Определение № 539 от 28.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4046/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Агенция „Пътна инфраструктура“ и С. Н. Т. срещу решение № 654 от 05.05.2022 г. по в.гр.д.№ 3937 от 2021 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, VII състав.

Ответникът по делото Агенция „Пътна инфраструктура“ обжалва решението в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 265021 от 26.07.2021 г. по гр.д.№ 8211 от 2018 г. на Софийския градски съд, ГК, I-16 състав за осъждане на жалбоподателя да заплати на С. Н. Т. сумата 8 680 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за повреда на собствения му лек автомобил „Мазда 6“ с ДК № 2221 МК, настъпила при пътно-транспортно произшествие, станало на 03.03.2018 г. на път Е-79 в посока от Гърция към България, на 442 км., в близост до бензиностанция „Л.“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.03.2018 г. до окончателното й изплащане. В жалбата си пълномощникът на Агенция „Пътна инфраструктура“ твърди, че решението на Софийския апелативен съд в тази част е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, както и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставя следните въпроси:

1. Следва ли съдът да приеме като доказани множество имуществени вреди единствено въз основа на частни документи, представени от ищеца и представляващи проформи/проекти на фактури, които всъщност са оферти и протокол от сервиз и които са оспорени от ответника ?

2. Следва ли съдът да приеме за доказани имуществени вреди от пътно-транспортно произшествие въз основа на автотехническа експертиза, след като заключението е изготвено само въз основа на оспорени частни документи, съдържа само теоретични предположения и не притежава материална доказателствена сила ?

Ищецът С. Н. Т. обжалва решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска до пълния му предявен размер от 28 915,80 лв. над присъдената сума от 8 680 лв. В жалбата си С. Т. твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Твърди противоречие на обжалваното решение със следните решения на ВКС: решение № 1 от 24.02.1972 г. по н.д.№ 48 от 1972 г. на ОСНК на ВС, решение № 724 от 09.03.1957 г. по гр.д.№ 1159 от 1957 г. на ВС, IV г.о., решение № 526 от 23.02.1960 г. по гр.д.№ 9520 от 1959 г. на ВС, III г.о., решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр.д.№ 1144 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 77 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 968 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационните жалби са подадени от легитимирани лица /страни по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за присъждане на сумата 8 680 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди върху автомобила на ищеца, въззивният съд е приел, че от представените по делото писмени и гласни доказателства безспорно се установява фактическият състав на отговорността по чл.49 ЗЗД: че на 03.03.2018 г. на републикански път Е-79, чийто поддръжка е задължение на ответната агенция съгласно чл.19, ал.1 от Закона за пътищата, пътувайки в посока от Гърция към България, на 442 км., в близост до бензиностанция „Л.“, собственият на ищеца лек автомобил „Мазда 6“ с ДК № 2221 МК е попаднал в несигнализирана и необезопасена дупка, при което е бил сериозно повреден.

За недоказано е прието възражението на ответника, че не били доказани механизмът на пътно-транспортното произшествие и размерът на настъпилите щети. Според въззивният съд, те са доказани от множеството приети по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключенията на експертизите на вещите лица А.А. и А.М.. Вярно било, че заключението на вещото лице А.М. било оспорено от пълномощника на ответника, но това оспорване било твърде неясно и без да е било поискано заключението на експертизата да бъде допълнено или да бъде назначена повторна експертиза.

…. За недоказано е прието и възражението на ищеца, касаещо отхвърлената част от иска, че действителният размер на вредите върху автомобила му не е 8 680 лв., а 28 915,80 лв. Размерът на имуществените вреди бил доказан чрез заключение на вещото лице М., към което пълномощникът на ищеца не е имал въпроси, не е оспорил заключението по същество и е заявил изрично становище за приемането му.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното:

I. По касационната жалбата на Агенция „Пътна инфраструктура“: Не са налице сочените основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените от този касатор правни въпроси, тъй като не е посочена задължителна практика на ВКС или на ВС в тълкувателни решения или постановления, нито друга практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи по поставените въпроси. Не са посочени и актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз, на които решението да противоречи.

Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставените въпроси, поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, произнасянето на ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, когато по конкретния спор няма приложима правна норма, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата правна норма е неясна, поради което се налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради промяна в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на дадена правна норма. В конкретният случай поставените от касатора правни въпроси са неотносими към конкретното дело, тъй като представените от ищеца частни документи за размера на вредите не са били конкретно оспорени от ответника в срока по чл.193 ГПК /в отговора на исковата молба е направено общо оспорване на представените към исковата молба писмени доказателства, но са изложени конкретни съображения само относно протокола за ПТП/; настъпилите вреди върху автомобила на ищеца са доказани не само от представените частни документи, но и от показанията на разпитаните по делото свидетели, а заключението на експертизата на вещото лице А.М. е основано не само на тези частни документи, но и на протокола за ПТП и на показанията на свидетелите. Освен това, по въпросите за доказателствената тежест на представени по делото частни документи и на заключение на приета по делото експертиза, има пълна правна уредба в ГПК и трайна и последователна практика на ВКС, от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат нейната промяна.

II. По касационната жалбата на С. Т.: Не е налице соченото от този касатор основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото в жалбата си и в изложението към нея касаторът Т. не е формулирал правни въпроси от значение за конкретното дело. А съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2010 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на такива въпроси е самостоятелно основание за недопускането на касационното обжалване на решението.

Независимо от горното, следва да се посочи, че посочената от касатора практика на ВС и ВКС не представлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното:

1. Посоченото решение № 1 от 24.02.1972 г. по н.д.№ 48 от 1972 г. на ОСНК на ВС не е тълкувателно решение на ВС и като такова не покрива основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Освен това, приетото в него /че, за да възникне отговорността по чл.49 ЗЗД, са необходими две условия: да има възлагане на работа и увреждането да е причинено по вина на работника или служителя, на когото е възложена работата, като в този случай вътрешните отношения между възложителя на работата и самото предприятие или учреждение не засягат третите лица- пострадалите или техните наследници/ няма никакво отношение към оспорваната от касатора Т. част от решението, касаеща размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди по чл.49 ЗЗД.

2. Посочените решение № 724 от 09.03.1957 г. по гр.д.№ 1159 от 1957 г. на ВС, IV г.о. и решение № 526 от 23.02.1960 г. по гр.д.№ 9520 от 1959 г. на ВС, III г.о. също не покриват основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са решения на ВС, а не на ВКС.

3. Няма противоречие с решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр.д.№ 1144 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о., касаещо причинно- следствената връзка между поведението на дееца и настъпилата вреда, която с обжалваното решение по отношение на конкретния деликт не е отречена и не се оспорва от касатора Т..

4. Няма противоречие и с решение № 77 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 968 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о., разясняващо разликите между отговорността по чл.49 ЗЗД и чл.50 ЗЗД, тъй като по конкретното дело не е било спорно между страните, че се касае за отговорност по чл.49 ЗЗД и съдът е приел същото- че ответникът носи отговорност за настъпилите имуществени вреди на основание чл.49 ЗЗД.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция /недопускане до касационно разглеждане и на двете жалби/, страните не си дължат разноски за делото пред ВКС.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение