Определение № 399 от 22.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1150/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. К. Т., чрез адвокат А. С. Ч., срещу въззивно решение № 8887/30.12.2019 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 1566/2019 г. Излага доводи за недопустимост, евентуално за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “Роди Роуд“ ООД, представлявано от управителя Д. А. Д., чрез адв. Х. К. М., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е нередовна поради непредставено изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, което е довод за недопустимост на касационното производство, а също, че няма основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е частично недопустима. Въззивното решение, което се обжалва от ищцата И. Т., в частта, с която искът е уважен до размера на 276,14 лв. за периода 02.04.2014 г. – 28.04.2018 г., е в неин интерес. В тази част касационната жалба следва да бъде върната, а образуваното по нея производство – прекратено. В останалата си част касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, включено в съдържанието на касационната жалба, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Първоинстанционното решение в частта, с която искът на И. К. Т. срещу “Роди Роуд“ ООД, [населено място] е отхвърлен за разликата над 10170,70 лв. до 1105,21 лв., е влязло в сила като необжалвано. Въззивният Софийски градски съд, като изменил частично решението на първостепенния Софийски районен съд в останалата му част, отхвърлил предявения от И. К. Т. срещу “Роди Роуд“ ООД, [населено място] иск за заплащане на обезщетение за незаконно задържане на трудовата й книжка за периода от 08.04.2015 г. до 23.02.2017 г. в размер на 9162,20 лв. и за периода от 25.08.2017 г. до 18.10.2017 г. в размер на 732,36 лв., на осн. чл. 226, ал. 2 КТ; уважил предявения иск за периода от 02.04.2014 г. до 28.04.2014 г. в размер на 276,14 лв., на осн. чл. 226, ал. 2 КТ; осъдил страните да заплатят припадащите им се съдебноделоводни разноски. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между касатора И. К. Т. и “Роди Роуд“ ООД е било налице трудово правоотношение, по силата на което И. Т. заемала длъжността “спедиционен посредник“ в периода 01.03.2013 г. – 01.03.2014 г. Със заповед № 7/28.02.2014 г. трудовият договор е прекратен. Трудовата книжка не е върната при прекратяването на договора, а това е сторено на 10.01.2018 г., след депозирано пред дружеството писмено искане от 09.01.2018 г. Съдът приел за установено още, че в периода между датата на прекратяване на трудовото правоотношение и датата на получаване на писменото искане за връщане на трудовата книжка, работодателят не е изпращал до касатора писмо с обратна разписка с покана да се яви, за да получи трудовата си книжка, съгласно чл. 6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка. Във времето между отделните периоди, за които се претендира обезщетение, И. Т. е била в трудово правоотношение и полагала труд за следните работодатели: за периода 29.04.2014 г. – 08.04.2015 г. с “Лайънъс Трейд“ ЕООД; за периода 24.02.2017 г. – 24.08.2017 г. със “Стройкомплект“ ЕООД; за периода 19.10.2017 г. – 20.11.2017 г. с “Консорциум Агробизнес“ АД; за периода 19.11.2017 г. до предявяването на иска – с “Дриймс транс“ ЕООД. Всички работодатели са подавали уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ. За периодите между новите трудови правоотношения И. Т. не е подавала искания за получаване на обезщетения за безработица. При така установеното, съдът приел от правна страна, че са налице следните елементи от фактическия състав на чл. 226, ал. 2 КТ – прекратено трудово правоотношение, задържане на трудовата книжка на работника, вреди от това, както и наличие на причинна връзка между незаконното задържане на трудовата книжка и причинените вреди, но само в периода 02.03.3014 г. – 28.04.2014 г. Поради това и искът е уважен само за посочения отрязък от време (частта от въззивното решение, срещу което касационната жалба е върната). За периодите след това, когато ищцата отново не е полагала труд по трудово или служебно правоотношение, съдът намерил, че причинна връзка между неполучаването на доход с незаконното задържане на трудовата книжка липсва. Следващите трудови правоотношения между ищцата И. Т. и други работодатели, различни от ответника и тяхното прекратяване, са новите причини, поради която тя е останала за последващите периоди без работа, до започване на нова, при нов работодател; няма и данни тези последващите прекратявания да са извършени от новите работодатели именно поради причината, че тя не е представила трудова книжка. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът допустимо ли е въззивният съд с постановеното от него решение да изменя доказателствената тежест в процеса и доклада на първоинстанционния съд с разпределената в него доказателствена тежест, чрез създаване на нови аргументи и хипотези на доказване от страна на ищеца, е некоректно зададен, защото въззивната инстанция не е въвела нови „аргументи и хипотези“, нито е променила доклада, направен от първостепенния съд. Въззивната инстанция, както и всеки съд, е длъжен да издири и приложи точно материалния закон. При преценка за наличие на елементите от хипотезата на материалноправната норма, съдът изхожда от приетото за установено досежно релевантните факти и обстоятелства. Тази преценка се извършва по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и последиците от разпределението на доказателствената тежест – дали даден правнорелевантен факт е установен или не. В хипотезата на чл. 226, ал. 3, пр. 2-ро КТ законът презумира настъпили от незаконното задържане вреди, те са нормативно определени и работникът не дължи доказването им, освен базата, на която се изчисляват. Изхожда се от разбирането, че непредявяването на трудовата книжка на работника от страна на работодателя препятства работника да постъпи на работа при друг работодател, съответно да реализира трудов доход, засегнати са и осигурителните му права. Презумпцията е оборима. Увреждане няма, ако въпреки непредаването на трудовата книжка, работникът започне работа по трудово или служебно правоотношение (от времето, когато възникне новото правоотношение). Наличието на тези обстоятелства се изследват от съда само, ако са надлежно въведени, като тежестта да ги докаже е за работодателя; така е процедирал и въззивния съд. При последващо прекратяване на трудовото правоотношение, вече е прекъсната пряката причинноследствена връзка с първото уволнение и оставането без работа не се презумира, като последица от невръщане на трудовата книжка от първия работодател. Би могло и да е така, както и самото прекратяване на новото трудово правоотношение да се дължи на непредставяне на трудова книжка от работника/служителя, но подобни твърдения трябва да са наведени по делото от ищеца и установени от него по пътя на пълно главно доказване. В случая въззивният съд е постановил, предвид данните по делото, че не е установена пряка причинноследствена връзка между последващото оставане без работа и прекратяване на последващите няколко трудови правоотношения, което вече не е в тежест на доказване от работодателя, а на ищеца, а той и сам не твърди конкретни факти в тази връзка. Въпросът дължи ли се обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ от работодател, който не е предоставил и върнал оформена трудова книжка на работника, с което действие е ограничил конституционните и трудовите и осигурителни права на работника с оглед получаване на обезщетение за безработица, независимо дали работникът е бил сключвал и прекратявал трудови договори с други работодатели, не е разрешен в противоречие с посочените от касатора съдебни решения. Той е по същество идентичен и с последния, повдигнат от касатора въпрос - възпрепятстват ли се социално-осигурителните права на работника от задържане на трудовата му книжка от предходен работодател, независимо дали работникът е сключвал и прекратявал трудови договори в последващ период с други работодатели и дължи ли се обезщетение от страна на задържалия трудовата книжка работодател. Въззивният съд не е отрекъл правото на обезщетение в хипотезата по чл. 226, ал. 2 КТ и презумптивната вреда. Произнесъл се е напълно в съответствие с цитираната съдебна практика, включително и относно момента, в който възниква и става изискуемо задължението по чл. 350, ал. 1 КТ (изключение посочените от касатора, макар и не в негов интерес, решение № 38/29.03.3011 г. по гр.д. № 1276/2009 г., решение № 553/15.07.2010 г. по гр.д. № 206/2009 г. и решение № 229/12.07.2011 г. по гр.д. № 1875/2009 г., всички на ВКС, IV г.о., но те противоречат на задължителното тълкуване, възприето с ТР №1/2019 г. на ОСГК). В никое от решенията, на които се основава касатора няма и произнасяне, че вредата – неполучаване на трудови доходи след последващо прекратяване на нововъзникнало трудово правоотношение или невъзможност да се получи обезщетение за безработица, е все в законово презумирана пряка причинноследствена връзка с непредаването на трудовата книжка от първия работодател. Подобно разбиране не следва от материалноправната норма и тя никога не е била така тълкувана в съдебната практика и правна теория. Въпросът подлежи ли на разширително тълкуване разпоредбата на чл. 7 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж (Наредбата) и следва ли, и задължен ли е работникът, да иска издаването на нова трудова книжка, съгласно Наредбата, когато трудовата му книжка е задържана от работодател, и при липса на изрична материалноправна норма за това, като основание за издаването на трудовата книжка, е неотносим. Въззивният съд не е дал тълкуване, според твърдението във въпроса на касатора. Както стана ясно, единственото съображение за отхвърляне на иска за период след първото ново трудово правоотношение, е че според доказателствата по делото презумпцията, че работникът/служителят е в невъзможност да реализира права по трудово и осигурително правоотношение именно поради липса на трудова книжка, е оборено. За времето по новите трудови правоотношения липсва и вреда в патримониума на ищеца – получавал е трудови възнаграждения. Видно от цялото изложение, което е включено и съставлява основна част на касационната жалба, според касатора въззивният съд е отказал да признае наличие на вреди и му е възложил тежестта да ги установи, което не съответства на изложените от въззивния съд съображения. Няма основания за допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1080 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът