Определение № 819 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4649/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца С. Г. И., чрез адв. А. П. /надлежно упълномощен/, срещу определение № 17999 от 26.09.2025 год., постановено по ч. гр. дело № 9194/2025 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Б с-в, с което е оставена без уважение частната жалба на С. Г. И. срещу определение № 46545 от 14.11.2024 год., постановено по гр. дело № 60546/2024 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 86 с-в, с което производството е прекратено и делото е изпратено по компетентност на Районен съд – Варна. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Основните доводи са, че следва да се приложи специалната подсъдност по чл. 127, ал. 2 СК, тъй като настоящият адрес на детето е в [населено място], където то посещава и учебно заведение. Безспорно било по делото, че майката се преместила заедно с детето в [населено място] през 2015 год., като те живели там до 10.08.2024 год. Същевременно детето категорично било отказало да се върне в [населено място] и не било налице неправомерно поведение от страна на бащата. Неправилно въззивният съд бил приел, че от значение при преценката по реда на чл. 127, ал. 2 СК е мястото, където била установена обичайната среда на живот на детето към датата на подаване на исковата молба. В частност не се касаело за временно отсъствие на детето или за отвеждането му от мястото на обичайното местопребиваване от единия родител без съгласието на другия. Налице бил осъзнат избор на детето, което разполагало със специална процесуална дееспособност по чл. 124 СК да избере при кой от своите родители желае да живее и къде да продължи образованието си. С решение № 15748 от 20.08.2025 год., постановено по гр. дело № 56853/2024 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 83 с-в, било постановено на основание чл. 124, ал. 3 СК детето Д. да продължи средното си образование в ГИЧЕ „С. В.“ – [населено място] за целия срок на обучение, съгласно действащия и предвиден учебен план на учебното заведение. Неправилно въззивният съд бил счел, че записването на детето в учебно заведение в [населено място] през м. септември 2024 год. и продължаващото до момента обучение там не води до промяна на обичайното пребиваване от [населено място] в [населено място]. Позоваването на краткия период между промяната на учебното заведение и датата на подаване на исковата молба не можело да обуслови липсата на трайното установяване на детето при бащата в [населено място]. Бащата не бил задържал неправомерно детето в [населено място]. Майката се била съгласила детето да живее и учи в [населено място], като това пребиваване продължавало повече от 14 месеца. Ако делото било изпратено в [населено място], това щяло да затрудни правата на детето и защитата на най-добрия му интерес. Д. била в 10-ти клас и евентуалното й връщане в [населено място] против нейната воля щяло да доведе до непредвидими и непоправи последици за нейното образование и развитие. Щяло да се наложи детето да пътува до [населено място], за да бъде изслушано, а това създавало допълнителни проблеми и неудобства. При разглеждане на делото в [населено място] щяло да има затруднения и при събирането на доказателства. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Когато прилага специалната местна подсъдност по чл. 127, ал. 2 СК, следва ли съдът да изследва и съобрази всички налични доказателства относно установената трайна връзка на детето с конкретно населено място към момента на постановяване на своето определение? 2/ Когато определя местната подсъдност в производството по чл. 127, ал. 2 СК, следва ли съдът да съобрази доказателствата за упражнена специална процесуална дееспособност по чл. 124, ал. 3 СК от страна на детето? 3/ Висящият спор по чл. 124, ал. 3 СК явява ли се преюдициален по отношение на спора по чл. 127, ал. 2 СК? 4/ Кой е релевантният момент за определяне на местната подсъдност на иска по чл. 127, ал. 2 СК, с оглед установеното трайно фактическо пребиваване на детето – датата на подаване на исковата молба или датата, на която съдът се произнася по допустимостта и подсъдността на делото с определение? 5/ Когато определя местната подсъдност по делото, следва ли съдът да съобрази наличието на повдигнат спор по чл. 124, ал. 3 СК, с оглед дадената от закона специална процесуална дееспособност на детето? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че първите три въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС /която не е цитирана/, а останалите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответната страна по частната касационна жалба Д. К. Ш. излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално – доводи за неоснователност на частната касационна жалба. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено, че на 11.10.2024 год. от С. Г. И. депозирал искова молба, с която поискал на основание чл. 127 СК да му бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на непълнолетната му дъщеря Д. С. И.. В исковата молба били наведени твърдения, че детето е родено от фактическото съжителство между С. Г. И. и Д. К. Ш., както и че от лятото на 2014 год. до лятото на 2024 год. детето фактически било пребивавало в [населено място] заедно с майка си Д. К. Ш., на която било предоставено упражняването родителските права. През м. август 2024 год. детето Д. отишла при баща си в [населено място], за да прекара с него 20 дена от лятната си ваканция. След това детето отказало да се върне обратно в [населено място]. Считано от 16.09.2024 год. детето имало настоящ адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] /удостоверение с изх. № 14616 от 16.09.2024 г., издадено от Столична община/, като била записана в ГИЧЕ „С. В.” като ученичка в клас при дневна форма на обучение през учебната 2024/2025 год /служебна бележка от 13.09.2024 год./. С решение от 10.01.2012 год., постановено по гр. дело № 7791/2011 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 88 с-в, упражняването на родителските права по отношение на Д. С. И. било предоставено на майката Д. К. Ш.. С оглед направеното в отговора на исковата молба възражение за местна неподсъдност, ответницата била представила сертификати и грамоти на Д. С. И., издадени от учебни заведения в [населено място]. Представила и медицински справки, от които било видно, че до началото на 2024 год. лекуващият лекар на детето бил в [населено място]. Видно било от удостоверение с изх. № АУ108617ПР от 02.11.2022 год. на [община], че като постоянен адрес на Д. С. И. бил вписан адрес в [населено място], [улица], [жилищен адрес]. От удостоверение с изх. № 14616 от 16.09.2024 год. на [община] се установявало, че настоящият адрес на Д. С. И. бил променен отново на [населено място], [улица], [жилищен адрес]. Представени били постановление от 29.10.2024 год. на СРП за отказ да се образува досъдебно производство срещу С. Г. И. за извършено престъпление по чл. 193а НК, както и декларации, с които било дадено съгласие за това Д. С. И. да бъде преместена в ГИЧЕ „С. В.“. Въззивният съд е намерил от правна страна, че предвидената в разпоредбата на чл. 127, ал. 2 СК местна подсъдност има специален характер спрямо местната подсъдност по чл. 105 и чл. 112 ГПК. При спор за местна съдебна компетентност при дела за родителски права следва да се прецени къде е трайното фактическото пребиваване на детето. В тази връзка, като се е позовал на практиката на ВКС, е приел, че от значение е мястото, където е установена обичайната среда на живот на детето към датата на подаване на исковата молба. Формалният акт на адресна регистрация не е от значение, защото се цели да се гарантира защита на интереса на детето в най-висока степен. Съдът, който е с най-тясна връзка с детето, следва да разгледа делото. Регистрираният адрес на детето може да съвпада с адреса, на който то трайно пребивава, но може и да е заявен едностранно от който и да е от родителите, без фактически детето да е променило обичайното си местопребиваване. Временното отсъствие на детето или отвеждането му от мястото на обичайно пребиваване от единия родител без съгласието на другия родител не е предпоставка за това спорът за родителски права да бъде разгледан от съда по мястото, където детето било е отведено. В случая се установявало въз основа на доказателствата по делото и изявленията на страните, че от 2015 год. непълнолетната Д. С. И. е с обичайно пребиваване в [населено място], където до м. август 2024 год. е живяла заедно с майка си и брат си. Там посещавала учебно заведение и установила социални контакти. Посещавала и извънкласни занимания. Дори и бащата да не бил давал съгласието си за това детето да се премести с майка си от [населено място] в [населено място], той не бил предприел никакви правни действия срещу това преместване и по същество се бил съгласил с него. Според съдебната практика обичайното пребиваване на едно лице там, където то е пребивавало относително продължително и в което място е установило центъра на жизнените си интереси. В тази връзка въззивният съд е приел, че записването на Д. С. И. в учебно заведение в [населено място] през м. септември 2024 год. само по себе си не води до промяна на обичайното пребиваване на детето от [населено място] в [населено място]. Краткият период между промяната на учебното заведение и датата на депозиране на исковата молба /само около месец/ не позволявали да се направи извод за трайното установяване на Д. С. И. в [населено място]. Промяната на настоящия адрес на детето от 16.09.2024 год. нямала правно значение за преценка на местно компетентния съд по чл. 127, ал. 2 ГПК. Бащата С. Г. И. не можел да предизвика промяна на местно компетентния съд по делото, като се позовава на недобросъвестното си поведение, изразяващо се в задържане на детето в [населено място] в нарушение на съдебното решение, с което упражняването на родителските права по отношение на детето било предоставено на майката Д. К. Ш.. Последната, видно от доказателствата по делото, не била съгласна и се била противопоставила на това детето Д. С. И. да пребивава в [населено място]. С този мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното определение, с което производството е прекратено и делото е изпратено по компетентност на Районен съд – Варна. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно приетото съответно в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивния акт, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Четвъртият поставен в изложението въпрос е обуславящ, но няма претендираното от касатора значение, тъй като в установената практика на ВКС се приема, че компетентен да разгледа делото по искове с правно основание чл. 127, ал. 2 СК, респ. чл. 59, ал. 9 СК /какъвто е предявеният в случая, доколкото се касае за искане за промяна в постановените по-рано мерки и определяне на нови, поради поддържано от ищеца изменение в обстоятелствата/, е районният съд по настоящия адрес на детето. За настоящ адрес на детето се приема неговото фактическо местопребиваване към момента на предявяване на иска. Именно в този смисъл следва да се тълкува законовата разпоредба, изхождайки от характера на производството по споровете за местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му, в което производство основната цел е закрила на интересите на детето. При спор за определяне на местна подсъдност се преценява къде е било фактическото пребиваване на детето, а това е мястото, където е неговата обичайна среда на живот – т.е. мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда, за която се съобразяват, наред с други фактори, и продължителността, редовността, условията и причините за престоя, както и причините за преместването. Временното отсъствие на детето от това място не означава смяна на пребиваването му, нито отвеждането му от обичайното местопребиваване от единия родител без съгласието на другия може да обоснове компетентност за разглеждане на спора за родителски права от съда по мястото, където то е отведено. Местната подсъдност по тези искове изключва общата подсъдност по чл. 105 ГПК, респ. чл. 112 ГПК, тъй като е подчинена на закрилата на интересите на детето. Поради това и административните действия на родителите, с които те декларират един или друг настоящ адрес на детето, не могат да имат значение за определяне на компетентния съд, доколкото следва да се държи сметка за фактическото пребиваване на детето във връзка с последващите процесуални действия при разглеждане на спора /определение № 187 от 25.03.2013 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1956/2013 год., IV г. о., ГК, определение № 185 от 23.04.2013 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2198/2013 год., II г. о., ГК, определение № 188 от 17.04.2019 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1331/2019 год., IV г. о., ГК, определение № 77 от 01.03.2021 год. на ВКС по ч. гр. дело № 254/2021 год., III г. о., ГК, определение № 217 от 27.05.2021 год. на ВКС по ч. гр. дело № 1439/2021 год., III г. о., ГК, определение № 94 от 09.03.2022 год. на ВКС по ч. гр. дело № 4937/2021 год., III г. о., ГК, определение № 99 от 15.03.2022 год. на ВКС по ч. гр. дело № 736/2022 г., III г. о., ГК, определение № 3199 от 25.10.2023 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3646/2023 год., IV г. о., ГК, определение № 1031 от 07.03.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 514/2024 год., III г. о., ГК, определение № 4138 от 19.09.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3417/2024 год., IV г. о., ГК, определение № 4436 от 07.10.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3652/2024 год., III г. о., ГК и др./. В съответствие с горепосочената практика въззивният съд е отчел, че упражняването на родителските права по отношение на детето е било предоставено на майката, при която е било определено и местоживеенето му /в [населено място]/, като е приел, че задържането на детето в [населено място] от баща му след времето за осъществяване на определения режим на лични контакти между тях, без съгласието на майката, както и записването на детето в учебно заведение в [населено място] през м. септември 2024 год. – месец преди датата на подаване на исковата молба /т.е. кратката продължителност на пребиваването му в [населено място]/, не са обстоятелства, които могат да обосноват местна подсъдност. Първият поставен в изложението въпрос е обуславящ, но касаторът не е обосновал допълнителната предпоставка на наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е посочил относима съдебна практика, на която според него противоречи обжалваното определение. Независимо от това, за пълнота следва да се посочи, че в съответствие с разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2017 год., ОСГТК, въззивният съд е разрешил въпроса за подсъдността на спора след преценка на събраните по делото доказателства за релевантните фактически обстоятелства към момента на завеждане на исковата молба – 11.10.2024 год. Настъпилите след това обстоятелства не могат да се отразят върху подсъдността – чл. 120 ГПК /ответницата Д. Ш. е дала съгласие детето да продължи образоването си през учебната 2024/2025 год. в 157 ГИЧЕ „С. В.“ – [населено място] на 10.12.2024 год./. А желанието на непълнолетното дете да остане да живее с баща си, респ. да продължи средното си образование в училище в [населено място] – обективирано в заявлението от 15.08.2024 год. до директора на Дирекция „Социално подпомагане – М.“ /на л. 17 от първоинстанционното дело/, е обстоятелство, което няма отношение към определяне на местно компетентния съд, който да разгледа спора. Въпросите по т. 2 и т. 5 от изложението отправят идентично питане за значението на повдигнат спор по чл. 124, ал. 3 СК при преценката за местната подсъдност на иска по чл. 127, ал. 2 СК. Същите, както и въпросът по т. 3 от изложението не осъществяват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърденията, че непълнолетното дете се е обърнало към съда за разрешаване на разногласията му с родител и в тази връзка е било образувано гр. дело № 56853/2024 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 83 с-в, като с решение № 15748 от 20.08.2025 год. е било постановено на основание чл. 124, ал. 3 СК детето Д. С. И., представлявана от директора на РДСП – София Град, да продължи средното си образование в 157 гимназия с изучаване на чужд език „С. В.“ – [населено място] за целия срок на обучение, съгласно действащия и предвиден учебен план на учебното заведение, са наведени за първи път от ищеца в подадената от него частна касационна жалба, поради което не са били обсъждани от въззивния съд. Освен това посочените обстоятелства не са от значение за преценката за местна подсъдност на спора. Ненавършилите пълнолетие деца живеят заедно с родителите си, съответно с този от тях, на когото е предоставено упражняването на родителските права, освен ако важни причини налагат да живеят отделно – чл. 126, ал. 1, изр. 1 СК. Съгласно чл. 126, ал. 1, изр. 2 СК, за промяна на местоживеене на детето, която води до съществена промяна на центъра на неговия социален и семеен живот, е необходимо съгласие на двамата родители, включително при постановено решение по чл. 59 и чл. 127. С разпоредбата на чл. 124, ал. 3 СК е създаден механизъм за разрешаване на разногласия по съществени въпроси между родител и дете, което е навършило четиринадесет години. По този ред обаче не могат да бъдат разрешавани спорове между родителите относно упражняването на родителските права, в т.ч. относно местоживеенето на детето – последните се решават чрез споразумение или по съдебен ред. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд