Определение № 4292 от 08.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 394/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Д. Х. и Р. Ю. Х., против решение № 1252 от 30.10.2024 г. по в. гр. д. № 936/2024 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, с което частично е отменено първоинстанционното решение от 05.02.2024 г. по гр. д. № 2486/2022 г. на Асеновградски районен съд. С въззивното решение, като краен резултат по предмета на спора, предявените от касаторите искове с правно основание чл. 108 ЗС против А. Д. Х. и Х. А. Х. са отхвърлени за разликата над 1/10 ид. част до претендираните 1/4 ид. част индивидуална собственост за ищеца Д. Х. и над 1/10 ид. част до претендираните от ищците 1/4 ид. част в режим на съпружеска имуществена общност (СИО) по отношение на самостоятелен обект в сграда в [населено място], [улица], представляващ първи жилищен етаж от изградената в имота еднофамилна постройка и заснет с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], с прилежащи части съответните ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж. Искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на издадения в полза на ответниците КНА № 200, том I, дело № 185/2022 г., е уважено до размер на признатите права от общо 2/10 ид. части от правото на собственост върху процесния имот, а разноските между страните са разпределени съобразно крайния изход по предмета на спора. Предмет на обжалване са отхвърлителните части на въззивното решение при поддържани доводи за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искат отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на разноски. В изложението към жалбата е обективирано искане за допускане на касационното обжалване в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност, както и на тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулират следните правни въпроси: 1. Нередовна ли е искова молба по чл. 108 ЗС, в която от ищеца изначално е въведено твърдение за конкретен придобивен способ и от представения акт е видно, че прехвърлянето на процесния имот е етаж от сграда в строеж, без да са изложени фактически твърдения относно възникване на спорния обект на правото на собственост. Твърди се произнасяне от въззивната инстанция в противоречие с практиката по решение по гр. д. № 673/2009 г. на ВКС, I г. о., решение по гр. д. № 771/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение по гр. д. № 3530/2015 г. на ВКС, I г. о., и решение по т. д. № 679/2012 г. на ВКС, II т. о.; 2. След установена нередовност на исковата молба във въззивното производство и допълване на исковата молба с изискани от съда допълнителни твърдения, длъжен ли е въззивният съд да извърши нов доклад с разпределение на доказателствената тежест и с указване за кои твърдения не се сочат доказателства. Според касаторите въпросът е разрешен от въззивната инстанция в разрез със задължителните разяснения по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не било изпълнено задължение за изготвяне на нов доклад и за указване необходимостта от ангажиране на съответни доказателства в зависимост от наведените твърдения с молбата за изправяне на нередовности в исковата молба; 3. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доказателства и възражения на страните, при постановяване на решението да обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност. Изтъква се от касаторите, че произнасянето на въззивния съд не съответства на установените стандарти за мотивираност на съдебните актове, каквото изискване е трайно залегнало в установената практика на касационната инстанция по решение по гр. д. № 1189/2011 г. на ВКС, I г. о., решение по гр. д. № 660/2009 г. на ВКС, I г. о., решение по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 3902/2014 г. на ВКС, IV г. о., и решение по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о. Посочва се, че извън обсъждането на решението били останали възраженията, че с нотариално заверено заявление по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) не може да се учреди право на строеж за изграден вече обект, както и не били задълбочено обсъдени строително разрешение № 166 от 18.06.1980 г. и извадка от КРП от 1973 г., а и било пропуснато, че при сделката за дарение от 1975 г. за целите на съставянето на нотариалния акт са били представени скица и удостоверение № 735/75 г. на отдел „Архитектура и благоустройство“, макар и тези документи да не били запазени и приложени по делото, и 4. Може ли по време на действието на ЗТСУ (отм.) с нотариално заверено заявление по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) да се учреди право на строеж за изграден вече обект (жилище, ателие, гараж и пр.) и спазена ли е формата за действителност по време на действието на ЗТСУ (отм.) с нотариално заверено заявление по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) да се учреди право на строеж на изграден вече обект (жилище, ателие, гараж и пр.) на сграда в строеж или е следвало да стане с нотариален акт по арг. от чл. 18 ЗЗД. По този въпрос се позовават на несъответствие с решение № 104 от 28.09.2022 г. по гр. д. № 2065/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 489 от 14.07.1986 г. на по гр. д. № 295/1986 г. на ВС, IV г. о., и решение № 1131 от 27.07.1995 г. по гр. д. № 743/95 г. на ВС, IV г. о., като излагат и че разглеждането му е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответниците по касационната жалба А. Д. Х. и Х. А. Х. е постъпил отговор, в който е заявено становище за неоснователност на касационните оплаквания и са развити съображения относно необосноваността на поддържаните доводи за наличие на визираните в чл. 280, ал. 2, пр. 3 и ал. 1, т. 1 и 3 ГПК хипотези. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на поддържаните предпоставки на чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. При разглеждане на делото въззивният съд е намерил за необходимо да остави без движение исковата молба до излагане на конкретни обстоятелства във връзка с възникването и обособяването на спорния имот като самостоятелен такъв, както и до представяне на удостоверения за идентичност на страните, които са посочени с различни имена в приложените по делото официални документи. Приел е, че доколкото се твърди, че ищецът Д. Х. е придобил идеални части от правото на собственост върху процесния обект чрез сделка през 1975 г., а в представения от него документ за собственост същият е описан като приземен етаж от сграда в строеж, то същият следва: да установи, че към този момент е бил налице годен обект на правото на собственост, както и да посочи твърдения и доказателства относно датата на завършване на сградата на етап „груб строеж“; да конкретизира дали същата е строена на етапи, кога е завършен всеки от тях, на какво основание е реализиран строежът и от кого; да посочи кои са били собствениците на терена към началото и датата на завършване на строежа, съответно да укаже дали се касае за сграда в режим на етажна собственост и респективно кои са етажните съсобственици. Съгласно възприетите констатации в мотивите към обжалваното решение, с оглед направените от ищците уточнения е изложено, че от решаващо значение за изхода на спора е установяването на датата на възникване на спорния недвижим имот като самостоятелен обект на правото на собственост, така че да може да се извърши преценка на значението на представените от ищците титули за собственост от 1975 г. и годността им да породят вещнопрехвърлителен ефект. Изложено е, че в тежест на ищците е да установят при условията на пълно и главно доказване възникване на правата им на посочените основания, както и че имотът се владее от ответниците, а последните да проведат насрещно доказване на конкретните си възражения и твърдения, в това число и като установяват елементите от фактическия състав на правоизключващо си възражение за придобиване на имота по давност. При така очертания предмет на спора въззивният съд е отчел, че по делото не е представен документ за правото на собственост върху дворното място, а единствено издадено разрешение за строеж № 63 от 01.03.1966 г. на ГОС - Асеновград, с което на Д. И. Х. (Д. И. Х.) е разрешено да изгради масивна жилищна сграда съобразно одобрен архитектурен проект. Последният не бил представен по делото, като липсвали каквито и да било други строителни документи, в това число и такива, които да удостоверят дата на завършване на строежа. Вещите лица по изслушаната СТЕ установили наличието на идентичност между процесния имот и описания в представените от страните титули са собственост. По данни на свидетеля Р. Д. Х. (В. Д. Х.) – брат на ищеца Д. Х. и ответника А. Х., техният баща Д. И. Х. започнал да строи приземието през 1971 г., а после го замразил, като към датата на извършване на сделките от 1975 г. строежът все още не бил приключил. По спомени на свидетелката А. К., същата лично видяла приземния етаж през 80-те години и към този момент той вече бил завършен. Останалите свидетели съдът е приел в мотивите си, че не коментират този въпрос. С оглед изложеното по делото е обоснован извод за недоказаност на поддържаното от ищците твърдение, че спорният имот е бил напълно изграден към момента на серията прехвърлителни сделки от 1975 г., извършени от родителите в полза на четиримата им синове, респективно че тези транслативни сделки са породили търсеното вещнопрехвърлително действие. По отношение на приложената скица с виза от 1979 г. за разрешаване надстрояването на съществуващо приземие въззивният съд е коментирал, че то също навежда на извод за „замразен строеж“, т. е. за незавършеност до степен на самостоятелен обект на първия жилищен етаж. В подкрепа на тази констатация е реферирал и към приложеното доказателство за последващо строителство, а именно: заявление-съгласие от А. Х. (И. Х.), А. Х. (А. Х.), В. Х. (Р. Х.), С. Х. (ищецът Д. Х. и Д. Х. по представените удостоверения) и Р. Х. (ищцата Р. Х. - съпруга на ищеца Д. Х.) за отстъпване на правото на строеж по реда на чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) на Д. Х. (наследодателя Д. Х.) по отношение на приземния и първи жилищен етаж от сградата, която ще се построи, което заявление е вписано на 09.01.1980 г. С тези мотиви въззивният съд е отхвърлил като неоснователно поддържаното от ищците твърдение за придобиване на права въз основа на сделките от 1975 г., доколкото е приел, че към тази дата не е установено съществуването на годен самостоятелен обект на правото на собственост. При проследяване правата върху самото дворно място въз основа на сключените сделки, записите в разписните листове и приетото експертно заключение съдът е достигнал до извод, че към 1975 г. всеки от четиримата братя притежавал дял от по 1/5 ид. част от правото на собственост върху земята, но не и върху конкретна постройка в нея. Приел е, че реализирането на сградата до степен на завършеност „груб строеж“, съответно на първия приземен етаж като самостоятелен обект на собственост, е извършено след декларацията по чл. 56 ЗТСУ от 1980 г. и със сигурност към 1994 г., когато в КРП е заснета двуетажна масивна жилищна сграда. В заключение е намерил, че правата върху процесния първи жилищен етаж са възникнали в патримониума на наследодателя Д. Х. на основание учреденото право на строеж, а по силата на СК и за съпругата му Х. Х., косвено доказателство за което е и представеното разрешение за пристрояване на тераса към приземния (процесния) етаж от 1994 г., издадено само и единствено на името на Д. Х. (баща на страните Д. Х. и А. Х.). Вследствие на това по делото е формиран крайният извод, че правата на ищците в съсобствеността следва да бъдат определени въз основа на релевираното от тях второ придобивно основание – наследствено правоприемство и покупко-продажба съгласно НА № 194 от 2005 г. В тази връзка съдът е съобразил, че Д. Х., починал през 2001 г., е оставил за свои наследници преживялата съпруга Х. Х. и четиримата си синове, като притежаваната 1/2 (или 5/10 ид. части) от правото на собственост преминала върху тях при равни дялове. Приел е, че към този момент Х. Х. се е легитимирала като собственик на общо 6/10 ид. части (5/10 от прекратената СИО и 1/10 по наследство), а синовете им на по 1/10 ид. част за всеки. Съответно е обосновал извода, че сделката, обективирана в НА № 194/2005 г., с който ищецът Д. Х. е купил от брат си В. Х. (Р. Х.) 1/4 ид. част от процесния първи жилищен етаж и от дворното място, е произвела действие единствено за 1/10 ид. част от правата върху самостоятелния обект в сградата, тъй като никой не може да прехвърли валидно повече права отколкото сам притежава. При тези тези констатации съдът е достигнал до крайното заключение, че ищците се легитимират като собственици на спорния имот единствено до размера от 1/10 ид. част индивидуална собственост на Д. Х. (Д. Х. по представените удостоверения), получена по наследство от неговия баща, и съответно 1/10 ид. част, притежавана в режим на СИО по силата на сключената по време на брака им възмездна сделка, с която В. Х. им прехвърлил неговата наследствена част от имота. Отчел е и че фактът на осъществявана фактическа власт от страна на ответниците не е бил спорен по делото. Доколкото е приел за неоснователно възражението на ответниците за придобиване на целия имот въз основа на осъществено давностно владение (което при липсата на подадена от тях касационна жалба не е предмет на касационното производство) е уважил ревандикационните претенции на ищците само до посочените дялове от съсобствеността и е отменил до същия обем права издадения в полза на ответниците констативен нотариален акт № 200 от 2022 г. Приложените завещание от 1987 г. и нотариален акт за дарение № 773 от 1994 г., въззивната инстанция е намерила за неотносими към предмета на спора с довода, че касаят „първи жилищен етаж над призема от жилищната сграда“, т. е. обектът над процесния, представляващ втори жилищен етаж по актуалната номенклатура. При тези мотиви към обжалваното решение не се обосновават поддържаните предпоставки за допускане на касационно обжалване в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Съображенията за това са следните: Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Едновременно с това е необходимо той да обоснове и осъществяването на някоя от специалните предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касационно обжалване се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая не се обосновава наличие на квалифицираното основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Като предпоставка за допускане на касационното обжалване, очевидната неправилност предполага такъв порок на въззивното решение, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Тоест такъв квалифициран състав на неправилност ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона (когато той е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма), както и когато съдебният акт е явно необоснован вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В разглежданата хипотеза не се установяват, а и не се твърдят пороци на обжалваното решение от гореописаната категория, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не са налице и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по повдигнатите правни въпроси. По първия въпрос за редовността на исковата молба с предявен иск по чл. 108 ЗС се твърди, че е обуславящ за изводите на въззивната инстанция, тъй като същата неправилно е разпределила доказателствената тежест в нарушение на чл. 154, ал. 1 ГПК, с което се произнесла в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно приетото в посочената по този въпрос практика, въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно затова претендира като настъпили (чл. 127 ГПК (отм.) – решение № 235 от 15.04.2010 г. по гр. д. № 673/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 158 от 30.09.2013 г. по т. д. № 679/2012 г. на ВКС, II т. о. Когато в исковата молба е неясен придобивният способ, от който ищецът по ревандикационния иск извежда качеството си на собственик на вещта, порочни са действията на първата инстанция по доклада на делото, включително дадените указания по фактите, за които страните не сочат доказателства. Те са извършени в нарушение на чл. 127, ал. 4 ГПК и нямат за последица преклузията по чл. 147 ГПК относно твърденията и доказателствените искания на страните за правнорелевантните факти от значение за придобивното основание, което ищецът въвежда след поправяне на тази нередовност на исковата молба. Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона (чл. 77 ЗС). Това означава, че при предявяване на иск по чл. 108 ЗС ищецът е длъжен да въведе твърдения за конкретен придобивен способ, от който извежда своето право на собственост. Юридическите факти или фактическият състав в хипотезиса на правната норма, която предвижда въведеното от ищеца придобивно основание, са източникът на правото на собственост, чиято защита цели ревандикационният иск. Съответно, изискването на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК исковата молба да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, проявява връзката между субективното материално право, засегнато от правния спор и гражданския процес като предвидени в закона условия и ред за неговата съдебна защита. Затова чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК възлага в задължение на ищеца да посочи белезите, които индивидуализират заявеното за защита субективно право - източник, страни и съдържание. В този смисъл посоченото решение № 21 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 3530/2015 г. на ВКС, I г. о. Като е приел, че при посоченото основание – придобивни сделки от 1975 г., ищецът следва да установи всички предпоставки, които обуславят настъпването на целения от тях вещнопрехвърлителен ефект, въззивният съд се е произнесъл в пълно съответствие с изтъкнатата практика по чл. 290 ГПК. Наличието на годен самостоятелен обект на правото на собственост е имплицитно включено в заявеното придобивно основание и в този смисъл некоректно се твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение при тълкуване на разпоредбата на чл. 154 ГПК. Освен това, при формиране изводите си въззивният съд е изходил и от представените от насрещните страни доказателства относно положителни факти, които изключват поддържаното от ищците придобивно основание, в който смисъл произнасянето кореспондира напълно на установеното в практиката на касационната инстанция становище, че доказването на отрицателен факт става чрез ангажиране на доказателства за положителни факти, които да създадат достатъчно убеждение за сбъдването на отрицателния (решение № 45 от 08.07.2015 г. по гр. д. № 2585/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 134 от 17.03.2011 г. по гр. д. № 1713/2010 г. на ВКС, IV г. о., и други). Само за пълнота следва да се изложи и че въпросът не е пряко обуславящ за крайните изводи на съда по предмета на спора, каквото изискване е заложено към общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК в контекста на разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В случая волята на съда е формирана както въз основа приложението на последиците от разпределението на доказателствената тежест, така и с оглед анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства, от които е прието, че опровергават положителния факт, от който ищците извличат благоприятни за себе си правни последици, а именно – съществуването на годен обект на правото на собственост, който да бъде прехвърлен посредством сделките от 1975 г. Решение № 288 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 771/2010 г. на ВКС, IV г. о., касае въпрос за разпределението на доказателствената тежест при установяване прекомерност на уговорения размер неустойка, поради което не е пряко приложимо към настоящия правен спор и не следва да се обсъжда. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК липсва и по втория въпрос за изготвяне на доклад от въззивната инстанция с разпределение на доказателствената тежест и с указване за кои твърдения не се сочат доказателства. Релевираните доводи за липсата му при приетата нередовност на исковата молба, които обосновават този въпрос, не съответстват на действителната фактическа и правна рамка на делото. С определението от 04.06.2024 г. (л. 40 от въззивното дело) окръжният съд изрично е описал фактите, които подлежат на изясняване от страна на ищците, както и е указал необходимостта същите да представят съответните доказателства. С нарочно разпореждане от 10.07.2024 г. (л. 72 от същото дело) е намерил за отстранени констатираните нередовности по отношение на изложените в исковата молба фактически твърдения, приел е представените във връзка с дадените указания доказателства и е допълнил разпределената доказателствена тежест с оглед нововъведените обстоятелства, като изрично е разяснил, че „в тежест на ищцовата страна е доказване на твърдението й, че общият наследодател е бил индивидуален собственик на процесния недвижим имот, че този имот е съществувал като самостоятелен обект на собственост към момента на даренията, извършени от общия наследодател през 1975 г., респ. че транслативните сделки са породили правно действие“. Впоследствие, в открито съдебно заседание от 15.10.2024 г. (л. 82 и сл.), въззивният съд се е произнесъл по новопредставените в тази връзка доказателства, а процесуалният представител на ищците (понастоящем касатори) изрично е заявил, че няма да прави други доказателствени искания, като не е взел никакво отношение по извършените допълнения относно подлежащите на установяване факти и разпределението на доказателствената тежест. Съобразно задължителните указания в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, при допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Видно от гореизложеното, въззивният съд е процедирал в пълно съответствие с така установената задължителна тълкувателна практика, поради което тезата на касаторите за наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения процесуалноправен въпрос не може да бъде споделена. По третия въпрос свързан с правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор и за мотивираност на съдебния акт, също не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на решението в обжалваната му част до касационно обжалване. Посоченото в изложението решение по гр. д. № 1189/2011 г. на ВКС, I г. о., не е относимо към повдигнатия процесуалноправен въпрос. То касае присъждане на суми за направени подобрения в съсобствен имот. Според приетото в останалата част от посочената практика, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. При произнасянето си по реда на чл. 288 ГПК установяването на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивната инстанция и изискванията за мотивираност на постановения въззивен съдебен акт предполагат пълна липса на мотиви по отношение на правнорелевантен факт, конкретно допустимо и относимо доказателство и/или надлежно въведени и значими за изхода на спора правен довод, защитна теза или възражение на страна по делото. Само в тези хипотези е налице установено нарушение на практиката на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, което да налага допускане на касационното обжалване. В противен случай (когато въззивното решение съдържа конкретната преценка на решаващия съдебен състав по тези въпроси, но страната не е съгласна с достигнатите правни изводи) оплакването представлява довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято обоснованост не може да бъде изследвана в предметния обхват на производството по предварителна селекция касационната жалба. Както изрично е разяснено в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая не се констатира липса на мотиви по изтъкнатите от касаторите доводи и доказателства, поради което и не може да се приеме, че е обосновано наличието на противоречие с практиката на ВКС съобразно разяснените критерии. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по последния четвърти въпрос относно учредяването на право на строеж по чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) и формата за действителност при изграден обект. Посочените в изложението по този въпрос решение № 104 от 28.09.2022 г. по гр. д. № 2065/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 489 от 14.17.1986 г. по гр. д. № 295/1986 г. на ВС, IV г. о., и решение № 1131 от 27.17.1995 г. по гр. д. № 743/1995 г. на ВС, IV г. о., не ползват защитата на касаторите. С тях е прието, че с нотариално заверено заявление по чл. 56, ал. 2 ЗТСУ (отм.) не може да се учреди право на строеж за изграден вече обект (жилище, ателие, гараж и пр.), поради липса на предмет на сделката, а това е извод, именно от който въззивният съд е изходил, за да обоснове, че самото издаване на разрешението за строеж от 1980 г. и предхождащата го декларация по ЗТСУ (отм.), съвкупно с другите събрани по делото доказателства, установяват обстоятелството, че към този момент в имота е започнало строителство, което макар и в определена степен на изграждане, не е съществувало до завършеност, която да го установява като самостоятелен обект на право на собственост (респ. изключваща възникването на такъв по силата на учредена суперфиция). Тоест поддържаното противоречие с практиката на ВС и ВКС касаторите отново извличат въз основа на интерпретация на установените по делото факти, каквато не кореспондира на възприетата във въззивното решение. Въпроси, мотивирани с фактически констатации каквито не са възприети във въззивното решение, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на въззивния съд (по изложените по-горе съображения). Те представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и съответно във връзка с тях не може да бъде допуснато касационно обжалване поради отсъствие на общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо въззивното решение не следва да се допуска до разглеждане в производство по чл. 290 ГПК на нито едно от посочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Не са налице и останалите хипотези на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК. При този изход на спора в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, направените разноски за адвокатско възнаграждение, заплащането на които е надлежно удостоверено посредством представения договор за правна защита и съдействие. Сумата от 2 500 лева следва да се присъди в равностойността й в евро (1 278.23 евро) съобразно разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото в Република България. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.