Определение № 3722 от 24.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2556/2024 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от Е. Д. М., чрез назначения му особен представител адвокат И. Ю., срещу постановеното определение №6529/26.04.2024г. по в.ч.г.д.№3391/2024г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение №8665/26.02.2024г. по г.д.№1729/2024г. на Софийски районен съд за прекратяване на производството по делото, основание чл.126, ал.1 от ГПК. Твърди се, че обжалваното определение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправено е искане за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото се обосновава допускане на обжалването по следния правен въпрос: Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №9/25.03.2014г. по г.д.№3700/2013г. на І г.о. и ППВС №4/1968г., при твърдения, че въззивният съд не е съобразил, че са въведени различни оплаквания, че исканията за възобновяване на производството са на различни основания, поради което липсва идентичност между предмета на двете производства. Направено е искане за допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК и поради очевидна неправилност на обжалваното определение – чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определението на първостепенния Районен съд – София за прекратяване на производството по делото, на основание чл.126, ал.1 от ГПК. За да постанови този резултат съдът приел, че в исковата молба, по която е образувано г.д.№1729/2024г. на СРС и в исковата молба, въз основа на която е образувано г.д.№60894/2022г. на СРС са изложени идентични твърдения относно противоправното поведение на ВКС във връзка с произнасяне по КНОХД №1018/2019г.: произнасяне по непредявени обвинения, въз основа на нови фактически положения; връщане на жалба, което било отказ от добросъвестно изпълнение на служебни задължения; действия, с които е оставено без движение искане за възобновяване на наказателното производство; твърдения за допуснато нарушение от страна на ВКС на правата на човека в Република България, което лишавало ищеца от правосъдие и ефективно право на защита. С оглед на тези твърдения направил извод за идентичност на предявените в двете производства искове и наличие на предвидените в чл.126, ал.1 от ГПК предпоставки за прекратяване на по-късно заведеното дело. Посочил, че за очертаване предмета на спорното право е без значение разликата в номерата на посочените в исковите молби жалби, доколкото твърдяното вредоносно деяние е непроизнасянето по искането за възобновяване на наказателното производство и пороците при произнасяне на ВКС в КНОХД №1018/2019г. При тези съображения първоинстанционното определение е потвърдено. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Поставеният в изложението въпрос, свързан със задължението на съда да мотивира определението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото, е принципно значим по всяко исково производство. По него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл. 235, ал. 2 от ГПК/. В конкретния случай, при постановяване на обжалваното определение въззивният съд е обсъдил обстоятелствата по делото относими към предмета на производството (наведените в двете производства фактически твърдения, очертаващи основанието и петитума на исковете) и въз основа на същите е направил извод за идентичност на предявените претенции. Останалите възражения са свързани с оплакванията за необоснованост на постановения съдебен акт, поради което същите са по същество на повдигнатия с жалбата спор. С оглед на изложеното, по отношение на поставения въпрос не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От друга страна, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са посочени никакви обстоятелства относно искането по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, а именно по поставения обуславящ въпрос да е налице необходимост от тълкуване на неясна, противоречива или липсваща правна норма, поради липса на практика на ВКС или при установена такава, която следва да бъде изменена поради промяна в законодателството или в обществените отношения. Точното приложение на закона и развитието на правото е основание за допускане на касационно обжалване, когато тълкуването има за цел да осигури разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на закона. В този смисъл са и разясненията дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Наличието на установена съдебна практика по приложение на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обуславя извод за липса на основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Не са налице предвидените в чл.280, ал.2 от ГПК основания за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция, както и очевидна неправилност на оспорения съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, тъй като въззивното определение е мотивирано и обосновано. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл, не е допуснал грубо нарушение на съдопроизводствени правила, нито е формирал решаващите си изводи в противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на определението, нито да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,