Определение № 50784 от 01.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1174/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. П. Ф., чрез адв. С. С., срещу въззивно решение № 1677 от 09.11.2021 г. по в. гр. д. № 1186/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което е отменено изцяло решение № 5728 от 13.12.2019 г. по гр. д. № 11417/2019 г. на Районен съд – Варна и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от И. П. Ф. срещу „Енерго – Про Продажби“ АД отрицателен установителен иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата И. П. Ф. не дължи на „Енерго – Про Продажби“ АД сумата от 6360,50 лева, представляваща стойността на начислено количество ел. енергия за обект на потребление, находящ се в [населено място], [улица], с аб. № [*] за периода от 03.07.2017 г. до 02.07.2018 г., за която сума е издадена фактура № [*]/16.07.2019 г. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да обяви на страните нов доклад по делото когато приеме, че процесната сума се претендира с фактическо и правно основание, които са само част от обявения доклад по делото?“ – сочи се противоречие с т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2013 г.; 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да изпълни точно указанията на касационната инстанция при повторното разглеждане на спора?“ – поддържа се противоречие с решение № 143 от 17.02.2020 г. по т. д. № 2703/2017 г. на I т.о. на ВКС, решение № 28 от 27.06.2017 г. по т. д. № 3416/2015 г. на I т.о. на ВКС и решение № 49 от 21.08.2015 г. по гр. д. № 4904/2014 г. на IV г.о. на ВКС; 3/ „Разпоредбите на членове 183 и 208 от Закон за задълженията и договорите регламентират ли задължение за плащане на цена за количества електроенергия, за които не може да бъда установена начална дата на доставка, а наличието им в невидим регистър на електромер е вписано в протокол от експертиза на Български институт по метрология, който е изготвен в противоречие с изискванията на член 58, ал. 2 и ал. 4, точка 3 от Закон за измерванията?“; 4/ „Наличието на показание в невидим регистър на електромер, установено в такъв протокол, установява ли изпълнение на задължението за реална доставка и на насрещното задължение за заплащане на нейната цена, след като ползването на електромер с невидим регистър е в противоречие с изискването за видимост на всички регистри, регламентирано с: точки 7.4 и 8 от Приложение 10 към чл. 6 от Наредба за съществените изисквания и оценяване на съответствие на средствата за измерване; чл. 662 от Наредба за средствата за измерване, които подлежат на метрологичен контрол; точки от 10.1 до 10.4 от Приложение I на Директива 2014/32 на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 г. относно хармонизиране на законодателствата на държавите членки за предоставяне на пазара на средства за измерване; точки 10.4 и 10.5 от Приложение I на Директива 2004/22 на Европейския парламент и на Съвета от 31 март 2004 г. относно измервателните уреди?“; 5/ „Действителна ли е правна сделка за доставка на електрическа енергия, за отчитането на която се използва електромер с невидим регистър или е нищожна на основание чл. 26 от ЗЗД поради противоречие със забраната за използване на такъв електромер в нормативните актове от предния въпрос?“; 6/ „Действителни ли са поведение на доставчик на електрическа енергия или клауза в негов договор спрямо краен клиент – потребител по смисъла на Закон за защита на потребителите, да използва електромер с невидим регистър за разчитане на количества доставяна електроенергия или са нищожни на основание чл. 3 и чл. 4 от ЗЗП, във вр. с чл. 143, чл. 146 и с пар. 1, 1б и 1в от същия, във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД?“ – сочи се противоречие с приетото в т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2013 г.; 7/ „Въззивният съд има ли служебно задължение, да следи за прилагането на описаните в предните въпроси материалноправни норми от императивен характер, когато страна в производството е потребител по смисъла на Закон за защита на потребителите?“ – отново се сочи противоречие с приетото в т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2013 г.; 8/ „Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК следва ли да се тълкува като създаваща задължение на съда, винаги когато едната страна от производството има качеството на потребител в материалното правоотношение, да указва на страните възможността да посочат клаузите от своето материално правоотношение и последиците от неупражняване на тази възможност при служебното изследване действителност на правоотношението и на неговите отделни клаузи?“ – поддържа се противоречие с решения на СЕС по дела C – 397/11, C – 92/11 и C – 119/15. Сочи се и противоречие с разрешението, дадено в т. 12 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 1/2001 г. Обосновава се приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените от трети до осми въпрос, поради липсата на съдебен акт по тълкуване действителността на такава сделка. 9/ „Въззивният съд длъжен ли е да установи действителния размер на цена, определена в публично оповестен административен акт или е оправомощен да приеме неин размер, посочен в заключение на вещо лице?“; 10/ „Въззивният съд длъжен ли е да установи дали страна в производството има качеството на страна по сделката, регламентирано в императивна норма?“; 11/ „Разпоредбите на чл. 183 и на чл. 208 от ЗЗД пораждат ли право за краен снабдител на електрическа енергия да получи заплащане на конкретни количества електроенергия, остойностени от него по цени, които са различни от цените за извършвани от него доставки, определени от Комисия за енергийно и водно регулиране?“; 12/ „Разпоредбите на чл. 100, ал. 1 от Закон за енергетиката и на т. 66 от пар. 1 от допълнителните разпоредби на Закон за енергетиката определят ли изчерпателно лицата, които имат правото да сключват сделка с електроенергия за покриване на своите технологични разходи?“; 13/ „Разпоредбите на чл. 100 от Закон за енергетиката и на т. 66 от пар. 1 от допълнителните разпоредби на Закон за енергетиката представляват ли императивни правни норми, които съдът е длъжен да обсъди при решаване на правен спор за дължимост на парична сума за количества електроенергия, остойностени по цени за технологичен разход?“; 14/ „Продажба от краен снабдител на електрическа енергия за покриване на технологични разходи отговаря ли на изискванията на чл. 100, ал. 1 от Закона за енергетиката във вр. с т. 66 от ДР на Закон за енергетиката или тази сделка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради нейното противоречие с тези норми?“ и 15/ „Продажба от краен снабдител на електрическа енергия за покриване на технологични разходи действителна правна сделка ли е или е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД поради заобикалянето с нея на изискването на чл. 36ж, ал. 1 от Закон за енергетиката за внасянето на парична сума от такава сделка само от лица с друг предмет на дейност или от крайния снабдител, но само за други негови сделки?“ – спрямо въпроси от девети до петнадесети се сочи отново противоречие с т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2013 г. По посочените въпроси касаторът се позовава и на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1 от 2009 г. и на т. 1 и т. 2 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 2 от 2010 г. По въпроси от дванадесети до петнадесети се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения за липсата на съдебна практика и значението на поставените въпроси за развитието на правото. В изложението касаторът излага съображения, че обжалваното решение е вероятно недопустимо. Обосновава се с наличието на разлика между въпросите от указанията на касационния състав и между тези от допуснатата експертиза, като част от въпросите по нея не били възложени от касационната инстанция, а по молба на насрещната страна. Ответната страна по делото „Енерго-Про Продажби“ АД, чрез адв. Н. Б., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено между страните, че страните са в договорни отношения по повод доставка на електроенергия. Като безспорно е установено също, че ищцата е потребител на електрическа енергия за обект, находящ се в [населено място], [улица], ет. 1, с аб. № [*]. Отбелязал е още, че от констативен протокол № 1202263/02.07.2018 г. е видно, че на посочената дата служители на "Електроразпределение Север" АД – Варна са извършили техническа проверка на електромерa, монтиран на обекта на ищцата, при която са снети показанията на СТИ по следните тарифи: 1.8.1 – 2653 кВтч; 1.8.2 – 4745 кВтч; 1.8.3 – 34178 кВтч; 1.8.4 – 000000 кВтч и 1.8.0 – 41576 кВтч. Електромерът е бил демонтиран и подменен с нов. Демонтираният електромер бил поставен в индивидуална опаковка, запечатана с пломба и изпратен за експертиза в БИМ. Съдът е посочил също така, че извършената от БИМ, РО Варна метрологична експертиза, след софтуерно "прочитане" на паметта на електромера, е установила външна намеса в тарифната схема на електромера, която за типа електромер трябва да се състои от две тарифи Т1 и Т2. Действително потребената ел. енергия се разпределя и върху невизуализираната тарифа ТЗ – 34178 кВтч. Според метрологичната експертиза електромерът съответства на метрологичните характеристики и отговаря на изискванията за точност при измерването на ел. енергията. Констатирал е още, че от протокол № 11166262/29.07.2016 г. е видно, че на посочената дата на обекта е монтиран електромер със съответния фабричен номер и е отразено, че при монтажа, същият е бил с нулеви показания по нощна и дневна тарифи, съответно отчетни регистри 1.8.1 и 1.8.2. От заключението на СТЕ, изслушано в първата инстанция, въззивният съд е преценил за установено, че електромерът, монтиран на обекта на ищцата, е от одобрен тип; произведен е през 2016 г. и през същата година е преминал първоначална метрологична проверка преди да бъде монтиран. Метрологичната му годност е шест години, изтича през 2022 г. и към датата на проверката на 02.07.2018 г. е в срок на метрологична годност. Отчитането на консумираната от обекта ел. енергия е по две тарифи – нощна (1.8.1) и дневна (1.8.2). Електрическата енергия, натрупана в регистър 1.8.3 в размер на 34178 кВтч е отчетена (измерена) от СТИ. Според заключението цялата потребена от обекта ел. енергия е измерена от електромера. Наличието на данни, записани в регистър 1.8.3 се дължи на неправомерно софтуерно вмешателство в програмата за параметризация на електромера и по-точно – в тарифната му схема. Извършеното неправомерно "претарифиране" е с цел неотчитане в пълен обем по двата визуализирани регистъра – 1.8.1 и 1.8.2. Натрупаното количество в регистър 1.8.3 е възможно да бъде отразено в този регистър само след човешка намеса чрез софтуерно проникване в паметта на електромера; въздействието е извършено през инфрачервения порт на електромера. Отбелязал е, че в съдебно заседание вещото лице е пояснило, че електромерът е монтиран нов на обекта, с нулеви показания по първа и втора тарифи, не е бил включван в електрическата мрежа, от което следва, че и показанията по останалите тарифи/регистри – 1.8.3, в който се записва т. нар. "върхова" ел. енергия; 1.8.4, в който се записва ел. енергията, консумирана през почивните дни и който регистър не се използва в нашата страна поради липса на определена от КЕВР за тази ел. енергия цена и 1.8.0 – т. нар. "сумарен регистър", в който се записва цялото количество ел. енергия, преминало през електромера и който "сумира" показанията по всички регистри – визуализирани и невизуализирани, също са били нулеви. От заключението на комплексната СТЕ от 20.09.2021 г., изслушано във въззивната инстанция, съобразно задължителните указания към въззивния съд, дадени с решение № 78/05.05.2021 г. по гр. дело № 2541/2020 г. на ВКС, Трето г. о., и от изявленията на вещите лица в съдебно заседание, въззивният съд е приел за установено, че констатираното от БИМ количество ел. енергия в невизуализирания регистър 1.8.3 е преминало през измервателната схема на процесния електромер. Посочено е, че не е възможно да се определи точно през кой период от време се е случило това натрупване, но е в периода от датата на монтажа до датата на демонтажа на електромера. Няма предварително определено съотношение на разпределяне на потребената ел. енергия в съответните регистри (тарифи), тъй като това зависи от поведението на потребителя/потребителите – какви консуматори на ел. енергия използват в даден период от денонощието. Прието е, че след като ел. енергията, натрупана в регистър 1.8.3, е преминала през електромера, това означава, че това количество е доставено до обекта и съответно е потребено от този обект. Намесата в тарифната схема на електромера означава, че с процесния електромер е осъществена комуникация през инфрачервения порт чрез произволен софтуер, който се е "легитимирал" пред вътрешния софтуер с определена парола за достъп до настройките на СТИ и е заявил да бъде включена (активирана) и нормално неизползвана отчетна тарифа – ТЗ да натрупва потребена от обекта ел. енергия за определени времеви интервали от денонощието в невизуализиран тарифен регистър 1.8.3. Посочено е, че извършеното препрограмиране на електромера е в резултат на целенасочено човешко въздействие и е осъществено през инфрачервения порт на СТИ чрез използване на външно устройство (най-вероятно преносим компютър) посредством софтуер. Именно чрез такава програма е осъществена заявка за промяна в тарифната схема на електромера, като е включен и неизползван за измерване тарифен регистър 1.8.3. Тъй като в електромера се съхранява само датата на последната извършена параметризация и поради това, че датата и часът могат да бъдат променяни по всяко време, дори и с такива, несъответстващи на реалните дата и час, то е констатирано, че не може да се установи със сигурност кога точно и каква тарифна схема е действала за процесния електромер. Поради това и не може да се установи точно през кой период от време е преминала отчетената (измерената) в регистър 1.8.3 ел. енергия, но е отбелязано, че това е станало след монтажа на електромера на процесния обект. Прието е още, че извършените изчисления по остойностяването на количеството ел. енергия от 31178 кВтч са математически точни, съгласно утвърдените от КЕВР цени на ел. енергията (по технологични разходи) за процесния период. При тези фактически данни въззивният съд е стигнал до извода, че начисляването на допълнителни количества ел. енергия по партидата на ищцата е извършено по реда и условията на обнародваните в ДВ бр. 98/12.11.2013 г. ПИКЕЕ. Позовал се е на практика на ВКС (решения на ВКС на РБ по гр. д. № 4160/2018 г. на ІІІ г. о.; гр. д. № 50417/2016 г. на І г. о.; по гр. д. № 1174/2020 г. на ІV г. о.; гр. д. № 169/2020 г. на ІV г. о.; гр. д. № 1096/2020 г. на ІІІ г. о.; гр. д. № 1553/2020 г. на ІV г. о.; гр. д. № 4124/2019 г. на ІІІ г. о.; гр. д. № 2299/2020 г. на ІІІ г. о.; гр. д. № 2676/2020 г. на ІІІ г.о.; гр. дело № 2777/2020 г. на ІІІ г. о. и др.), съгласно която и преди измененията на чл. 83, ал. 1, т. 6 и чл. 98 а, ал. 2, т. 6 от ЗЕ (обн. ДВ, бр. 54/2012 г.) и приемането на ПИКЕЕ от 2013 г., е допустимо операторът на съответната мрежа – да преизчислява сметките за потребена електрическа енергия за минал период, когато действително доставената енергия погрешно е отчетена и е заплатена в по-малък размер поради грешно въведени данни за техническите параметри на СТИ. Отчетено е, че специалната регламентация на договора за продажба на електрическа енергия между електроразпределителните дружества и крайните потребители, предвиден в ЗЕ, не изключва за неуредените случаи приложението на общите норми на ЗЗД относно задължението на купувача да плати цена на продадената енергия и по-конкретно на нормата на чл. 183 ЗЗД, според която когато е доставено определено количество енергия, но поради допусната грешка е отчетена енергия в по-малък размер и съответно е заплатена по-малка цена от реално дължимата, купувачът дължи доплащане на разликата. Прието е също така, че при липса на специална регламентация относно процедурата и начина за преизчисляване на електрическа енергия поради грешки в отчитането ѝ от СТИ, съдебната процедура по ГПК е достатъчна за гарантиране на равни права на страните и за защита на добросъвестните крайни потребители. След анализ на доказателствата въззивният съд е стигнал до извода, че количеството ел. енергия от 34178, констатирано при извършената проверка на електромера и от метрологичната експертиза на БИМ, е действително доставено и потребено от обекта на ищцата. При това положение е приел, че сумата от 6360, 50 лева представлява дължимата престация за доставена ѝ електрическа енергия по сключения при общи условия договор за продажба на ел. енергия. Поради несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции, въззивният състав е приел, че първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да се отхвърли. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Спрямо първия наведен въпрос относно задължението на съда да обяви нов доклад по делото, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос не кореспондира с фактите по делото. Въззивният съд не е приемал правната квалификация на иска за неправилна. В процесния случай позоваването на чл. 183 ЗЗД от съда е във връзка с разрешението от трайно установената практика на ВКС, че специалната регламентация на договора за продажба на електрическа енергия между електроразпределителните дружества и крайните потребители, предвиден в ЗЕ, не изключва за неуредените случаи приложението на общите норми на ЗЗД относно задължението на купувача да плати цена на продадената енергия, което се споделя и от настоящия състав. По втория формулиран от касатора въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да изпълни точно указанията на касационната инстанция при повторното разглеждане на спора, също не е налице основание за допускане на решението до касационен контрол. В практиката на Върховния касационен съд (вж. - решение № 80/08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г., IV г. о., решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г., IV г. о., решение № 77/30.05.2017 г. по гр. д. № 2956/2016 г., IV г. о., решение № 130/13.11.2018 г. по гр. д. № 4807/2017 г., III г. о., решение № 264/12.02.2015 г. по гр. д. № 6457/2013 г., III г. о., решение № 527/15.03.2012 г. по гр. д. № 943/2010 г., IV г. о., решение № 130/13.11.2018 г. по гр. д. № 4807/2017 г., III г. о., решение № 163/03.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г., III г. о., решение № 7/12.03.2021 г. по гр. д. № 4681/2019 г., IV г. о. на ВКС и др.) еднозначно се приема следното: Указанията на касационната инстанция (чл. 294, ал. 1 ГПК) по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане. Указанията посочват на въззивния съд кои процесуални действия (на съда и на страните) са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно, нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди. В процесния случай въззивният съд не се е отклонил от тази практика, а е изпълнил точно указанията на предишния състав на ВКС, като при повторното разглеждане на делото е назначена комплексна електротехническа експертиза, изготвена от вещи лица – софтуерен инженер и енергетик, като е даден изчерпателен отговор на въпросите в кръга на посочените от предишния състав. При извършена служебна проверка се установи, че въпросите от заключението не са формулирани в различен от определения от касационния състав смисъл, като част от тях са обединени, а други допълнени. Следва да се отбележи също така, че не съществува процесуална пречка вещите лица да дадат отговор и на въпроси, поставени от страните, отделно от посочените от съда. Освен това въззивният съд е осигурил възможност на настоящия касатор да вземе становище във връзка с подадената молба от насрещната страна за допускане на допълнителни въпроси, като такова не е постъпвало в предоставения едноседмичен срок. По отношение на въпроси от трети до осми включително не се обосновава наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване. Същите не са включени в предмета на спора и не са обусловили правната воля на съда. Следователно по тези въпроси не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Така поставени въпросите по своето естество са привързани към оплакванията на касатора относно наличието на необсъдени от съда факти, които според него имат определено правно значение за изхода на спора. Чрез другата част от посочените въпроси, касаторът развива доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на решението, оплакване за необоснованост и неправилност на решението поради това, че преценката на въззивния съд досежно изявлението на вещото лице и протокола от проверка от БИМ е изцяло неправилна. По съществото си тези доводи са касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК и като такива са относими към и подлежат на преценка във втората фаза на касационното производството, но не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. Въпросът доколко изводите на въззивния съд са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Освен това, спрямо въпросите шести, седми и осми, наведени в изложението, не е налице основание за допускане на касационно обжалване и поради още един аргумент. Твърденията на касатора относно наличието на противоречие с разпоредби на потребителското право, от които извежда посочените въпроси, настоящият състав намира за неоснователни. Според константната практика на ВКС (обобщена в решение № 16 от 09.02.2021 г. по гр. д. № 1635/2020 г. на трето г.о.), при неправомерно въздействие върху СТИ от страна на потребителя, той дължи заплащане на реално потребената електрическа енергия, ако доставчикът докаже наличието на потребление и действителния му размер, като това разрешение не влиза в колизия с дължимата и законово регламентирана защита на потребителите от евентуални неравноправни клаузи. Прието е също така, че при липса на специална регламентация на процедурата и начина за преизчисляване на ел.енергия поради грешки в отчитането ѝ от СТИ, съдебната процедура по ГПК е достатъчна за гарантиране на равни права на страните и за защита на добросъвестните крайни потребители. Затова в хипотеза на извършено софтуерно въздействие върху СТИ, гражданските съдилища не могат да отхвърлят исковете за заплащане на реално потребена електрическа енергия, поради отсъствието на уредени специални предварителни процедури за защита на потребителите като например тези, съдържащи се в отменените ПИКЕЕ от 2013 г. Спрямо формулираните в изложението въпроси от девети до петнадесети, настоящият състав намира, че също не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Същите са зададени теоретично и нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Видно от твърденията на касатора във връзка с така поставените въпроси, той оспорва заключението на изслушаната по делото комплексна електротехническа експертиза, в частта, изготвена от вещо лице инж. К. К.. Твърди, че в тази си част заключението е порочно, тъй като вещото лице не е посочило решенията на КЕВР, с данни от които е дало отговор относно остойностяване на количеството електроенергия за процесния период. В нито едно от доказателствата по делото не бил посочен административен акт на КЕВР, с който на „Енерго – Про Продажби“ АД се определя цена технологични разходи, по която да продава електроенергия на краен потребител. Като е кредитирал напълно заключението в тази му част, въззивният съд бил допуснал съществено нарушение на процесуалните правила и е постановил необосновано решение. Тези възражения обаче са такива по отношение на доказателствената стойност на заключението на вещото лице и трябва да бъдат направени при изслушването на същото от съда, който пък да ги прецени и с оглед на тях да приеме или не заключението. Недопустимо е на този етап на производството да се извършва преценка на събраните доказателства. Оплакванията на касатора за необоснованост и неправилност на решението поради това, че преценката на въззивния съд досежно изявлението на вещото лице е неправилна, подлежат на анализ във втората фаза на касационното производството, тъй като тези доводи са по съществото си касационни основания. Както се посочи по-горе, проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е изложил съображения в тази насока, а такива не са и налице. Не се констатира и наличието на вероятна недопустимост на обжалвания акт. Същата се обосновава от касатора с твърдения за липса на точно изпълнение от въззивния съд на указанията на касационната инстанция при повторното разглеждане на делото. Тези доводи не се споделят от настоящия състав, като подробни аргументи в тази връзка бяха изложени по-горе в мотивите. При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е съобразил цитираната от предишния състав константна практика на ВКС относно съществуването на парично вземане от естеството на отричаното с процесния иск и е назначил комплексна съдебно-техническа експертиза с въпроси в кръга на посочените от касационния съд. Същевременно при неизпълнение указанията на касационната инстанция въззивното решение би било неправилно, не и недопустимо. По отношение на заявеното пред настоящата инстанция искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС, настоящият състав намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 628 от ГПК, поради което то е неоснователно. Основната предпоставка за допустимост на преюдициалното запитване е то да бъде отправено от компетентна юрисдикция по смисъла на чл. 267 от ДФЕС, между които безспорно са националните съдилища на държавите – членки. На следващо място поставените преюдициални въпроси следва да имат връзка с предмета на делото, като преюдициалното заключение от Съда на ЕС трябва да е необходимо на националния съд да формира своето вътрешно убеждение при решаването на делото, висящо пред него. Също така допустимостта на преюдициалното запитване е обусловена от възможността правото на ЕС да се приложи към обстоятелствата по конкретния спор. Едва при кумулативното наличие на тези предпоставки за допустимост, се поражда задължението по чл. 629, ал. 3 от ГПК за националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване, да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС. В процесния случай касаторът дори не е поставил конкретни въпроси (отделно от наведените относно допускане на касационното обжалване) във връзка със заявеното искане за отправяне на преюдициално запитване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1548 лева. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,