Определение № 1127 от 23.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2408/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. С. Г., представлявана от адв. П. З. от САК, против решение № 791 от 1.06.2022 г., пост. по гр.д.№ 3558/21 г. на Софийския апелативен съд, г.о., в частта с която е потвърдено решение № 265151 от 30.07.2021 г. по гр.д. №439/2019 г. на Софийския градски съд, г.о., с което отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу ЗК „Бул Инс“АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумата над 100 000 лв. до 150 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от 1055,56 лв. до 17 152,78 лв., претендирана като лихва за забава върху сумата на обезщетението.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приложил критериите за справедливост при извършване на собствена преценка за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочени в ППВС № 4/68 г. и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, като не е взел предвид всички обстоятелства, относими към размера на неимуществените вреди. Посочено е, че съдът не е съобразил установените по делото обективно съществуващи обстоятелства, относими към справедливия размер на обезщетението, в частност, освен липсата на окосмяване в средата на главата на пострадалата, наличието на видим белег с размер от 2 см извън окосмената част на главата, в срединната челна област пред линията на окосмяване; покачването на килограми от приема на медикаменти, нередовността на цикъла и проблем с щитовидната жлеза след инцидента; периодично появяващите се пулсиращи болки в главата с продължителност около 10 минути, от които тя страда почти 4 години след процесното пътнотранспортно произшествие от 2.10.2017 г.; възрастта на пострадалата, която към датата на произшествието е млада жена на 21 години; трайните естетически дефекти в областта на лицето – наличието на видим белег на челото и косата; тежка черепно-мозъчна травма и предприета по спешност животоспасяваща операция - кранитомия (разрязване на черепа) с двуседмичен болничен престой, тежко и бавно възстановяване; пулсиращите болки в главата и негативните последици върху професионалния щ живот, поради медицинската забрана да играе народни танци. Поддържа се, че обжалваното решение е неправилно и по отношение на определения начален момент на начисляване на законната лихва за забава, при което въззивният съд неправилно е приложил чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ и чл. 429, ал. 2, т. 2 и ал. 3 от КЗ. В частност, твърди се неправилно определяне на периода, за който е дължима мораторната лихва по 429, ал. 2, т. 2 от КЗ, когато застрахованият отговаря за нейното заплащане пред увреденото лице при условията на ал. 3. Изложено е, че тази лихва е дължима от датата на уведомяване на застрахователя от застрахования или от увредения- в случая от 10.05.2018 г. и се заплаща в рамките на застрахователната сума, а не както е приел въззивният съд от изтичане на 3-месечния срок от предявяване на претенцията за заплащане на застрахователното обезщетение. по В касационната жалба е заявен петитум за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и за постановяване на друго по същество, с което „ЗД Булинс“АД да бъде осъдено да заплати на жалбоподателката по иска с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ допълнително сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от предявяването му до окончателното щ изплащане, а по иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД, във връзка с чл. 429, ал. 2, т. 2 и ал. 3 от КЗ - допълнително сумата от 9236,11 лв., представляваща законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 10.05.2018 г. до 11.01.2019 г. Жалбоподателката претендира присъждане на сторените разноски по водене на делото пред всички инстанции, съобразно обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, достъпът до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е обоснован със следните въпроси по приложението на материалния закон, обусловили изхода на спора, за които се твърди, че са разрешени в противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВКС и ВСРБ, както и с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, а именно:

І. По приложението на чл. 52 от ЗЗД.

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД във връзка с критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?;

2. Следва ли съдът да обсъди в мотивите всички релевантни за определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД обстоятелства поотделно и в съвкупност?;

3. Освен изброяване на релевантните обстоятелства следва ли съдът да извърши оценка и анализ на значението им за определяне размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД?

Твърди се, че тези въпроси са разрешени в противоречие с т. 11 от ППВС № 4 от 23.XII.1968 г., както и с постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 34/27.03.2020 г. по т.д. № 1160/2019 г. на ВКС, Т. К., ІІ т.о., решение № 84/15.08.2016 г. по т.д. № 1308/2015 г. на ВКС, Т. К., ІІ т.о., решение № 161/17.01.2020 г. по т.д. № 2783/2018 г. на ВКС, Т. К., ІІ т.о., решение № 83/21.10.2020 г. по т.д.№ 1664/2019 г. на ВКС, Т. К., І т.о., решение № 173/23.10.2020 г. по гр.д.№ 515/2020 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 1 от 05.02.2019 г. по т.д. № 1002/2018 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, Т. К., І т.о., решение № 60163/31.03.2022 г. по т. д. № 1078/2020 г. на ВКС, Т. К., ІІ т.о., решение № 78/06.08.2015 г. по т. д. №1278/2014 г. на ВКС, Т. К., ІІ т.о. и решение № 1/12.03.2021 г. по т. д. № 888/2020 г. на ВКС, Т. К., ІІ т.о.

ІІ. По приложението на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ и чл. 429, ал. 2, т. 2 и ал. 3 от КЗ:

1. В хипотезата на пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, включва ли ce в застрахователното обезщетение лихва-та за забава от датата на уведомяване на застрахователя до датата на предявяване на прекия иск?

2. Кой е началният момент, от който се начислява лихвата за забава, която се включва в застрахователното обезщетение на основание чл. 429 от КЗ (в сила от 01.01.2016 г.), в хипотезата на пряк иск, [предявен] от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“?

Твърди се очевидна неправилност на решението в частта по този иск, по смисъла на чл. 280, ал. 2 in fine от ГПК. Поддържа се също, че с обжалваното въззивно решение споменатите въпроси са разрешени в противоречие с постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 167/30.01.2020 по т. д. № 2273/2018 г. на ВКС, Т. К., ІІ т. о. и решение № 128/04.02.2020 г. по т. д. №2466/2018 на ВКС, Т. К., І т. о.

Ответникът по касация „ЗД Булинс“АД оспорва касационната жалба и наличието на основанията за допускане на касационно обжалване.

В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. Ал. И. се твърди, че от събраните по делото доказателства е установено, че оздравителният процес на понесеното от ищцата увреждане - черепно-мозъчна травма на базата на остър субдурален хематом, е протекъл нормално, без допълнителни усложнения, с проведено стандартно медикаментозно антиконвулсивно лечение, типично при такава невротравма, поради което присъденото обезщетение е прекомерно и не отговаря на тежестта на травмата и икономическата конюнктура в страната, обосноваваща общественооправданата мярка за справедливост, както и на критериите, посочени в ППВС № 4/68 г. Заявено е евентуално възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна, с искане за неговото намаляване.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, че на 2.10.2017 г., в [населено място] е настъпило пътнотранспортно произшествие, довело до сблъсък между л.а. „Ситроен Ксара Пикасо“ с peг. [рег.номер на МПС], управляван от С. М. М., на чиято задна седалка е пътувала касаторката Б. С. Г. и движещия се срещу нея направо л.а. „Ланд Ровър“ с рег. № SZD 9000, управляван от И. И. В., при което е пострадала жалбоподателката, която е получила травматични увреждания с опасност за живота: тежка черепно-мозъчна травма, мозъчен хематом, проявени с остър кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка в лявата челно-слепоочна област; контузия на главния мозък; дифузен мозъчен оток; кръвоизлив над твърдата мозъчна обвивка. Установено е също, че произшествието е предизвикано при условията на независимо съпричиняване от водачите на двата автомобила, поради това, че водачът на л.а. „Синтроен“ С. М. не е пропуснал движещия се в обратна посока л.а. „Ленд Ровър“ в нарушение на чл. 37, ал. 1 от ЗДвП, и тъй като водачът на л.а. „Ленд Ровър“ В. се е движел със скорост, двукратно надвишаваща разрешената такава на този пътен участък. Установено е също, че към датата на настъпване на произшествието отговорността на водача на лекия автомобил „Ситроен“ е била застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ от „ЗД Булинс“АД, съгласно издадена от дружеството полица № BG/02/117001902634.

Между страните не са спорни причинените на ищцата увреждания, вследствие на увреждащото застрахователно събитие, които са подробно описани в заключението на съдебно-медицинската експертиза, назначена в първоинстанционно производство. Спорен е въпросът относно размера на присъденото застрахователно обезщетение. За да потвърди обжалваното пред него първоинстанционно решение, с което искът по чл. 432 от КЗ, във връзка с чл. 52 от ЗЗД е уважен за сумата от 100 000 лв. съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, относими към примерно посочените критерии в т. ІІ от ППВСРБ № 4/1968 г., именно характера на самото травматично увреждане - черепно-мозъчна травма и съставляващите я компоненти: тежка контузия на мозъка с промяна в яснотата на съзнанието до безсъзнателно състояние (кома), остър травматичен кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка в лява слепоочно-теменна област на черепа, остър травматичен кръвоизлив над твърдата мозъчна обвивка в лява челно- теменна област на черепа с ширина 13 мм и др., възможният летален изход, ако не е било проведено спешно реанимационно лечение, коматозното състояние, в което се е намирала при постъпване в болничното заведение, продължителността на лечебния и възстановителен период от черепно-мозъчната травма около година- година и половина. Взел е предвид извършената оперативна интервенция, както и причинените загрозявания – установения от експертизата в окосмената част на главата, слепоочно-челно оперативен разрез около 1-2 см., видим в срединната челна област, както и наличието на участък без коса, премахната поради оперативното лечение, установен от показанията на свидетелката Л., който освен създаденото естетическо неудобство се е отразил неблагоприятно върху заниманията щ в ансамбъл за народни песни и танци, а оттам и на състоянието на изолация, в което ищцата се е намирала докато не е започнала да го прикрива с различни аксесоари. Същевременно, за да сподели становището на първоинстанционния съд относно размера на дължимото за понесените неимуществени вреди обезщетение от 100 000 лв. и да отхвърли иска за разликата до пълния предявен размер, въззивният съд е взел предвид, че увреждането не е довело до трайно, хронично развиващо се болестно състояние, като към датата на извършения от вещото лице преглед пострадалата е била в добро общо здравословно състояние, както и нейната възраст от 21 години при настъпване на пътния инцидент. Изложил е собствени мотиви относно съответствието на така определения размер на обезщетението с този на минималната и средномесечната за страната работна заплата към през релевантния процесен период.

При горните данни, по допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по този иск, настоящият състав намира следното:

Съгласно задължителните указания, дадени с ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, наличието на общия селективен критерий за до-пускане на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК, включително и тези по т. 1 е предпоставено от формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е включен в неговия предмет, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение. От приложното поле на общата предпоставка за достъп до касация са изключени въпросите, които са от значение за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от тези за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, които подлежат на инстанционен контрол във фазата на произнасяне по съществото на касационната жалба. Формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, посочен от касатора.

Първият въпрос, как следва да се прилага принципът на справедливост, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във връзка с критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя, е общо и абстрактно формулиран и не съдържа частни признаци, относими към формиране изводите на съда по спорното материално право, предмет на конкретното дело. В производството по селекция на касационната жалба, с оглед общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът не е оправомощен да излага общи съображения, с методически характер по приложението на закона, а само да прецени дали отговорът на формулирания от касатора въпрос е обусловил изхода на спора по конкретното дело, а по отношение на специалния критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК- дали начинът, по който той е разрешен е в съгласие със задължителната тълкувателна практика на ВКС и ВСРБ и на казуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.

Вторият и третият въпроси дали съдът следва да обсъди в мотивите на решението всички релевантни за определяне на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД обстоятелства поотделно и в съвкупност, както и дали освен изброяване на обстоятелствата, релевантни за понесените неимуществени вреди, следва да извърши оценка и анализ на значението им за определяне размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, удовлетворяват общия селективните критерии за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Въпросите кореспондират на инвокираното в касационната жалба оплакване, че при определяне размера на обезщетението съдът не е съобразил посочените от касационната жалбоподателка обстоятелства, а именно наличието на траен естетически козметичен дефект- белег с размер от 2 см, извън окосмената част на главата, в срединна челна област пред линията на окосмяване, покачването на килограми от приема на „Депакин“, нередовност на цикъла и проблем с щитовидната жлеза след инцидента и периодично появяващи се пулсиращи болки в главата. Преди всичко наличието на споменатия белег, както и на обезкосмена част от главата, е било обсъдено в мотивите на въззивното решение, при това в посока на повишаване размера на обезщетението, като специфично за конкретния случай обстоятелство. По отношение на покачването на теглото на пострадалата като твърдян резултат от приема на антиконвулсивния препарат, както и на нередовността на цикъла и проблема с щитовидната жлеза след инцидента, тези обстоятелства са установени от показанията на свидетелката Л., която не притежава специални знания, за да удостовери причинната връзка между увреждащото застрахователно събитие и проведеното медикаментозно лечение, а оттам – вредните странични ефекти, съпътстващи оздравителния процес. Ето защо, тези въпроси, обсъдени в контекста на изложените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение, изразяващо се в необсъждане на релевантни за предмета на делото обстоятелства, не са обусловили изхода на спора по него. Третият въпрос, дали освен изброяване на релевантните обстоятелства съдът следва да извърши оценка и анализ на значението им за определяне размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, също не покрива предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. По въпроса е налице трайна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, че съдът не може да се задоволи с изброяването на критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и установените по делото относими към тях обстоятелства, а следва да ги прецени при обосноваване на крайния резултат от решаващата си дейност. Съгласно казуалната съдебна практика, част от която е цитирана и в изложението на ищцата по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, дължимата от съда преценка е комплексна, т.е. тя не се състои в механично калкулиран сбор от отделните обуславящи компоненти, а е резултат от съвкупен анализ на всички относими обстоятелства, обединени от причинната връзка с увреждащото събитие и начина, по който те рефлектират върху размера на обезщетението. В случая, за да определи обезщетението, в размера, за който е уважен предявеният иск, въззивният съд е анализирал установените по делото обстоятелства, относими към вида и интензивността на увреждането- както положителните такива, които се отразяват повишаващо върху размера на обезщетението, каквито са острата стресова реакция, характерна за емоционалното състояние на пострадали при пътни инциденти, макар и в обичайните граници, дългият лечебен и възстановителен период, с полагани реанимационни и интензивни грижи, и оперативната интервенция с животоспасяващ характер, наличието на трайни белези върху видимата част на лицето и липсата на коса върху участък от главата, както и произтичащите от това психологически последици, свързани със самооценката на пострадалата и наложената временна самоизолация от обичайната щ социална среда, така и онези, които влияят понижаващо върху неговия размер, а именно пълното възстановяване на пострадалата, установено от извършения от вещото лице личен преглед, липсата на остатъчни трайни негативни последици за здравето щ под формата на предизвикани от черепно-мозъчната травма хронични заболявания (като менингиален синдром, епилептични припадъци, каквито не са били установени), както и преодоляването на психическата травма от загрозяващия белег и връщането на ищцата към обичайния щ начин на живот. Ето защо не кореспондира на съобразителната част на обжалваното решение доводът на касационната жалбоподателка, към който е относим формулираният въпрос, за механично изброяване на установените по делото обстоятелства, относими към размера на обезщетението, доколкото мотивите на акта съдържат техен оценъчен анализ, а не само констатация за наличието им.

По горните съображения, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 52 от ЗЗД.

По иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД, за присъждане на законна лихва върху сумата на обезщетението, настоящият касационен състав намира следното:

По делото е установено, че с уведомление, връчено на „ЗД Булинс“АД на 9.05.2018 г. ищцата е уведомила застрахователя за настъпилото на 2.10.2017 г. застрахователно събитие, а със заявление, връчено на 5.09.2018 г. е направила искане за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 250 000 лв. При тези данни, за да уважи иска за присъждане на мораторна лихва за периода от 5.12.2018 г. до 11.01.2019 г., с позоваване на чл. 497, ал.1, т.2 от КЗ, първоинстанционният съд е посочил, че началната дата е тази, на която изтича 3-месечният срок по чл. 496, ал. 1 от КЗ. В обжалваното решение въззивният съд е разграничил лихвата по чл. 429, ал. 3 от тази по чл. 497 от КЗ, като е посочил, че първата е дължима за забавата на застрахования, считано от по-ранната дата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от страна на делинквента или от увреденото лице, вкл. чрез предявяване на застрахователна претенция от последното, стига лихвите да са в рамките на лимита на отговорност на застрахователя, определен от размера на застрахователната сума; втората – тази по чл. 497 от КЗ, урежда лихвата, която се дължи от застрахователя, когато не е определил и изплатил обезщетението в срока по чл.380, ал.1, във вр. с чл.496, ал.1 от КЗ, като е приел, че тази норма е специална по отношение на чл. 429, ал. 2 от КЗ. Воден от това разбиране, въззивният съд е направил извод, съвпадащ с този на първоинстанционния такъв, че застрахователят дължи само законната лихва по чл. 497 от КЗ за периода след изтичането на сроковете по ал. 1 на същия чл. – в случая, от 5.12.2018 г., след изтичане на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 от КЗ от предявяване на претенцията за плащане, до датата на предявяване на иска на 11.01.2019г., откогато тацитно е приел, че тя е дължима като правоувеличаваща последица от сезирането на съда. Формулираните от касационната жалбоподателка въпроси, а именно, дали при предявен от увреденото лице пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, в застрахователното обезщетение се включва лихвата за забава от датата на уведомяване на застрахователя до тази на неговото предявяване, както и относно началния момент, от който се начислява лихвата за забава, включена в застрахователното обезщетение по чл. 429 от КЗ, удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото въззивният съд в съгласие с приетото и в първоинстанционното решение, по същество е отрекъл значението на уведомяването на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие, като релевантен момент за възникване на задължението му да я заплати в рамките на уговорената застрахователна сума. Макар и концептуално правилно да е разграничил лихвата по чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ от тази по чл. 497 с. код., по същество, с потвърждаването на първоинстанционното решение в тази част, въззивният съд е присъдил само лихвата по чл. 497 от КЗ, която застрахователят дължи за собствената си забава, но не и тази, която дължи вместо застрахования делинквент, съобразно чл. 493, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 429, ал. 2, т. 2 и ал. 3 от КЗ.

Формулираните в изложението въпроси удовлетворяват и специалния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото те са разрешени в отклонение от формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на Върховния касационен съд, обективирана в цитираните в изложението решение № 167 от 30.01.2020 по т. д. № 2273/2018 г. на ВКС, Т. К., ІІ т. о., решение № 128 от 4.02.2020 г. по т. д. № 2466/2018 г. на ВКС, Т. К., І т. о., както и от служебно известното на съда решение № 50001 от 03.02.2023 г. по т. д. № 2530/2021 г., Т. К., І т. о.

По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийския градски съд в частта по иска за присъждане на лихва за забава върху присъденото застрахователно обезщетение, квалифициран като такъв с правно основание чл. 497, ал. 1 от КЗ, за сумата над 1055.56 лв. до предявения размер от 17 152.78 лв., както и за периода от 10.05.2018 г. до 4.12.2018 г.

Касационната жалбоподателка не дължи заплащане на държавна такса, съобразно чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК.

В частта по иска с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,