съгласно петитума на исковата молба.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че главно предявената искова претенция се явява изцяло основателна и я е уважил, като е посочил, че не дължи, при това положение, произнасяне по евентуално предявения иск и евентуалната претенция за лихва.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по исковете, който иска то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по касация - ищец по делото, е подаден отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

І. 1. Следва ли удостоверение за тежести, заявено за определен имот, т. е. по чл. 47 ПВп, или за определен период, т. е. по чл. 48 ПВп (отм., ДВ, бр. 2 от 2021 г.), да съдържа данни за всички вписвания по персоналните партиди на посочените в удостоверенията като праводатели лица, или следва да съдържа само данни за вписванията, касаещи тези лица, докато те са собственици на имота или притежават вещни тежести върху него - по този въпрос се твърди противоречие с решение № 2221/05.11.2013 г. по гр. д. № 2172/2013 г. на Варненския окръжен съд, влязло в сила като недопуснато до касационно обжалване с определение № 804/16.06.2014 г. по гр. д. № 1718/2014 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.;

2. По какъв начин следва да се определи размерът на имуществените вреди, претърпени от лица вследствие на поведение на служител на Агенция по вписванията, изразяващо се в невписване на права на трети лица в удостоверение за тежести - според касатора налице е противоречие с решение № 79/23.06.2022 г. по гр. д. № 2805/2021 г. на ВКС, ІV-то г. о.;

3. Налице ли е полагане на дължимата грижа от страна на купувача на недвижим имот, ако той не представи удостоверение за тежести преди сделката, а го извади за първи път 6 дни след сключването й - твърди се противоречие с решение № 294/13.10.2011 г. по гр. д. № 1515/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., както и с определение № 455/11.05.2011 г. по гр. д. № 623/2010 г. на ВКС, І-во г. о.; в касационната жалба се прави позоваване на определение № 212/16.03.2020 г. по гр. д. № 3603/2019 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.;

4. Налице ли е полагане на дължимата грижа от страна на купувача на недвижим имот, ако той не направи никакви други проверки за правата на продавача, извън заявяването на удостоверение за тежести - твърди се противоречие с решение № 2/26.03.2009 г. по гр. д. № 197/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о., както и с решение № 1593/21.12.2009 г. по гр. д. № 756/2009 г. на Софийския апелативен съд, влязло в сила.

ІІ. 1. Може ли въззивният съд да допусне представяне на писмени доказателства и да уважи доказателствени искания, чието събиране е можело да бъде извършено в първоинстанционното производство, но такова искане не е направено - според касатора налице е противоречие със следната практика на ВКС: решение № 63/28.02.2014 г. по гр. д. № 839/2012 г. на ІV-то г. о., решение № 42/06.06.2023 г. по гр. д. №[ЕИК] г. на ІV-то г. о., решение № 312/07.01.2020 г. по гр. д. № 1083/2019 г. на ІV-то г. о., решение № 199/01.02.2019 г. по гр. д. № 4108/2017 г. на ІІІ-то г. о., решение № 97/10.07.2015 г. по т. д. № 1534/2014 г. на ІІ-ро т. о., решение № 60/17.03.2014 г. по гр. д. № 4474/2013 г. на ІІІ-то г. о., решение № 371/05.03.2014 г. по гр. д. № 1906/2013 г. на ІV-то г. о., решение № 228/11.01.2013 г. по гр. д. № 388/2012 г. на ІІ-ро г. о., и решение № 182/08.11.2013 г. по гр. д. № 1959/2013 г. на ІІ-ро г. о.;

2. Следва ли съдът да се произнесе по всички направени възражения и твърдения на страните - твърди се противоречие с решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о.

ІІІ. При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът:

Кой следва да носи отговорност за вредите, които произтичат от допуснатите неточности в удостоверения за вещни тежести - Агенция по вписванията или Министерство на правосъдието като възложител на работата на съдията по вписванията.

Според касатора трайната съдебна практика, че отговорност носи Агенцията по вписванията заради разпоредбата на чл. 49 ПВп, се нуждае от преосмисляне, тъй като в случая агенцията не възлага на съдията по вписванията (чийто удостоверителен подпис е задължителен за валидиране на документа) да издава удостоверенията за тежести поради липса на правоотношение между двамата - съдията на вписванията не е служител на агенцията, а се назначава от министъра на правосъдието и извършва дейността си под ръководството на председателя на съответния районен съд.

ІV. Според касатора въззивното решение е очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:

І. 1. Съгласно дадените с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е разглеждал и не се е произнасял по такъв като поставения от касатора първи въпрос. Такъв въпрос не е разгледан и в решение № 2221/05.11.2013 г. по гр. д. № 2172/2013 г. на Варненския окръжен съд, което е влязло в сила като недопуснато до касационно обжалване с определение № 804/16.06.2014 г. по гр. д. № 1718/2014 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. Съгласно посочения тълкувателен акт, обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, поради което обжалваното въззивно решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за решаването на делото, или по въпрос, различен от поставения от касатора, който следва да ерешен от въззивния съд при някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК.

2. В решение № 79/23.06.2022 г. по гр. д. № 2805/2021 г. на ВКС, ІV-то г. о., е прието, че имуществената вреда, причинена от констатирано несъответствие между данните по книгите за вписване и удостоверение за вещни тежести е съизмерима с пазарната стойност на съответното имущество към датата на увреждането, т. е. дължимото обезщетение е в размер на действителната пазарна стойност на изгубеното от ищците към момента на отстраняването им от имота. В настоящия случай ищците не са претърпели съдебно отстранение, а след като случаите не са сходни, не може да се говори за противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС по поставения втори въпрос. Още повече, че въззивният съд също е приел като критерий пазарната цена на закупените имоти, която, в съответствие със спецификата на разглеждания случай, е намалил със стойността на площта със собственически права в полза на трети лица.

3. Поставеният трети въпрос не е разглеждан в цитираните от касатора съдебни актове, а и разгледаните в тях случаи се различават от този по настоящото дело. В решение № 294/13.10.2011 г. по гр. д. № 1515/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., е прието, че ищцата не е положила грижата на добър стопанин за да избегне вредите, чието обезщетяване претендира, тъй като не е извършила справка в съответната служба по вписвания за наличието на вписвания по чл. 4, б. „а” ПВп за имота, предмет на сделката. Така и в определение № 455/11.05.2011 г. по гр. д. № 623/2010 г. на ВКС, І-во г. о. (което не съставлява съдебна практика по смисъла на закона, тъй като с него в производство по чл. 288 ГПК не е допуснато касационно обжалване), е посочено, че ответникът въобще не е правил справка в службата по вписванията за имота, който купува. Видно от мотивите към обжалваното решение, справка е била извършена, като в издадените две удостоверения за вписвания, отбелязвания и заличавания е посочено, че по отношение на имотите няма вписани искови молби и/или съдебни решения. Определение № 212/16.03.2020 г. по гр. д. № 3603/2019 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., също е постановено по реда на чл. 288 ГПК и с него не е допуснато касационно обжалване, но и разгледаният в него случай е различен - удостоверението за вещни тежести е било издадено осем месеца преди сделката и не е било актуално.

4. Според решение № 2/26.03.2009 г. по гр. д. № 197/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о., основният спорен въпрос по делото е бил дали има валидно вписване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на 01.11.1994 г., както твърди ищецът, т. е. преди продажбата на същия имот с н. а. № 19/21.02.1995 г. на ответниците, които са противопоставили възражение, че исковата молба не е отбелязана в партидната книга. Посочено е, че когато по записванията в нотариалните книги (или поради липса на записвания) е невъзможно третите лица да узнаят чрез азбучния регистър и партидната книга, че срещу лицето, с което възнамеряват да сключат имотна сделка и за същия имот, има извършени вписвания на други актове от други лица, следва да се приеме, че няма валидно вписване. Не е изразено обаче становище по въпрос като поставения от касатора четвърти въпрос. Що се отнася до решение № 1593/21.12.2009 г. по гр. д. № 756/2009 г. на Софийския апелативен съд, същото не е практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а и не е представено с изложението на основанията за допускане на касационно обжалване.

В обобщение, по поставените в п. І. 1-4 правни въпроси не са налице поддържаните предпоставки за допускане на касационно обжалване.

ІІ. 1. Първият процесуалноправен въпрос е поставен с оглед допуснатото от въззивния съд събиране на доказателства, които не са били поискани от ищеца в рамките на първоинстанционното производство: декларация по чл. 38, ал. 9, т. 2 ЗСч от управителя на „Фарт 23“ ООД, извадка от ТР по партидата на същото дружество за наложени запори, справка от имотния регистър относно недвижими имоти на дружествого, заявления от нот. Хр. В. до съдия по вписванията, както и възложеното на ответника задължение за представяне на документи и изисканите документи от трето неучастващо в делото лице. За да уважи доказателствените искания на въззивника (ищец по делото), въззивният съд е взел предвид изложените във въззивната жалба оплаквания и уточненията по повод дадените от съда указания, че изводът на първоинстанционния съд за липса на противоправно действие на АВп, което да се изразява в непълнота на двете удостоверения за вещни тежести, е формиран при липса на възражение от страна на ответника в посочения смисъл, както и без на ищеца изрично да е разпределяна и възлагана доказателства тежест в тази насока, а с мотивите към първоинстанционното решение за съдържанието и обема на информацията, която би трябвало да се съдържа в тези удостоверения, на практика в предмета на спора е включено липсващо в отговора на исковата молба възражение за съпричиняване и/или за причиняване изцяло на вредите от трето лице, изключващо отговорността на ответника, т. е. налице е процесуално недопустимо разширяване на предметната рамка на спора. По повод на тези уточнения въззивният съд е изискал становище от ответника (сега касатор). Впоследствие с определение № 3175/22.12.2023 г. съдът е приел, че е налице хипотеза по чл. 266, ал. 3 ГПК и е уважил направените от ищеца доказателствени искания.

В разясненията, дадени в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е посочено, че ако въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В разглеждания случай, видно от доклада на първоинстанционния съд (определение № 1578/23.02.2022 г.), като факти, чието доказване е в тежест на ищеца, са посочени идентичността на имотите, предмет на н. а. № 56/19.05.2017 г., и имотите, предмет на решението от 14.05.2007 г. по гр. д. № 3127/2004 г. на Софийския градски съд; действията на ищеца за установяване правата на продавача по нотариалния акт „Фарт 23“ ООД и неговия праводател/праводатели върху имота преди сключването на сделката; предприемането на изпълнителни действия по отношение на имотите от взискателите по изпълнителния лист, издаден на основание влязлото в сила решение на Софийския градски съд; размера на претърпените вреди. Въпросът за съдържанието на исканията, отправени от нотариуса, за издаване на удостоверения за вещни тежести, не е обсъждан и по него доказателствена тежест не е разпределяна. В мотивите към първоинстанционното решение обаче е посочено, че исканията са били за издаване на удостоверения за имот със съдържанието, предвидено в чл. 47, ал. 1 ПВп и което е по-ограничено, а не за издаване на удостоверения за лице по чл. 46, ал. 1 ПВп, в който случай исковата молба и постановеното по нея решение биха били вписани, и оттук е направен извод, че с издаването на удостоверенията № 21401 и № 21402 от 25.05.2017 г. по чл. 47 вр. чл. 45, т. 2 ПВп не е било извършено противоправно действие или бездействие, не е налице фактическият състав на непозволено увреждане по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за възникване на отговорност на ответника за обезщетение.

При тези данни становището на въззивния съд в определението по чл. 267, ал. 1, изр. 1-во ГПК за наличие на обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, поради което и е допуснато събиране на нови доказателства във въззивното производство, е в съответствие със съдебната практика. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

2. При поставянето на втория процесуалноправен въпрос касаторът сочи като необсъдени от въззивния съд следните възражения (които следва да се квалифицират като доводи): че заявените удостоверения за тежести съдържат цялата информация, която следва да съдържат, предвид начина, по който са заявени - изискано е удостоверение по имот, а не по лице; че удостоверенията са издадени шест дни след сключването на сделката, а по делото няма никакви данни удостоверения за тежести да са заявявани и справки да са правени преди сключването на сделката; че купувачите са могли да се позоват на придобивна давност, изтекла в тяхна полза (присъединявайки и владението на праводателите си), за да отблъснат претенциите на третите лица.

На първо място следва да се отбележи, че, видно от представените във въззивното производство документи, няма разлика в начина, по който е било изискано издаването на удостоверения за вещни тежести, но в единия случай (удостоверения № 21401 и № 21402 от 25.05.2017 г. и заявленията, въз основа на които са издадени) няма отбелязване, а в другия случай (удостоверение № 7287 от 22.02.2019 г. и подаденото за него заявление) има отбелязване на вписана искова молба. А видно от самия текст на удостоверенията, издадени от АВп, проверката и в двата случая е извършена по лице така, както се изисква предвид съществуващата персонална система на вписване, но въпреки това в удостоверения № 21401 и № 21402 от 25.05.2017 г. същестува празнота, като не са отбелязани всички вписвания, налични по книгите за вписване. С оглед изложеното липсата на мотиви във въззивното решение по първия довод на въззиваемия (сега касатор) не сочи на допуснато съществено процесуално нарушение, което да е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Същото следва да се посочи и относно втория довод. Видно от т. 2 на н. а. № 56/19.05.2017 г., уговорено е заплащане на продажната цена по специална доверителна сметка на нотариус В., която от своя страна е следвало да нареди сумата към продавача едва и само при кумулативното изпълнение на две групи условия, едно от които е получаване от нотариуса на удостоверения за вписвания, отбелязвания и заличавания относно всеки от двата продавани имота, от които да се установява, че върху тях или части от тях няма тежести, възбрани, законни и/или договорни ипотеки, вписани искови молби и/или съдебни актове, други вписвания, както и че няма по отношение на имотите или във връзка с тях, каквито и да е права (вещни, облигационни или други) на трети лица, противопоставими на правата на купувача, с изключение на известните на купувача и изчерпателно посочени в нотариалния акт актове - цитираните там констативен нотариален акт и нотариален акт за неговата поправка, и възбрана. С включването на посочената клауза в съдържанието на договора купувачите избягват причиняване на вреди от придобиване на имот, който не принадлежи на продавача, или на имот с площ, по-малка от тази за която купувачът е заплатил, поради което и не може да се приеме, че последният не е положил дължимата грижа, като не е представил удостоверение за вещни тежести преди сделката, а го извадил за пръв път шест дни след сключването й.

За третия довод, макар да не е обсъден изрично в мотивите към обжалваното решение, се отнася изложеното от въззивния съд по повод друго възражение на ответника (сега касатор), което, както и настоящото, е свързано с последователността, в която ищецът може да защити нарушените си субективни материални права - след като такава поредност не е предвидена в закона, засегнатото юридическо лице може да избере това правно средство, което според неговата преценка му дава най-добрата защита.

ІІІ. Въпросът, който е поставен при основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съдебната практика, според която отговорността за причинени вреди в случай като разглеждания, се носи от Агенцията по вписванията, не се нуждае от преосмисляне и промяна, тъй като съдията по вписванията е част от структурата на Агенцията по вписванията и извършва дейност, която със закон е възложена на агенцията, поради което без правно значение е с кого същият е в трудово правоотношение.

ІV. Последното поддържано основание за допускане на касационно обжалване - това по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, също не е налице. Доводите, с които е обоснована очевидната неправилност, в случая в голямата си част се припокриват с доводите при обосноваване на поставените правни въпроси, при отговорите на които са и разгледани. Освен това в практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, когато съдът е допуснал толкова грубо нарушение на закона, до степен да го приложи в неговия обратен смисъл или да приложи несъществуваща или отменена правна норма, както и когато актът е явно необоснован поради груби нарушения на формалната логика - пороци, които са установими от прочита на съдебния акт, но каквито в обжалваното решение не са налице.

На последно място следва да се посочи, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК само е посочено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, но не е обосновано с позоваване на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, което не дава възможност да бъде разгледано.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.