Определение № 763 от 11.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1400/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. В. В. и „Вилекс агро“ ЕООД срещу решение №45/21.03.2024г. по т.д.№197/23 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което, след отмяна на решение №85/13.07.2023г. по т.д.№177/22г. по описа на Окръжен съд Плевен, съдът е признал за недоказано оспорването на споразумение от 21.10.2020г. и е осъдил касаторите да заплатят солидарно на „Сън комерс“ЕООД на основание чл.93 ал.2 ЗЗД вр. чл.79 ал.1 и чл.121 ЗЗД сумата 111 301,12 лв., представляваща двоен размер на задатъка по споразумение от 21.10.2020г., ведно със законната лихва и разноски. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и поради необоснованост. Поддържа се, че неправилно, в нарушение на чл.121 ЗЗД, съдът е приел, че сумата е дължима от ответниците в условията на солидарност, тъй като уговорка между страните за поемане на дълга на земеделския производител от дружеството при условията на солидарност липсва; неправилно съдът е приел съществуването на действително споразумение от 21.10.2020г.; неправилно е тълкувал клаузите му; неправилно е кредитирал показанията на свидетелката, въпреки нейната заинтересованост и липсата на други доказателства, които да ги подкрепят. По тези съображения касаторите са поискали въззивното решение да бъде допуснато до проверка по същество и отменено, като с решението си касационната инстанция отхвърли предявения срещу тях в условията на субективно пасивно съединяване иск. В представеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите обосновават приложимост на общото основание за допускане до касация по чл.280 ал.1 ГПК с разрешени, според тях, от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото въпроси: Дали въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички допустими и относими към спора доказателства?; Допустими ли са свидетелски показания относно обстоятелствата „замяна на първата страница на споразумението“, „изменение на първата страница на споразумението, досежно заглавната й част и страните, които го подписват“ с оглед забраната за допустимост на свидетелски показания по чл.164 т.3 и т.5 ГПК? Твърди се, че първият от въпросите съдът е разрешил в противоречие с решения по гр.д.№1802/09г. на І.V г.о. на ВКС, по т.д.№2476/14г. на І т.о. на ВКС и т.д.№903/11г. на ІІ т.о. на ВКС, а разрешаването от касационната инстанция на втория, доколкото е свързан с приложното поле на чл.165 т.3 и т.5 ГПК, би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението се поддържа, че по отношение на материалноправния въпрос за наличието на споразумение по смисъла на чл.101 ЗЗД и солидарна отговорност на втория ответник във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, възприета с решенията по гр.д.№420/09г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д. №955/12г. на ІV г.о. на ВКС и т.д.№939/09г. на І т.о. на ВКС. Моли да бъде отговорено на въпросите, които за от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: Дали въззивният съд е длъжен да приложи чл.20 ЗЗД и да тълкува волята на страните при неяснота относно страните по споразумение/клауза за поемане на чужд дълг на основание чл.101 ЗЗД? и Дали може да се приеме,че е налице действително споразумение за встъпване в дълг по чл.101 ЗЗД като процесното, когато лицата, които се сочат за негови страни в първата част на споразумението и лицата, които се сочат за солидарни длъжници за чужд дълг във втората част на споразумението са различни? Ответникът „Сън комерс“ ЕООД се е противопоставил на искането за допускане на обжалваното решение до касационен контрол с доводи за липса на предпоставки за достъп до касация. По същество поддържа становище за неоснователност на наведените в касационната жалба оплаквания и искане за отмяна на въззивния акт. Прави искане за присъждане на направените в производството разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да формира извода си за основателност на предявените от „Сън комерс“ЕООД срещу В. В. В. и „Вилекс агро“ЕООД искове с правно основание чл.93 ал.2 вр.чл.79 ал.1 и чл.121 ЗЗД въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото,че ищцовото дружество и първият ответник /действащ в качеството му на земеделски производител/ са били в търговски отношения по четири договора за продажба на слънчоглед, като, поради неизпълнение на задълженията по договорите от страна на В., са преуредили взаимоотношенията си, сключвайки споразумение на 21.10.2020г., с което са се съгласили задълженията му, възлизащи на обща стойност 85 650,56 лв. да бъдат погасени частично чрез плащане /30 000 лв./ и частично чрез действия по жънене, измерване и превозване на пшеница, реколта 2020/2021г. до определена складова база в срок до 01.07.2021г., при определена цена на тон пшеница до размера на остатъка от задължението 55 650,56 лв., като последната сума /която е била авансово заплатена от ищеца/ е договорено да се счита за задатък. Оспорването на споразумението от 21.10.2020г. с твърдения,че такова с посоченото в него съдържание не е сключвано и подписвано от В. и представлява подправен и неистински документ, съдът е намерил за неоснователно, приемайки,че установеното от заключението на съдебно техническата експертиза обстоятелство, че двете страници на документа са изготвени с еднакъв по вид и размер шрифт, но са отпечатани на различни принтери и на различна хартия, само по себе си не е достатъчно, за да обоснове извода, че документът следва да се изключи от доказателствения материал по делото. Позовал се е на изявлението на вещото лице,че съществуващите технически средства не позволяват да се установи по различно време ли са създадени двете страници, както и на показанията на разпитаната по делото свидетелка, според които при подписването на споразумението се е явил само В., който заявил,че управителят на „Вилекс агро“ЕООД И. е възпрепятстван и поради това се наложило първата страница от споразумението да бъде променена, което било извършено от адвоката на различни от тези,с които е отпечатана втората страница принтер и хартия, като в титулната й част е посочен „Вилекс агро“ ЕООД като страна по споразумението,представлявана чрез В., който, видно от представеното по делото пълномощно, разполага с необходимите пълномощия. Съдът е посочил,че кредитира показанията на свидетелката, макар и тя да е служител на ищцовото дружество, тъй като същите, преценени съобразно чл.172 от ГПК, са житейски логични, безпротиворечиви и непротиворечащи на останалите събрани по делото доказателства. От споразумението е видна последователността между първата и втората страница в текста и съдържанието на същото. Направеното от ответника В. оспорване на споразумението,основано на твърдения,че подписаната от него втора страница от документа представлява част от друго споразумение, съставът на апелативния съд е намерил за недоказано със съответни ангажирани от него доказателства, установяващи наличието му. Допълнително е изложил съображения,че от факта, че подписите са положени само на втората страница, не може да бъде извлечен извод за неистинността му, тъй като законът не поставя изискване всички страници от него да са подписани. За неоснователно е намерено и възражението на ответника „Вилекс агро“ ЕООД за липса на дадено от него пълномощно, което да създава представителна власт за сключване на договори, водещи до възникване на договорна отговорност за дружеството. Позовал се е на приетото по делото нотариално заверено безсрочно пълномощно с дата, предхождаща сключването на споразумението, от чието съдържание се установява предоставена на В. от управителя на ответното дружество представителна власт да извършва всякакви правни действия, включително да сключва от името и за сметка на дружеството договори. Констатирайки,че липсват както твърдения,така и доказателства пълномощното да е било оттеглено към датата на сключване на споразумението, както и,че авторството му не е било оспорено в производството по делото,съдът е направил извод,че извършените от В. действия по задължаване на дружеството „Вилекс агро“ ЕООД като солидарен длъжник, наред с него, са породили съответните обвързващи същото правни последици. Съобразявайки разпоредбата на чл.121 от ЗЗД,според която солидарност между двама или повече длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните, въззивният съд е посочил,че в случая основанието за възникване на солидарността е встъпването в дълг от страна на „Вилекс агро“ ЕООД наред с първоначалния длъжник - земеделският производител В. В., обективирано в процесното споразумение. Отбелязвайки фактите,че: в титулната част на споразумението като страна е посочено дружеството „Вилекс агро“ ЕООД, обозначено като солидарен длъжник наред с В. В.; че в т.5 от същото е посочено, че В. и И. отговарят солидарно за задълженията на земеделския производител за изпълнение на задълженията му по споразумението; че както от пълномощното, така и от вписванията в Търговския регистър, И. е управител и представляващ „Вилекс агро“ ЕООД; че с показанията на свидетелката са установени времето и причините за подмяната на първата страница от споразумението, като вместо управителя в лично качество,е вписано представляваното от В. търговско дружество „Вилекс агро“ЕООД, съдът, прилагайки критериите за тълкуване на договорите по чл.20 ЗЗД,е приел,че действителната обща воля на страните е била солидарното задължение да бъде поето от управляваното от И. дружество, а не лично от него в качеството му на физическо лице. За формирането на този извод съдът е посочил, че съобразява и поведението на страните преди сключване на споразумението, констатирайки,че с отговорите на исковата молба и двамата ответници са се позовали на проект на споразумение /неподписано от страните/ с дата 15.10.2020г., изпратено им като електронно съобщение от управителя на ищцовото дружество за погасяване на задължения на двамата ответници към „Сън комерс“ ЕООД за 2019г. и за 2020г., както по процесните четири фактури, издадени към В. и включени в подписаното споразумение, така и на задължения на „Вилекс агро“ ЕООД; че пак с отговора на исковата молба ответното дружество е признало, че с ищеца са водени преговори за погасяване на задълженията на В. с негово участие, както и е изложило твърдения,че всичките му задължения към „Сън комерс“ЕООД са били изпълнени. Въз основа на тези изявления на втория ответник въззивният състав е извел,че ищцовото дружество и „Вилекс агро“ ЕООД са били също в търговски взаимоотношения, от което е направил извод, основан на житейската логика, че именно дружеството, участвало в преговорите по сключване на споразумението, а не управителят му И. в качество на физическо лице, се е задължило да поеме с последвалото споразумение солидарното задължение, наред с първоначалния длъжник. В заключение съдът е обобщил, че със сключеното споразумение е налице валидно поето от страна на „Вилекс агро“ ЕООД, действало чрез пълномощника В., задължение при условията на солидарност, наред с В., в качеството му на земеделски производител- длъжник, към кредитора му „Сън комерс“ ЕООД за погасяване на задълженията на последния по реда и начина, посочени в споразумението. Тъй като ответниците нито са направили възражения, нито са ангажирали доказателства да са изпълнили поетите задължения, а от счетоводната експертиза е установено,че е налице извършено от ищеца авансово плащане към В. на сумата 55650,56 лв., която страните по споразумението са приели да се счита за задатък, какъвто характер й придава и нормата на чл.334 изр.трето от ТЗ, при наличието на отказ от договора от страна на заплатилия задатъка кредитор „Сън комерс“ ЕООД /предвид предявената искова претенция/, съдът е достигнал и до крайния си извод,че на основение чл.93 ал.2 от ЗЗД ответниците му дължат задатъка в двоен размер, а именно-сумата 111 301,12 лв. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество,които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Въпросите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Първият и вторият от въпросите, по начина, по който са формулирани, са по правилността на извършените от въззивния съд процесуални действия при решаването на спора, поради което не изпълняват общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на контрол по същество от касационната инстанция на постановения от него акт. Освен това първият от въпросите не кореспондира със съответно оплакване за необсъждане на конкретни доказателства. Наведено е такова за липса на произнасяне по доводи на страната, но въпрос, относим към това оплакване не е поставен. Отговорът на втория от въпросите също предпоставя преценка на съдържанието на конкретното споразумение, поради което няма характер на правен въпрос по приложението на закона, който би имал общозначимо приложение. Твърдението за произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, възприета с решенията по гр.д.№420/09г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д. №955/12г. на ІV г.о. на ВКС и т.д.№939/09г. на І т.о. на ВКС не се свързва с конкретно формулиран въпрос а с общ и хипотетичен такъв „за наличието на споразумение по смисъла на чл.101 ЗЗД и солидарна отговорност на втория ответник във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД“, отговор на който,без да е ясен смисъла му, също не може да бъде даден. По въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД при постановяване на съдебното решение е налице многобройна практика на касационната инстанция в решения по чл.290 ГПК, според която при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни единствено изявената обща воля на страните, а не предполагаемата и не може да подменя нейното съдържание. Наличието на такава практика изключва приложението на сочената с въпроса допълнителна предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. От друга страна решението на въззивната инстанция е изцяло съобразено с нея, видно от изложените в него мотиви,въз основа на които съдът е достигнал до изводите си за наличие на воля у страните за солидарно задължаване на двамата ответници, които са основани на комплексен анализ както на клаузите на споразумението, така и на останалите събрани във връзка с установяване действителната воля на страните при договарянето доказателства, което е пречка обжалването да бъде допуснато и при хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Последният от въпросите отново е основан на преценка на прието по делото доказателство с конкретно съдържание и касае правилността на извода на въззивната инстанция, че страните са обвързани от действително споразумение за встъпване на втория ответник в дълга на първия, формиран във връзка с извършен анализ и обсъждане както на съдържанието му, така и на останалите събрани по делото доказателства.Поради това и този въпрос не отговаря на общото изискване за достъп до касационен контрол. Липсва и основание, с оглед съдържащата се в него конкретика,да се приеме,че отговорът му би бил от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото, предвид разясненията по приложението на основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, дадени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното налага извод за липса на обосновани от касаторите предпоставки за достъп до касационно обжалване на въззивното решение, какъвто следва да им бъде отказан с настоящото определение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените за производството пред ВКС разноски в размер на 9100лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение