Определение № 192 от 28.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 604/2021 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Л. Г. Г. от гр. Ст. З., чрез пълномощника му адв. Ст. Ч. от АК – Ст. З., срещу въззивното решение № 236 от 23.10.20 год. по гр. д. № 3033/20 год. на Старозагорския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 17.06.2020 год. по гр. д. № 5970/2019 год. на Старозагорския районен съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата над присъдените 239.52 лв. до пълния претендиран размер от 12 000 лв. за периода от 15.11.2014 год. до 8.08.2019 год. Касаторът поддържат доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение с искане за отмяната му и вместо това се постанови друго, с което ответникът бъде осъден да му заплати сумата 11 300 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника вследствие лишаването на ищеца от ползване на съсобствения им имот за периода от 15.11.2014 год. до 8.08.2019 год., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Изложени са съображения относно правната квалификация на иска с оглед липсата на спор за ползването от ответника в посочения период на съсобствения имот, като релевантните по спора факти не са обсъдени от въззивния съд. Касаторът претендира и присъждане на направените разноски. Ответникът по касационната жалба, ответник и по предявения иск – Е. Г. Г., чрез пълномощника му адв. Р. А. от АК-Ст. З., в представения писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. счита жалбата за неоснователна. Претендира и присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните въз основа данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, с оглед критериите по чл. 280, ал. 3 ГПК. Същата отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, като в приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. За обосноваване на първото е поставен въпросът за правната квалификация на иска по чл. 59 ЗЗД с позоваването на противоречие в произнасянето по този въпрос с т. 11 от ППВС № 1/1979 год. по гр. д. № 1/79 год. Въз основа на този общ въпрос касаторът поставя и въпроси, доразвиващи съображенията му относно квалификацията на иска за заплащане на обезщетение /т. 1.3 от изложението/, с посочване на факти, релевантни относно извод за неоснователното обогатяване, в хипотеза на влошени отношения между съсобственици и обратната, и значението на този факт по отношение необходимостта от писмена покана. Поставен е и въпросът, ако такава не е изпратена, налице ли е неоснователно обогатяване за ползващия съсобствения имот и с какъв иск неползващият го би могъл да се защити. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновава със значението на същите поставени въпроси за точното прилагане на закона с оглед относимостта на отношенията между съсобствениците преди отправяне на поканата по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС за иска за обезщетение за периода преди получаването й. Очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение се аргументира с явната необоснованост на извода на съда при факта за наличие на неоснователно обогатяване на ответника поради ползване на съсобствения имот без да плаща наем и в периода преди поканата. За да се произнесе по релевираните основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС съобрази следното: За да постанови решението си въззивният съд приел, че с оглед изложените от ищеца обстоятелства и релевантните по спора факти предявеният иск е с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, поради което и разполагайки с него, съсобственикът, който е лишен от ползването на общата вещ, не може да предяви иска по чл. 59 ЗЗД. Последният представлява обща хипотеза на неоснователното обогатяване и е приложима когато лице, несобственик ползва имота без правно основание за това и препятства собственикът да го ползва съобразно правото му. Въззивният съд, както и първоинстанционният, се е позовал на т. 11 от ППВС № 1/79 год., в която е прието, че правилото на чл. 59 ЗЗД намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се. Тази хипотеза не е налице в случая, с оглед защитата на ищеца на основание иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, представляващ частен случай на общата забрана на неоснователното обогатяване на едно лице за сметка на друго. Квалификацията на заявената претенция за обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен имот поради ползването му от друг съсобственик, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, поражда задължението за плащане на обезщетение от деня на писменото поискване. Липсата на писмена покана за заплащане на обезщетение за периода преди получаването на такава на 8.08.2019 год. е обосновала извод за неоснователността на иска за процесния период. Този извод не е обусловен от неправилна квалификация на иска, а от липса на предпоставки за уважаването му, в частност тази за наличието на писмена покана за плащане на обезщетение, след получаването на която ползващият имота може да предостави възможността за ползване на другия съсобственик и така да се освободи от отговорност. Защото ползването му е основано на правата, които има като съсобственик на имота, за разлика от ползването от трето лице, което ще отговаря и без покана, защото няма такива права. Правната квалификацията на иска за претендираното обезщетение е обусловена от твърденията в исковата молба на ищеца, сега касатор, срещу съсобственика му, притежаващ 1/2 ид. ч. в имота, който го лишава от ползването му, претендираното обезщетение се основава на установения от експертизата размер на пазарния наем, като равностойност на ползването, от което е лишен. Участието на страните в съсобствеността е установено, което е релевантният факт за квалификацията на предявения иск срещу съсобственика по чл. 31, ал. 2 ЗС. Неучастващият в съсобствеността ответник ще отговаря на основание чл. 59 ЗЗД, какъвто иск не е предявен. При изложените във въззивното решение съображения поставеният общ правен въпрос относно правната квалификация на иска е неотносим към извода на съда по спора за претендираното обезщетение за спорния период преди получаването на писмената покана за плащане на обезщетение. Както той, така и останалите свързани с него въпроси в изложението, по своята същност изразяват оплакването на касатора и недоволството му от отхвърляне на претенцията за период, в който действително ответникът, съсобственик в имота, е ползвал сам същия. Именно поради това установено ползване само от ответника касаторът счита, че е налице неоснователно обогатяване, което е предмет на иска по чл. 59 ЗЗД, правна квалификация на претенцията за обезщетение, при която писменото искане да не е предпоставка за основателността й и което би обосновало уважаването на иска и за спорния период. Извън казаното за правното основание на съсобственика да ползва съсобствения имот при предпоставките по чл. 31, ал. 1 ЗС, обсъждането по оплакването на касатора за приложение на различна квалификация на спорното право – по чл. 59 ЗЗД, а не тази по чл. 31, ал. 2 ЗС, на основание на която е решен спорът, не е предмет на настоящето производство по чл. 288 ГПК, освен ако не е налице наличие на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Последното отсъства, тъй като решаващият съд се е произнесъл по предявения иск за заплащане на обезщетение за ползването на съсобствен имот от един от съсобствениците, т. е. не е налице отклонение от принципа на диспозитивното начало, в който случай грешна правна квалификация би била основание за недопустимост на постановеното решение. Такава хипотеза не е налице, поради което и не е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не се констатира при прочита му такова съществено нарушение на процесуалните правила по квалифициране на спорното право, което да обоснове извод за допускане на касационното обжалване без да е необходима преценка на процесуалните действия на съда и страните, както и събраните доказателства. Приложението на материалният закон е в неговия действителен смисъл, като е съобразена от решаващият съд и съществуващата съдебна практика. Неотносимостта на поставените въпроси, както и наличието на утвърдена съдебна практика, в т. ч. и задължителна, по приложението на относимите разпоредби по чл. 31, ал. 2 ЗС, респ. чл. 59 ЗЗД, обосновава липса и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Значението, което е придадено от касатора на необходимостта от произнасяне в посочения от него смисъл, всъщност би довело до противоречие с материалния закон и практиката, което изключва релевираното основание. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Въпреки този изход на настоящето производство и искането на ответника за плащане на разноските, такива не му се присъждат поради липса на доказателства за превеждане по банков път на договореното адвокатско възнаграждение, съгласно клаузите на представения договор за правна защита и съдействие /л. 19 от настоящето производство/. Водим от тези съображения настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.