Определение № 2511 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1813/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. М. М. чрез неговия пълномощник адв. К. Т., срещу въззивно решение № 246 от 14.12.2023 г. по в.гр.д. № 438/2023 г. на Апелативен съд Велико Търново. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценка на събраните по делото доказателства и за необоснованост на направените фактически и правни изводи по спора. Жалбоподателят поддържа, че по делото е била установена по несъмнен начин истинността на представените от него т. нар. „ писма за ангажименти“, доказващи пропуснатите ползи вследствие на непозволеното увреждане поради невъзможност да изпълни уговорените ангажименти за работа и да получи съответното възнаграждение за нея. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация С. Л. С. изразява становище, че жалбоподателят не е формулирал конкретен правен въпрос във връзка с основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК, както и че не е изложил оплаквания, които да обосноват извод за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 256 от 02.07.2023 г. по гр.д. № 375/2022 г. на Окръжен съд - Русе в частта, с която С. Л. С. е осъден да заплати на М. М. М. сумата 18 620 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, както и в частта за разноските. В отменените части е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от М. М. М. против С. Л. С. иск за заплащане на сумата 18 620 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от ПТП, настъпило на 23.06.2017 г., от нереализирано възнаграждение за периода 05.08.2017 г.- 05.01.2018 г. Осъдил е ищеца да заплати на С. С. разноски за производството пред двете инстанции в размер на 527.40 лв. Не е било спорно по делото, че на 23.06.2017 г. ответникът по делото С. С. при управление на лек автомобил причинил ПТП вследствие нарушаване на правилата за движение по пътищата, при което на ищеца М. М. М. била причинена средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на левите напречни израстъци на първи, втори и трети поясни прешлени, довело до трайно затруднение в движението на снагата за срок повече от 30 дни. С влязло в сила решение по нахд № 1038/2020 г. по описа на Районен съд- Русе ответникът бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал.1, б.“б“, пр.2, във вр. с чл. 342, ал.1, пр.2 НК и на основание чл. 78а НК му е било наложено административно наказание глоба. Не е било спорно също, че ищецът професионално се е занимавал с акробатика и от 2012 г. работел като акробат в шоупрограми на кораби за различни компании. Договорите били сключвани като съответната компания изпращала на ищеца по имейл оферта - „писмо за ангажимент“ с предлаганите условия, срок на ангажимента, възнаграждение и начин на плащането му, той го подписвал, след което го сканирал и го връщал на изпращача. Предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 45 ЗЗД има за предмет присъждане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от непозволеното увреждане, изразяващи се в пропуснати ползи от невъзможността да реализира увеличение на имуществото си чрез получаване на възнаграждение за периода 05.08.2017 г. до 05.05.2018 г. Позовал се е на подписан договор / Писмо ангажимент/ от 16.09.2016 г. с CAMUS THE ART OF ENTERТАINMENT, с който той поел ангажимент за участие в шоупрограми на кораб MSC ARMONIA за исковия период срещу насрещно задължение на възложителя за заплащане на месечно възнаграждение в размер на 1 900 евро. Истинността на този документ е оспорена от ответника досежно неговото авторство, съдържание и достоверността на датата с твърдение, че същият не е копие на електронен документ, а представлява сканирано копие и липсва оригинален подпис на възложителя. За да намери предявеният иск за неоснователен въззивният съд е приел, че по делото не е установено между ищеца и CAMUS THE ART OF ENTERТАINMENT да е възникнало валидно облигационно правоотношение за исковия период, силата на което ищецът е поел ангажимент за участие в шоупрограми на кораб срещу насрещно задължение на възложителя за заплащане на определено възнаграждение. След подробен анализ на представените от ищеца писмени доказателства – договори /писма за ангажименти/ за други периоди, предхождащи или следващи исковия период, сключени със същия или друг възложител на работата, въззивният съд е достигнал до извод, че посоченият частен документ поражда съмнение за автентичността му, защото с изключение на срока на ангажимента, той е напълно идентичен с отправената оферта от CAMUS THE ART OF ENTERTAINMENT за периода 01.10.2016 г. до 01.04.2017 г., като дори датите на двете оферти /16.09.2016 г./ са едни и същи. На следващо място е посочил, че офертите за другите представени по делото договори са изготвяни 1-3 месеца преди началната дата на изпълнение на работата, а по оспорения договор офертата предхожда началната дата с близо година. Въззивният съд е отчел и обстоятелството, че неколкократно е задължавал ищеца да представи оригинала на договора, но такъв не е представен, като твърдението на ищеца е било, че не разполага с оригинал поради начина на комуникация с възложителя - по електронен път чрез имейл-кореспонденция. Съдът е приел, че не е съществувала обективна пречка ищецът да се снабди с оригинала и да го представи по делото, след като надлежното оспорване от насрещната страна е изисквало такава процесуална активност. В обобщение на изложеното е приел, че ищецът не е доказал да е имал договорно правоотношение за периода от 05.08.2017 г. до 05.01.2018 г. /този период е бил предмет на делото във въззивната инстанция/, по силата на което е той би реализирал доход, и вследствие на процесното ПТП е пропуснал тази възможност. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят формално се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал.1 ГПК, без да сочи конкретен правен въпрос, по който да се допусне касационното обжалване, и да обоснове наличието на някоя от предвидените в нея специални предпоставки по т.1-3, релевантни за преценката на касационната инстанция в производството по чл. 288 ГПК. Несъгласието на жалбоподателя с направените от въззивния съд изводи във връзка с истинността на оспорения документ не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение също е неоснователно. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване очевидната неправилност по смисъла на тази разпоредба предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Настоящият състав не установи въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материалния и процесуален закон, от процесуални нарушения при преценка на доказателствата или необоснованост /на които се позовава в настоящия случай касаторът/, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът