Определение № 2295 от 13.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4135/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.2 и ал. 3, т. 2 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Инвестбанк“АД срещу определение №1792/13.07.2023г., постановено по в.гр.д.3193/2022г. на Софийския апелативен съд, с което е: оставено без уважение искането на „Инвестбанк“АД за изменение на въззивното решение в частта за разноските; потвърдил е определение №266463/16.09.2022г., постановено по гр.д.№9238 /2020г. по описа на СГС, в частта, в която е оставено без уважение искането на „Инвестбанк“АД за присъждане на разноски за разликата от 1 413.5лв. до 3 840лв.

Ответникът по касация Й. Ш. е депозирал отговор на подадената жалба, в който се изразява становище за нейната неоснователност.

Съдът като съобрази твърденията и възраженията на страните, както и представените по делото доказателства намира за установено следното:

По предявената по реда на чл.274, ал.2 от ГПК жалба:

Разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК предвижда, че ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част.Конкретната правна и фактическа сложност за производството пред въззивния съд се определя с оглед естеството на направените оплаквания, спорните пред тази инстанция факти и обемът на извършените процесуални действия, проведените открити съдебни заседания.В процесния случай пред въззивния съд са били спорни две обстоятелства: съдържа ли издаденото от ответника удостоверение данни, които съставляват банкова тайна по смисъла на ЗКИ; размерът на справедливото обезщетение за неимуществени вреди. Производството се е развило само в едно съдебно заседание. Предвид горното и липсата на спор между страните относно установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, следва, че на ответника се дължат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на минимума по Наредба №1 за МРАВ, определен съобразно обжалваемия интерес.Адвокатско възнаграждение от 3 840лв. с ДДС се явява в случая прекомерно.

Обжалваното определение на въззивния съд е правилно и следва да бъде потвърдено.

По предявената по реда на чл.274, ал.3, т.2 от ГПК касационна жалба:

Съобразно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 от ГПК допускането до разглеждане на касационната жалба е обвързано от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно: точно и ясно посочване на правния въпрос от касационния жалбоподател, който е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело.Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване.

В случая се обосновават предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК:

Според т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009г., ОСГТК: „Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата“.

В п.1 от изложението на касационните основания са посочени два съдебни акта – решения на ВАС и определение на ВКС, но касаторът не е формулирал никакъв правен въпрос като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол.Това не може да бъде сторено от касационната инстанция служебно.

В изложението е наведен довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практика на тричленни състави на ВКС – решение №208/09.02.2018г. по т.д.№394/2017г. на ВКС, І т.о. и определение №136/02.03.2016г. по гр.д.№558/2016г. на ВКС, І г.о., тъй като не е обсъдил всички доводи на страните и представените по делото доказателства.Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по този въпрос, тъй като въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства, които са от значение за определяне размера на адвокатското възнаграждение, което се дължи на ответника.Въз основа на подробен анализ е прието, че делото не съставлява правна или фактическа сложност, поради което уговорено адвокатско възнаграждение с пъти по-високо от минималния размер на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба №1 за МРАВ, се явява в случая прекомерно.

Поставят се следните два правни въпроса, които са с почти идентично съдържание, поради което по тях следва да се даде общ отговор.Твърди се, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по тях, тъй като ще допринесат за точното прилагане на закона и развитието на правото:

• следва ли „Инвестбанк“АД да търпи финансови загуби, изразяващи се в договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, при условие, че ищецът е инициирал съдебно производство;

• допустимо ли е ответникът да търпи вреди, изразяващи се в реално договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, което съда не е присъдил в пълен размер, съобразен с отхвърлената част на иска.

Отговор на поставените въпроси се съдържа в процесуалния закон - чл.78, ал.3 и ал.5 от Гражданско процесуалния закон.

Предвид горното, съдът