Определение № 4091 от 17.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2574/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба (наименована „молба-възражение“) на ответника по делото Б. М. Т., поправена с молба (наименована „касационна жалба“) на процесуалния му пълномощник адв. В. Д., срещу определение № 1732/05.07.2022 г., постановено по ч. гр. дело № 1886/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното определение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителното първоинстанционно определение № 206/01.04.2022 г. по ч. гр. дело № 130/2022 г. на Монтанския окръжен съд, САС е допуснал обезпечение на бъдещ осъдителен иск за сумата 149 000 лв., предявим от молителя по делото С. К. Г. срещу жалбоподателя, чрез налагане на запор върху вземанията от сметките на жалбоподателя в „Пощенска банка“ с IBAN: [банкова сметка] и [банкова сметка], и чрез налагане на възбрана върху 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор ..... (подробно описан), 1/2 идеална част от разположените в него сгради с идентификатори ..... и ...... (подробно описани) и 1/2 идеална част от изградените в имота подобрения и съоръжения, находящи се в [населено място], [улица], при условие, че молителят внесе по сметка на САС гаранция в размер 15 000 лв.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното определение (процесуалната допустимост на жалбата е установена и с определение № 2584/18.09.2023 г. по ч. гр. дело № 1373/2023 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 2174/30.04.2024 г. по ч. гр. дело № 1382/2024 г. на III-то гр. отд. на ВКС, с които са отменени разпореждания на въззивния съд за връщането и). В жалбата (предвид и поправянето и чрез процесуалния пълномощник на жалбоподателя) се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваната част от въззивното определение, с която е допуснато обезпечението.

Насрещната страна – молителят С. Г. не е подал отговор на частната касационна жалба.

В изложението към същата (съдържащо се в молбата-уточнение, наименована „касационна жалба“), от страна на жалбоподателя – чрез процесуалния му пълномощник, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изреч. 3 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) налагане на възбрана върху недвижим имот, едновременно в режим на съсобственост между молителя и ответника по бъдещ иск, и от друга страна в съсобственост и с трето за страните лице, представлява ли реално обезпечение, а оттам – и явява ли се законосъобразно и целесъобразно съдебно действие, което не е в състояние да постигне желан процесуален и материалноправен ефект; 2) подходяща ли е постановената обезпечителна мярка по естеството си с оглед заявеното за защита право, и допустима ли е след като засяга неоправдано правната сфера на ответника и на трети лица; 3) при липса на покана за разваляне на договор от смесен тип за покупко-продажба на недвижими имоти и прехвърляне на права върху интелектуална собственост, и то при доказано изпълнение на едната част от договора именно от молителя в обезпечителното производство, допустимо и законосъобразно ли е съдебно определение, което да уважи поисканото обезпечение; 4) молбата за обезпечение на бъдещ иск, отправена до съда, може ли да играе ролята на покана за разваляне на договор, така както е прието от установената съдебна практика при предявяване на същинския иск пред съда; 5) гаранцията по смисъла на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК, дерогира ли изследването и произнасянето на съда по отношение на вероятната основателност на бъдещия иск, с оглед изискванията на чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК; 6) законосъобразно ли е определение на съда за допускане на обезпечителна мярка, без наличие по делото на доказателствен материал за опасността, обуславяща наличието на обезпечителна нужда; 7) липсата на която и да било от кумулативно визираните в производството по обезпечение на бъдещ иск мерки, предпоставка ли е за оставянето `и без уважение от съда; 8) следва ли съдът да прецизира допускането на обезпечителни мерки с оглед на доказателствения материал по делото и изводите за вероятна основателност на бъдещия иск, като в случай, че прецени да допусне обезпечение, да съобрази интензитета и тежестта на допуснатата или допуснати обезпечителни мерки; и 9) при липсата на убедителни доказателства и компрометирана вероятна основателност на бъдещия иск, законосъобразно ли е допускането на повече от една обезпечителни мерки. По отношение на първите два въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 110/14.06.2013 г. по гр. дело № 93/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 229/22.03.2012 г. по ч. гр. дело № 5/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 516/30.07.2013 г. по ч. гр. дело № 3999/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 25/25.01.2016 г. по ч. гр. дело № 198/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС. По отношение на останалите въпроси се сочи допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че тези въпроси били от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Касаторът поддържа и че в обжалваната част въззивното определение било очевидно несправедливо и неправилно, с което навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

За да се произнесе по така наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът взе предвид следното:

За да постанови обжалваната част от въззивното определение, САС е изложил принципни съображения, че за да се допусне обезпечение на бъдещ иск, молителят следва да установи, че искът е допустим, както и да е подкрепен с писмени доказателства, навеждащи на извод, че е вероятно основателен, като следва да е налице и интерес за молителя от допускане на обезпечението; в тежест на молителя е и да посочи обезпечителна мярка, съответна на охранявания интерес; ако не са налице доказателства, подкрепящи иска, или не е формулиран правно-значим интерес от исканото обезпечение, същото се допуска при определяне на гаранция, вносима от молителя, за защита ограничените имуществени права на ответника. Въззивният съд е посочил, че в случая молителят поддържа следните твърдения: На 08.02.2018 г. той сключил с ответника (касатора) договор за покупко-продажба на 1/2 идеална част от недвижим имот и две сгради, и за придобиване 50 % съсобственост върху работен проект за извършване на ремонтни дейности в сграда, с цел провеждане на инвестиционни мероприятия, както и придобиване на съсобственост върху разработки на продавача (касатора), срещу заплащане на сумата 225 000 лв. Договорът за покупко-продажба на недвижимия имот бил сключен на 09.02.2018 г. и била заплатена договорената за това сума от молителя на ответника. Молителят заплатил и останалата сума като цена по сделката, но насрещното задължение на ответника не било изпълнено. Молителят е заявил, че ще предяви бъдещ осъдителен иск за заплащане (връщане) на останалата част от платената от него цена по сделката, а именно – за сумата 149 000 лв. От представените писмени доказателства въззивният съд е установил, че е налице двустранно подписан договор от 08.02.2018 г., сключен между касатора-ответник Т. като продавач и молителя Г. като купувач, за продажба на 1/2 идеална част от недвижим имот, за придобиване 50 % съсобственост върху работен проект и придобиване на съсобственост върху специфични разработки, извършени от продавача. Договорено е, че цената на имота е 76 000 лв., а по останалите пунктове цената е 149 000 лв. С нотариален акт № 51 по нот. дело № 41/2018 г. е изповядана сделката по прехвърляне на правото на собственост върху недвижимия имот срещу заплащане на цената от 76 000 лв. При така установеното, апелативният съд е приел, че бъдещият осъдителен иск е индивидуализиран по страни, конкретизиран по основание, размер и петитум, и е допустим. Съдът е изложил съображения, че вероятната основателност на иска в рамките на обезпечителното производство се проверява чрез доказателства, обективиращи правопораждащи исковата претенция факти. В тази връзка съдът е посочил, че молителят твърди, че ответникът не е изпълнил свое договорно задължение и иска заплатената цена по сделката да му бъде върната, като е приел, че в това изявление на молителя се съдържа изявление за разваляне на договора; приел е също, че по делото няма доказателства дали има виновно неизпълнение на задълженията от страна на ответника, поради което е намерил, че обезпечаването на бъдещия иск следва да бъде допуснато при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК – при определяне на гаранция. За този свой извод въззивният съд се е позовал на разясненията, дадени с т. 5 от тълкувателно решение (ТР) № 6/2013 от 14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, обезпечение се допуска при допустим иск и обезпечителна нужда, като вероятната му основателност може да се базира върху готовността на молителя да внесе определена гаранция. Въззивният съд е намерил, че за молителя е налице интерес от обезпечаване на осъдителния му иск, с оглед възможността за реализиране на правата, предмет на същия, при евентуално благоприятно за него съдебно решение. В тази връзка съдът е изложил и съображения, че обезпечаването на вземането на ищеца (молителя) дава възможност за привилегировано събиране на същото, от което следва и изводът за наличието на интереса от исканото обезпечение. Също позовавайки се на практиката на ВКС – определение № 76/16.02.2018 г. по ч. гр. дело № 506/2018 г. на III-то гр. отд., апелативният съд е приел и че именно предвид характера на иска – осъдителен за парична сума – обезпечителната нужда се и предполага, доколкото няма доказателства, които явно да я опровергават. Въззивният съд е намерил и че исканите от молителя обезпечителни мерки – възбрана и запор, са допустими и съгласно чл. 397, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК са относими и адекватни на охранявания интерес, поради което е приел, че обезпечаването на иска следва да се осъществи чрез налагането на възбраната върху поземления имот със сградите в [населено място] и налагането на запора върху вземанията на ответника-касатор от банковите му сметки в „Пощенска банка“. При определяне размера на гаранцията САС е посочил, че съобразява съдебната практика, като определя гаранция съобразно евентуалните бъдещи вреди на ответника от неоснователно възпрепятстване на неговите права. В заключение въззивният съд е приел, че са налице основанията на чл. 390 и чл. 391 от ГПК за допускане на обезпечението на бъдещия осъдителен иск за заплащане на парична сума, представляваща цена по развален договор за продажба, при гаранция, поради което е намерил за частично основателна частната жалба на молителя срещу отхвърлителното определение на първоинстанционния съд.

Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая формулираните от страна на жалбоподателя въпроси с №№ 1, 2, 3, 6 и 9 не отговарят на тези изисквания и не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изреч. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а съставляват формулирани във въпросителна форма оплаквания на касатора, които изискват обсъждане и произнасяне от настоящата касационна инстанция относно правилността на правните изводи на въззивния съд и законосъобразността на обжалваното определение и постановените с него обезпечителни мерки. Тези оплаквания на жалбоподателя за неправилност на обжалваното въззивно определение, макар и релевирани под формата на въпроси, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, като по тях настоящият съдебен състав може да се произнесе само ако допусне касационното обжалване – при наличие на основание за това.

По подобни съображения не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изреч. 3 от ГПК и въпросите с №№ 5 и 7, тъй като формулировката на последния („липсата на която и да било от кумулативно визираните в производството по обезпечение на бъдещ иск мерки, предпоставка ли е за оставянето `и без уважение от съда“) е абсолютно неясна и не може да бъде уточнена чрез тълкуване, а формулировката на въпрос № 5 е некоректна, тъй като въззивният съд не е приел, че допускането на обезпечението при гаранция „дерогира изследването и произнасянето“ му относно вероятната основателност на бъдещия иск; а напротив – съдът е изложил изрични съображения относно вероятната основателност на бъдещия иск, като е приел, че представените от молителя писмени доказателства не обосновават такава, поради което е намерил, че обезпечаването на бъдещия иск следва да бъде допуснато при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК – при определяне на гаранция.

Касационното обжалване не следва да се допуска и по въпрос № 4, тъй като същият е без значение за постановения от въззивния съд краен резултат по делото. Това е така, защото отговорът на този въпрос – дали молбата за обезпечение на бъдещ иск може да съдържа („да играе ролята на“) покана за разваляне на договор, би бил от значение ако апелативният съд бе допуснал обезпечението в хипотезата на чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради вероятна основателност на бъдещия иск, но това не е така. Макар САС да е приел, че твърденията на молителя съдържат изявление за разваляне на договора между страните, също така е приел, че по делото няма доказателства за виновно неизпълнение на договорните задължения на ответника, поради което е намерил, че обезпечаването на бъдещия иск следва да бъде допуснато в хипотезата на чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК – при гаранция, а не в хипотезата на чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради вероятна основателност на бъдещия иск.

Поставеният от страна на жалбоподалеля въпрос № 8 е от обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение и за постановения с него краен резултат по делото, поради което удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изреч. 3 от ГПК. Този правен въпрос обаче не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като разрешение на същия се съдържа в посочената от самия касатор практика на ВКС – решение № 110/14.06.2013 г. по гр. дело № 93/2012 г. на IV-то гр. отд., определение № 229/22.03.2012 г. по ч. гр. дело № 5/2012 г. на IV-то гр. отд., определение № 516/30.07.2013 г. по ч. гр. дело № 3999/2013 г. на IV-то гр. отд. и определение № 25/25.01.2016 г. по ч. гр. дело № 198/2016 г. на I-во гр. отд. В последното определение тази практика на ВКС е обобщена, като е прието следното: При произнасяне по постъпило искане за обезпечение по реда на чл. 389, респ. чл. 390 от ГПК, съдът следва да прецени дали предявеният иск е допустим и вероятно основателен, налице ли е обезпечителна нужда (т.е. ще бъде ли възможно предявилото иска лице да реализира правата си по постановеното в исковото производство съдебно решение, ако не бъде допуснато исканото обезпечение на иска), както и дали исканата обезпечителна мярка е подходяща. За да бъде допуснато обезпечението, поисканата обезпечителна мярка следва да бъде подходяща по естеството си с оглед заявеното за защита право; недопустимо е да засяга неоправдано правната сфера на ответника или на трети лица, нито правните последици от налагането `и да съвпадат с правните последици на решението, което ще бъде постановено по съществото на спора. В същия смисъл е и задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 5 от ТР № 6/2013 от 14.03.2014 г. на ОСГТК, на която въззивният съд изрично се е позовал в мотивите си, и в която е прието, че принадлежността на имуществото, предмет на обезпечението, към патримониума на ответника не е предпоставка за допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана или запор, като в мотивите към тази точка от тълкувателното решение изрично е разяснено и следното: Предпоставките за допускане на обезпечението са предявеният (бъдещият) иск да е допустим, вероятно основателен и да е налице обезпечителна нужда. Преценката за вероятната основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства (чл. 391, ал. 1, т. 1 от ГПК), а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и 181 ЗЗД, т.е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи ако обезпечението е неоснователно (чл. 391, ал. 3 от ГПК). Видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното определение, въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС, а напротив – приетото от него е в съответствие с нея, поради което не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изреч. 3 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 2 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Доколкото в доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното определение не се поддържа нещо различно, не е налице и това наведено от него основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изреч. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на самия акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени надлежни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната или правната логика; напротив – както стана ясно, приетото от въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС.

В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изреч. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 и с чл. 396, ал. 2, изреч. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение