Определение № 3234 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 358/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Х. В. и Р. С. В. чрез пълномощника им адвокат С. Ч. против решение № 53 от 1.04.2022 г., постановено по гр. д. № 26 по описа за 2022 г. на Апелативен съд - Бургас и на И. Х. Т. чрез пълномощника й адвокат М. А. против решение по чл. 247 ГПК № 146 от 22.08.2022 г. по същото дело на въззивния съд.

Ищците С. Х. В. и Р. С. В. атакуват въззивното решение в частта, в която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 334 от 28 октомври 2021 г. по гр. д. № 73/2021 г. на Окръжен съд - Бургас са отхвърлени:

• предявения от С. Х. В. против ЗД „Бул инс“ АД, гр. София иск за заплащане обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие виновно причиняване смъртта на Х. С. В. при ПТП на 3.11.2017 г. от водача И. Х. Т. за разликата над сумата 50 000 до сумата 150 000 лв.,

• предявения от Р. С. В. против ЗД „Бул инс“ АД, гр. София иск за заплащане обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие виновно причиняване смъртта на Х. С. В. при ПТП на 3.11.2017 г. от водача И. Х. Т. за сумата 20 000 лв.,

• предявения от С. Х. В. против И. Х. Т. иск за присъждане на законната лихва върху сумата 50 000 лв. за периода от 21.11.2017 г. до 18.07.2019 представляваща разлика над 277.78 лв. до присъдения размер от 7666.67 лв. и предявения размер от 30 669 лв.;

• предявения от Р. С. В. против И. Х. Т. иск за присъждане на законната лихва в размер на 18 400 лв. за периода 13.01.2018 г. до 18.07.2019 г. върху претендираното обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лв.

И. Х. Т. атакува произнасянето на въззивния съд по чл. 247 ГПК в частта, с която е оставено без уважение искането й за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 53/01.04.2022 г. по в. гр. д. № 26/2022 г. по описа на Апелативен съд - Бургас чрез заличаване диспозитива на решението, потвърждаващо осъдителното решение спрямо И. Х. Г. да заплати на С. Х. В. законна лихва в размер на 277.78 лв.

ЗД „Бул инс“ АД, гр. София е подало чрез пълномощника си адвокат М. Г. отговор на касационната жалба на С. Х. В. и Р. С. В. по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. Подало е и отговор на касационната жалба на И. Х. Т. със становище, че същата е недопустима, евентуално, че липсва основание за допускане на касационно обжалване.

С. Х. В. и Р. С. В. са подали чрез пълномощника си адвокат А. Д. отговор на касационната жалба на И. Х. Т. по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържат, че същата е недопустима, евентуално, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационните жалби са процесуално допустими, като подадени в срок, от надлежни страни и против подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното решение в частта, с която ЗД „Бул инс“ АД е осъдено да заплати на С. Х. В. сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва от 18.07.2019 г. е влязло в сила като необжалвано от ЗД „Бул инс“ АД. Констатирал е и че ищците навеждат доводи за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението на С. В. и неправилна преценка, че не са доказани конкретни житейски обстоятелства, които да обуславят особено силна връзка между пострадалия и брат му Р. В. и нарушение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, евентуално,че същото не е в размер на 50 %, като водачът на моторното превозно средство следва да носи по-голяма отговорност. ЗД „Бул инс“ АД е оспорило жалбата с изложени съображения относно правилност на извода за съпричиняване в съотношение на 50 %, липсата на активна легитимация на ищеца Р. В. и правилно приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД при определяне обезщетението за ищеца С. В.. И. Х. Т. също е оспорила въззивната жалба на ищците, като е навела и доводи за липса на виновно поведение от нейна страна и изключителност на вината на пострадалия за настъпване на ПТП. Тези доводи се поддържат и във въззивната й жалба против първоинстанционното решение в частта, с която е била осъдена да заплати на С. В. сумата 7 666.67 лв., представляваща законна лихва за забава върху дължимото обезщетение от 50 000 лв. за периода от 13 януари 2018 г. до 18 юли 2019 г. Оспорва и периода, за който е прието, че се дължи лихвата, като е навела съображения, че законната лихва се дължи от 21.11.2017 г., която дата е по-ранна по смисъла на чл. 429, ал. 3, изр. 2 КЗ, а датата от която лихвата се дължи от застрахователя е 18.04.2019 г.

При тези констатации Апелативният съд е приел, че възраженията във въззивната жалба на ищците и на ответницата И. Т. са свързани с наличието на вина и тежестта в съпричастността на поведението за всеки от участниците в процесното ПТП. Счел е за установено, че на 3-ти ноември 2017 г., около 18.30 ч. е възникнало ПТП на главен път I-6, км. 9 в посока гр. Бургас - гр. София, в което ответницата Ив. Т. като водач на лек автомобил марка „Шкода Фабия“ с регистрационен номер **** (л. а. Шкода) е ударила пресичащия от ляво надясно пътното платно пешеходец – Х. С. В., на 35 г. В условията на намалена видимост поради стъмняване л. а. Шкода се е движил на къси светлини – със зона на осветеност около 50 м., със скорост около 90 км./ч. в дясната лента за движение на пътното платно, което било двустранно ограничено от банкети и мантинели. Скоростта на движение на пешеходеца – с бавен ход според показанията на св. Ив. Л., е била 1.28 м./с. В момента, в който пешеходецът се е намирал в левия край на пътното платно, същият не е бил видим за водача на л. а. Шкода поради намалената видимост. Към намалената видимостта на водача на л. а. Шкода – Ив. Х., спрямо местоположението на пешеходеца Хр. В. на пътното платно, се наслагва и ограничаването на видимостта от изпреварващият в лявата лента л. а., марка „БМВ“, управляван от св. Ив. Л.. Последният е извършил маневра за заобикаляне на ляво и зад гърба на пешеходеца, в който момент л. а. Шкода се е намирал на 49.30 м. от мястото на удара, а пешеходеца – на разделителната линия на пътното платно и на около 2.5 м. от мястото на удара. Към началото на маневрата заобикаляне от л. а. „БМВ“ л. а. Шкода се е намирал на около 5 м. преди мястото на удара – или на около 54.3 м. преди линията на пресичане, като пешеходецът е станал видим след приключване на маневрата. Пешеходецът е продължил движението си, без да спира, като същевременно водача на л. а. Шкода – Ив. Т., е реагирала с отклоняване на автомобила надясно в опит да заобиколи пешеходеца, при което ударът е настъпил в дясната лента, на разстояние от около 7 м. от вдясно от левия край на пътното платно. При скоростта на движение от 90 км./ч., опасната зона за спиране на л. а. Шкода е 92.5 м., която е по-голяма от зоната на осветеност на левия фар – 50 м. поради което ударът е бил непредотвратим. Въпреки предприетото от л. а. Шкода заобикаляне на пешеходеца от дясно същият е бил ударен от дясно, в областта на подбедрицата, с предната лява част на л. а. Шкода със скорост от 90 км./ч. След сблъсъка л. а. Шкода е спрял в отбивката (лентата) за завиване надясно към сградите на предприятия „Технопласт“ и „Чикън Груп“. От удара тялото на пешеходеца – с височина от 181 см., е повдигнато на височината на автомобила и при падането главата му е ударила предното ветроупорно стъкло, след което тялото не пешеходеца било изхвърлено напред и наляво и е паднало на пътната настилка. В следствие на така настъпилия удар, пешеходецът е получил несъвместими с живота съчетани травми - фрактури на двете подбедрици, разкъсване на ставни връзки на шийни прешлени, кръвонасядане на гръбначния мозък в тази област, мозъчен кръвоизлив и контузия на мозъка, от които е настъпила неговата смърт.

Направил е извод, че ПТП е било предотвратимо от пешеходеца, ако същият не би предприел пресичане на пътното платно на пътя за движение, състоящ се от две пътни платна в двете платна, всяко с по две ленти за движение, ограничени с мантинели, както от двете страни на пътя, така и разграничителната за двете пътни платна с метална еластична мантинела и без намиращи се в района на платното за движение – път I-6 пешеходни пътеки. От страна на водача на л. а. Шкода ПТП е било предотвратимо само при движение със скорост от около 54 км./ч., с която би спрял преди мястото на удара, при предприемане на спирането в момента, в който пешеходецът се е намирал в левия край на пътното платно. Зоната на осветеност при къси светлини на автомобила е 50 м., при скорост от 51.6 км./ч. за ляв фар и 66.06 км./ч. за десен. Включително при евентуален удар с такава скорост, въз основа на изготвената от вещото лице схема на отхвърляне на тялото при удар с различните скорости (л. 123 от гр. д. № 73/2021 г.) е видно, че при евентуален удар със скорост между 40 – 48 км./ч., след отхвърляне на тялото, пешеходецът би паднал върху предния капак на автомобила, без контакт на главата с предното стъкло. Следователно ПТП е настъпило с оглед поведението както на водача на л. а. Шкода, така и на пешеходецът, като съпричастността на последния има значителен превес, като съдът е определил, че съотношението е 2/3 за пешеходеца и 1/3 за водача на л. а. Шкода.

В подкрепа на приетото съотношение са изложени съображения, че пешеходеца е предприел движение в грубо нарушение на правилата за движение по чл. 113, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1, 2 и 4 ЗДвП, както и в нарушение на чл. 114, т. 1 и т. 2 ЗДвП, като в участъка на път с изрично указана като позволена скорост на движение от 90 км./ч., съответстваща на разрешената за извън населено място е предприел пресичане на пътното платно, на място, в близост на което няма пешеходна пътека, преминавайки през огражденията на пътя, с бавен ход и без да се съобрази с приближаващите се моторни превозни средства. При така предприетото от негова страна пресичане на пътното платно, същият е бил ударен от МПС – л. а. Шкода, управляван от ответницата Ив. Т. с позволена за участъка скорост от 90 км./ч. При навлизане на пътното платно след преминаване през прегражденията същият се е движил с бавен ход, при което – с оглед показанията на св. Ив. Л., като водач на л. а. БМВ, след извършената от последния „спасителна“ маневра за заобикаляне на пешеходеца, последният въпреки това е продължил движението, без да спре. При тази обстановка и скорост на движение на л. а. Шкода, пешеходецът се е намирал на 49.30 м., попадайки в опасната зона на автомобила от 92 м., при което ударът е бил непредотвратим. След обстойно изследване на всички данни по делото от страна на вещото лице по поставените задачи, в заключенията и на първоначалната и на допълнителната експертизи се установява, че макар избраната от водача на л. а. Шкода скорост на движение от 90 км./ч. да е разрешена, същата е била несъобразена по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП с конкретните условия на видимост, определящи се след стъмняване от зоната на осветеност на фаровете при къси светлини – 50 м. Съдът е счел, че съобразно това, възражението от страна на ответницата Ив. Хр. Т., че ПТП е настъпило изключително и само по вина на пешеходеца, като и при съобразяване на ограничената видимост спрямо пешеходеца от изпреварващия в лявата лента л. а. „БМВ“ следва да се изключи напълно наличието на нейно виновно поведение, е неоснователно. Посочил е, че действително същата не би могла да съобрази поведението си с неправомерното поведение на други участници в движението на пътя, което не е била в състояние да възприеме поради ограничената видимост. Независимо от това, предвид обективно съществуващата намалена видимост, за нея е съществувало задължение да съобрази скоростта си, като я намали до около 52 км./ч., при което съобразно осветеността от левия фар, в обсега на който се е намирал пешеходецът, би могла да спре преди мястото на удара, като включително при удар с намалена в следствие на своевременно спиране, не биха настъпили последици – удар на главата на пешеходеца в предното ветроупорно стъкло, което е причинило най-тежките и летални травми.

При тези си изводи въззивният съд е приел, че при определяне на дължимите суми от ЗД „Бул инс“ АД следва да приложи нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в посоченото съотношение 2/3 към 1/3 на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пешеходеца спрямо вината на застрахования водач на л. а. Шкода.

Обсъдил е гласните доказателства и съобразявайки установените тежки в психичен план преживявания от страна на ищеца С. В. – на възраст 57 г. към м. ноември 2017 г. и загубата на неговия син в зрялата му възраст – 35 години, с която са свързани както в житейски план очаквания за съвместни преживявания и взаимни грижи, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението е 150 000 лв., което след намаляването му в определеното на основание чл. 51 ал. 2 ЗЗД съотношение, е дължимо в размер на 50 000 лв., заедно със законната лихва, която се претендира спрямо застрахователя от 18-ти юли 2019 г.

По отношение материалната легитимация на ищеца Р. В., брат на загиналия при ПТП, съдът посочил, че показанията на разпитаните свидетели установят най-общо, че братята са били близки, че ищецът преживял тежко загубата на своя брат. По отношение довода във въззивната жалба, че двамата братя са живели заедно, съдът е счел, че това не установява особени обстоятелства на емоционална свързаност между тях, тъй като пострадалият е заживял в [населено място] след раздялата си с неговата приятелка и роденото от съжителството им дете.

По отношение жалбата на И. Х. Т. съдът е приел, че същата е основателна във връзка с приложението на нормата на чл. 429, ал. 3 КЗ лихвите за забава на застрахования по ал. 2, т. 2, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на застрахователната сума, в който случай от застрахователя се плащат лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. В случая по делото е несъмнено се установява, че И. Т. като застрахована е уведомила ЗД „Бул инс“ АД на 22-ри ноември 2017 г., поради което дължимото на основание чл. 86, ал. 1 във вр. с чл. 84, ал. 3 ЗЗД обезщетение за забава от нея като деликвент, е в размер на законната лихва върху дължимото на С. Х. В. обезщетение за периода от 3.11. 2017 г. до 22.11. 2017 г. в размер на 277.78 лв., над който размер обжалваното решение по отношение на И. Хр. Т. следва да се отмени и предявеният от С. Хр. В. спрямо нея да се отхвърли за разликата до 7 666.67 лв.

В касационната жалба на ищците са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение, тъй като ЗД „Бул инс“ АД не е обжалвало решението на окръжния съд, с което е прието съпричиняване в размер на 50 % и с толкова е намалено определеното обезщетение, а в отговора на въззивната жалба дружеството е изложило подробни съображения за правилност на оспорения от ищците процент на съпричиняване. Евентуално са оспорени изводите на въззивния съд относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД като се твърди, че не е доказано загиналият да не е съобразил поведението си с пътната обстановка и да е нарушил разпоредбите на ЗДвП, както и изводите на съда относно периода на дължимостта на лихва от страна на водача И. Т. и нейния размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ищците се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2,, предл. второ и трето ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставят следните въпроси:

1) обвързан ли е съдът от оплакванията, сторени във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба и следва ли съдът да се произнася по ненаправено възражение във въззивна жалба;

2) следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока;

3) следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба;

4) при формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно;

5) при определяне степента на съпричиняването подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП;

6) кой е крайният момент на дължимост на законна лихва от страна на застрахования делинквент при наличие на уведомяване от негова страна за настъпване на застрахователното събитие;

7) следва ли при уведомяване от страна на делинквента, да не се дължи лихва върху присъдените обезщетения за периода, предвиден за определяне на обезщетение от страна на застрахователя след отправена от пострадалия претенция по чл. 380 КЗ.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ищците поставят следните въпроси:

1) Налице ли е произнасяне свръх петитум в случаите, когато въззивният съд е приел по-голямо съпричиняване, без да са били налице подобни оплаквания във въззивна жалба

2) следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност;

3) длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани;

4) може ли съдът да се отклонява при преценката си по съществото на спора от очертания с въззивните жалби правен спор, приемайки по-неблагоприятни за страната обстоятелства за доказани без а е имало възражения и оплаквания във въззивна жалба на насрещна страна;

5) при определяне степента на съпричиняването следва ли въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП;

6) кой е началният момент на дължимост на законна лихва от страна на застрахователя и крайния момент на дължимост на законна лихва от застрахования делинквент при наличие на уведомяване от страна на делинквента за настъпване на застрахователното събитие, за което увреденото лице не е било уведомено.

Ищците поддържат, че са очевидно неправилни изводите на съда относно крайния момент на дължимост на законна лихва от делинквента при наличие на уведомяване, респ. началния момент на дължимост на законна лихва от страна на застрахователя и възприетия за установен принос на пострадалия към настъпилия вредоносен резултат, въпреки изрично искане на страните в тази насока.

От посочените констатации е видно, че нито в касационната жалба на ищците са наведени доводи, нито в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси относно извода на въззивния съд, че по делото не са установени такива факти и обстоятелства, които да обусловят особена и силна емоционална връзка между пострадалия и брат му Р. В., поради което последният не е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Следователно не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Р. В. против ЗД „Бул инс“ и И. Т. искове.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване следва да се преценят само по отношение касационната жалба на С. В..

Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК, доколкото по предявения от С. В. против ЗД „Бул инс“ АД иск, въззивният съд се е произнесъл в рамките, в които е бил сезиран с въззивната жалба без в диспозитива на решението си да влошава положението на жалбоподателя. Приемането на различен процент на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, при липса на касационна жалба от ответното застрахователно дружество не обуславя необходимост да се прецени дали въззивното решение не е процесуално недопустимо.

Налице е основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по иска на С. В. против ЗД „Бул инс“ АД по първия поставен въпрос с цел преценка дали при формиране извод за по-голям процент съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия от този определен от първоинстанционния съд и при липса на въззивна жалба от ответното застрахователно дружество, въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК, т. 1 и решение № 68 от 29.08.2017 г. по т. д. № 60218/2016 г., ІІІ г. о., на които се позовава касаторът.

По въпроси от втори до пети не следва да се допуска касационно обжалване, като същите ще бъдат разгледани при постановяване на касационното решение доколкото са свързани с конкретни доводи в касационната жалба.

По въпроси шести и седми, касаещи предявения от С. В. против И. Х. Т. иск не е удостоверено основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се сочи практика на ВКС. Тези въпроси съвпадат с поставения при условията на чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК шести въпрос. Липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази част. В практиката на ВКС по решение № 128 от 4.02.2020 г. по т. д. № 2466/2018 г., І т.о. е дадено тълкуване, че спрямо договорите за застраховка на гражданската отговорност са предвидени специални правила, съобразно които застрахователят се задължава: на осн. чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ - да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от последния на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие, а на осн. чл. 429, ал. 1, т. 2 КЗ – да покрие отговорността на застрахования за неизпълнение на негово договорно задължение. И в двата случая изрично чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ предвижда, че в застрахователното обезщетение се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 КЗ. Следователно от една страна отговорността на застрахователя спрямо увреденото лице е функционално обусловена от отговорността на застрахования, включително и по отношение на лихвите за забава, които последният дължи на увредения. От друга страна за разлика от КЗ (отм.) новият КЗ (в сила от 01.01.2016 г.) в чл. 429, ал. 3, изр. 2 изрично лимитира включените в застрахователното обезщетение, а оттам и в застрахователната сума, лихви за забава като ги ограничава до тези, които текат от момента на по-ранната от следните дати: датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования на осн. чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на предявяване на претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, но не и от датата на настъпване на застрахователното събитие. Изводите на въззивния съд, че прекия делинквент отговаря за лихвата за забава от датата на деликта до датата, в която застрахователят е уведомен за застрахователното събитие, съответства на тълкуването в практиката на ВКС.

Останалите въпроси, поставени при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съществото си преповтарят въпросите поставени при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и съответно не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

По предпоставките за допускане на касационно обжалване по жалбата на И. Х. Т.:

Постановявайки решението по чл. 247 ГПК № 146 от 22.08.2022 г. в атакуваната му от И. Х. Т. част, съдът е посочил, че не е налице несъответствие между формираната в мотивите и диспозитива на решението решаваща воля на съда. Както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. Т. навежда довод, че в решение № 53 от 1.04.2022 г. съдът е посочил, че ищците претендират против делинквента лихва за периода 13.07.2018 г. – 18.07.2019 г. в противоречие на което е присъдел лихва за периода 3.11.2017 – 22.11.2017 г., който е извън процесния, поради което и решението е процесуално недопустимо. Изложените доводи, които касаят необжалваното от И. Т. решение № 53 от 1.04.2022 г. и липсата на формулиран въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, който да касае предпоставките по приложението на чл. 247 ГПК, обуславят извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване на решение № 146 от 22.08.2022 г., с което е отказано допускане на поправка на очевидна фактическа грешка на решение № 53 от 1.04.2022 г. по гр. д. № 26/22 г. на Апелативен съд - Бургас.

С. Х. В. и Р. С. В. са подали и частна жалба вх. № 5812/20.06.2022 г. против определение № 214 от 19.05.2022 г. по гр. д. № 26 по описа за 2022 г. на Апелативен съд – Бургас. С посоченото определение е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 53 от 1.04.2022 г., постановено по гр. д. № 26 по описа за 2022 г. на Апелативен съд – Бургас в частта за разноските, като формираната в мотивите воля на съда С. Х. В. и Р. С. В. да възстановят на ЗД „Бул инс“ АД направените във въззивното производство разноски в размер на 6960 лв., е отразена чрез осъдителен диспозитив в решението.

Атакуваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Когато съдът формира воля и я отрази в мотивите към съдебния акт, но пропусне да я обективира в диспозитива му, е налице очевидна фактическа грешка, която подлежи на поправяне по реда на чл. 247 ГПК. Доводите на жалбоподателите относно прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение са неотносими при преценка налице ли са предпоставките на нормата на чл. 247 ГПК за допускане поправка на очевидна фактическа грешка.

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение