Определение № 342 от 25.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 777/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. П. В. от [населено място] срещу въззивно решение № 295 от 21.11.2019г., постановено по в.гр.д.№ 482/2019г. на Добричкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопризводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 396 от 05.04.2019г. по гр.д. № 2579/2018г. на Добричкия районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторката против З. А. И. иск с правна квалификация чл.108 ЗС относно жилищна сграда с площ от 50 кв.м. с идентификатор ****, построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е посочила, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1.За изясняване волята на наследодателя и как следва да бъде тълкувана за да бъде изведен действителният смисъл на използваните думи и фрази; 2. За начина на индивидуализация на имоти – предмет на частни завещателни разпореждания, когато обект на завета е дворно място и само част от постройките, които се намират в него, са изрично посочени в завещанието; 3. За начина на тълкуване на изразената от завещателя воля в саморъчно завещание (завет), в което е посочено дворно място и само някои от изградените върху същото постройки; 4. Как следва да се тълкува изразената воля на завещателя при неясноти относно обема на завещаните права; 5.За задължението на съда да обсъди възраженията на страните и доказателствата по делото, както и да се произнесе по всички надлежно заявени доказателствени искания и 6. Длъжен ли е съдът служебно да следи за прилагане на императивна материалноправна норма. Ответникът по жалбата З. А. И. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. По делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство Е. П. В. е наследник по закон на П. В. Ц., починал на 29.08.2013г. Същият е притежавал по наследство от своите родители дворно място в [населено място] на [улица], съставляващо поземлен имот с идентификатор ***, ведно с построените в него сгради. На кадастралната карта са заснети три сгради, като процесната сграда, в която първоначално е живяло семейството на наследодателя, е с идентификатор **** и се състои от две стаи и антре, без санитарен възел и кухня или кухненски бокс. Пред тази сграда е разположена построената по-късно и заснетата в кадастралната карта “еднофамилна жилищна сграда” с идентификатор **** с площ от 72 кв.м, а в страни от нея е ситуирана сграда с идентификатор **** – гараж с площ от 32 кв.м. Към посочените сгради съществуват пристройки, които не са заснети в кадастралната карта, като пространството между спорната сграда и гаража е покрито и представлява складово помещение, а на задната страна на жилищната сграда е изградена пристройка, която представлява баня-тоалетна. Със саморъчно завещание от 10.02.2010г. П. В. Ц. е завещал на ответницата З. А. И. “ собствения си недвижим имот в [населено място] на [улица], представляващ дворно място с постройки – къща, гараж и натурно помещение”. С влязло в сила решение по гр.д.№ 3945/2013г. и по гр.д.№ 1808/2016г. на ДРС са отхвърлени предявените от Е. П. В. срещу З. А. И. искове за установяване нищожността на завещанието поради грешки, зачерквания и допълвания, евентуално – поради неясна воля за това кои точно постройки се завещават, доколкото къщите в дворното място са повече от една, евентуално за унищожаване на завещанието поради неспособност на завещателя да разбира свойството и значенето на постъпките си, а с влязло в сила решение по гр.д.№ 1808/2016г. на ДРС е отхвърлен иска на Е. П. В. срещу З. А. И. по чл.108 ЗС относно жилищната сграда с идентификатор **** с площ от 72 кв.м. Процесната къща е използвана за живеене до 1999г., а след това наследодателят я е използвал за складиране на стари вещи. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че завещателното разпореждане следва да се възприема и тълкува в неговата цялост, а не в отделни негови части, като и че волята на завещателя е била да се разпореди за след смъртта си с дворното място и всички постройки в него, които са три, а останалото е пристройки към тях. Същият е наименовал постройките, изброени в завещанието, съответно по начина, по който ги е ползвал към момента на съставянето му, като е обозначил процесната къща като ”натурно помещение”. В заключение е прието, че процесната сграда е предмет на завещателното разпореждане. Възражението за нищожност на същото, поради това, че при съставянето му завещанието не е било издадено удостоверение за търпимост на процесната сграда, е прието за неоснователно по съображения, че изискването на § 16, ал.1, изр.2 от ПРЗУТ не съставлява изобщо забрана за прехвърляне на незаконни строежи, които не са освидетелствани като търпими, а е въведено единствено за защита интересите на приобретателите, за да бъдат известени за евентуалните негативни последици при придобиване на незаконен строеж, който не е търпим. Освен това е посочено, че процесната сграда е търпим строеж и извършването на завещателното разпореждане преди удостоверяването на това не го поставя в противоречие със посочената разпоредба и не го прави нищожно на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените от касаторката свързани въпроси във връзка с тълкуването волята на завещателя не са решени в противоречие, а в пълно съответствие с посочената от нея практика на ВКС – Р № 19 по гр.д.№ 909/2017г., ІІ г.о.; Р № 24 по гр.д. № 3526/2014г., ІІ г.о., Р № 45 по гр.д. № 3343/2016г., І г.о и др., според която е допустимо в исков процес да се търси действителната воля на завещателя при спазване правилото на чл.20 ЗЗД, а когато възникне спор относно това кой е завещаният имот, в определени случаи волята на завещателя следва да бъде изведена не само от целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността и в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, при спазване правилата на формалната житейска логика, но и от установените от други доказателства обективно съществуващи характеристики на притежавания от завещателя имот. В случчая при тълкуване волята на завещателя въззивният съд е спазил именно тези изисквания. Посочените процесуалноправни въпроси също не са решени в противоречие с практиката на ВКС, включително с посочената в изложението, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства и да обсъди релевантните доводи и възражения на страните, тъй като въззивният съд се е произнесъл по този начин, излагайки самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като самото несъгласие на касаторката с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Решаващият му извод, че процесната сграда е предмет на завещателното разпореждане е направен след обсъждане на всички относими доказателства по делото, като самата касаторка не посочва кои събрани доказателства не са обсъдени и какви релевантни за спора факти се установяват с тях. Не се сочи и за прилагането на коя императивна материалноправна норма съдът е следвало да следи служебно. В случая касаторката изрично се е позовала на противоречие на завещателното разпореждане с изискването на § 16, ал.1 от ПРЗУТ, който довод съдът е обсъдил и приел за неоснователен. Липсва противоречие и с т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с Р № № 109 по гр.д.№ 7365/13г. на ВКС, І г.о., тъй като в случая допуснати нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото не са констатирани, а направеното пред въззивния съд искане за назначаване на допълнителна техническа експертиза, която да отговори на въпроса кога е построена спорната сграда и кога за първи път е нанесена в плана е оставено без уважение по съображения, че за първото обстоятелство са събрани доказателства, а второто е неотносимо към спора. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че обстоятелството дали към момента на съставяне на завещанието е било издадено удостоверение за търпимост на процесната сграда е ирелевантно за неговата валидност, а с оглед установеното по делото, че тази сграда не отговаря за нормативните изисквания за самостоятелно жилище, не е от значение и дали тя е спомената изрично в завещанието. Според установената практика сграда, която няма характеристиките на самостоятелен обект на правото на собственост, независимо че има самостоятелен идентификационен номер, представлява подобрение в дворното място и не би могла да бъде притежание на друго лице, освен на собственика на мястото, което в случая по силата на завещателното разпореждане принадлежи на ответницата. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК нито касаторката се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторката следва да заплати на ответницата по касация сторените от нея разноски в настоящото производство в размер на 950 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.