Определение № 50134 от 31.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2696/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Л. Г. З. и Д. С. П., подадена чрез процесуалния им пълномощник адв.К. Б. от АК – М., срещу въззивното решение № 94 от 19.04.2022 г. по в.гр.д. № 29/2022 г. на Окръжен съд – Монтана, в установителната му част, в която е потвърдено първоинстанционното решение по гр.д.№ 3210/2018 г. на РС- Монтана в частта, с която е признато спрямо посочените петима ответници правото на собственост на С. Г. и А. Ц. по отношение на 1/2 идеална част от описания поземлен имота като правилно като краен резултат, и е обезсилено първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен иска правото на собственост да е придобито на основание договор за продажба на имот частна държавна собственост от 14.04.1998 г., сключен с Областен управител –Монтана, респ. и в обусловената от това отговорност за разноските по делото.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение в обжалваната част е недопустимо, евентуално неправилно, с искане да се обезсили или отмени в обжалваната част. Твърди се, че решението е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалния и процесуалния закон и е необосновано. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част, също и са поставени въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответниците по касация – ищци в производството С. А. Г. и А. Г. Ц. чрез процесуален пълномощник адв.Б. Ц. от АК-М., оспорва жалбата с писмен отговор.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Г. А. Г. и С. А. Г. са предявили срещу Л. Г. З., Д. С. П., М. Ж. Г. и Л. И. В., установителен иск за собственост, за признаване установено прямо ответниците, че ищците са собственици на 1/2 ид. част от поземлен имот /ПИ/ с идентификатор № * по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-29/05.04.2006 г. на Изпълнителния директор на АК, с площ 377 кв.м., с административен адрес - [населено място], [улица], на основание правна сделка- договор за продажба на имот частна държавна собственост от 14.04.1998 г., сключен с Областен управител –Монтана, евентуално на основание придобивна давност, и само срещу ответниците Л. Г. З. и Д. С. П. и иск за осъждането им да предадат на ищците владението на посочена реална част с площ 136,50 кв.м. от дворното място ПИ с идентификатор № *, с посочени съседи на тази реална част, която им е разпределена за ползване по договор за ползване на съсобствен имот, сключен с ответницата Л. В. на 30.04.2004 г. и означена със син цвят на скицата към този договор. В хода на първоинстанционното производство е починал ищецът Г. Ал.Г., и като негови приемници са конституирани законните му наследници С. А. Г., А. Г. Ц. и М. Г. А.-последната направила отказ от наследството. Починала е и ответницата М. Ж.Г. и заместена в процеса от законните й наследници С. Б. К. и И. Б. П..

С решение № 260424/ 29.11.2021г. по гр.дело № 3210/2018 г. на РС-Монтана, първоинстанционният съд е уважил предявеният установителен иск за собственост на ищците, вкл. и приемниците на починалия Г. Г. - без М. Г.А., срещу ответниците, вкл. и правоприемниците на починалата ответница М. Ж.Г., на евентуално заявеното основание давностно владение, и е отхвърлил установителния иск за собственост на главно предявено основание договор, както и е уважил и предявеният само срещу ответниците Л. З. и Д. П. осъдителен иск за собственост на посочената реална част от процесния ПИ.

Първоинстанционното решение е обжалвано с въззивни жалби само от ответниците Л. З. и Д. П., също и от ответниците С. К. и И. П..

Ответниците Л. З. и Д. П. с обща жалба са обжалвали решението в частта, в която е уважен срещу посочените в диспозитива на решението петима ответници установителен иск за собственост върху 1/2 ид.ч. от гореописания ПИ на основание давностно владение, и е уважен осъдителния иск срещу двамата жалбоподатели за предаване владението на посочената реална част от същия ПИ, оцветена в жълто на скицата на вещото лице по делото, и обусловената от това отговорност за разноските.

Ответниците С. К. и И. П. с обща жалба са обжалвали решението в частта, в която спрямо посочените в диспозитива петима ответници е уважен установителния иск за собственост върху 1/2 ид.ч. от гореописания ПИ на основание давностно владение, и обусловената от това отговорност за разноските.

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение В ЧАСТТА, с която е признато за установено по отношение на Л. З., Д. П., Л. В., С. К. и И. П., че С. Г. и А. Ц. са собственици на 1/2 ид.ч. от гореописания ПИ като ПРАВИЛНО като краен резултат, и е обезсилено като недопустимо В ЧАСТТА, с която е отхвърлен иска правото на собственост да е придобито чрез закупуването му от Областен Управител с договор за продажба на имот частна държавна собственост от 14.04.1998 година. Въззивният съд още е отменил като неправилно първоинстанционното решение В ЧАСТТА, с която са осъдени Л. З. и Д. П. да предадат на С. Г. и А. Ц. владението върху частта от гореописания ПИ оцветена в жълт цвят на скица на л.228 от делото, вместо което е отхвърлил този иск с правно основание чл. 108 от ЗС. С въззивното решение е определена отново отговорността между страните за разноските според изхода на спора.

В частта, в която въззивният съд е отхвърли осъдителния иск за собственост за реалната част от процесния ПИ срещу ответниците Л. З. и Д. П., въззивното решение като необжалвано с касационна жалба, е влязло в сила.

При преценка допустимостта на касационната жалба, се приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, отговаря и на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима, с изключение на частта, с която се атакува въззивното решение в обжалваните части по произнасянето относно исковете срещу ответниците Л. И. В., С. Б. К. и И. Б. П.. Последните трима не са подавали касационна жалба. Ответниците по иск за собственост са обикновени другари и двамата касатори-ответници З. и П. не могат да обжалват въззивното решение във визираните от тях части и спрямо другите трима ответници, по аргумент от чл. 26, ал. 2 ГПК. Това обуславя прекратяване на производството по касационната жалба в частта й относно произнасянето на въззивния съд в обжалваните с касационната жалба части спрямо тези другите трима ответници, поради липсата на правен интерес за касаторите от обжалване в тези части.

В останалата част касационната жалба е допустима.

Въззивният съд е разгледал само посоченото от ищците главно придобивно основание на правото им на собственост върху 1/2 ид.ч. от процесния ПИ, а именно правна сделка – договор за продажба на частна държавна собственост от 14.04.1998 г., и въз основа на преценка на събраните по делото доказателства, е формирал решаващ извод, че по делото е установено по безспорен и категоричен начин правото на собственост на ищците върху 1/2 идеална част от процесния ПИ на това посочено придобивно основание, поради което и решението на първоинстанционния съд в установителната му част е счетено за правилно като краен резултат и потвърдено. Изхождайки от правомощията си като въззивен съд да реши спора по същество съгласно задължителните указания в ТР № 1/09.12.2013 г., е счел, че според собственото си становище относно крайния изход на спора, може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция по иска за собственост. Въззивния съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.108 ЗС, предмет на делото е спорното материално субективно право на ищците на собственост върху процесната идеална част от поземления имот съобразно обстоятелствата и петитума на исковата молба за установяване правото на собственост върху 1/ 2 ид.ч., заявено на главно основание (договор за покупко продажба от 14.04.1998г.), и евентуално основание (давностно владение), и след като при преценка на събраните по делото доказателства се установява правото на собственост да е придобито на заявеното главно придобивно основание, не се е сбъднало вътрешно-процесуалното условие за разглеждане евентуалното придобивно основание. Въззивният съд е изходил от разбирането си, че правото на собственост може да се придобие само на едно основание, съдържанието на спорното право според петитума на иска, е притежаване правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от процесния ПИ, и независимо от посочените от ищците повече от едно придобивно основание в условие на евентуалност, съдът с решението по иска по чл. 108 от ЗС следва да отговори на въпроса съществува ли твърдяното от ищците право на собственост съобразно твърдените в исковата молба обстоятелства, и като се установи наличието на главното сочено основание, правото на собственост на ищците следва да бъде признато за съществуващо. Изхождайки от това разбиране за предмета на делото, въззивният съд е счел, че произнасянето по първоинстанционното решение с отхвърлителен диспозитив по иска за собственост е недопустимо и следва да се обезсили.

Касаторите твърдят наличие на предпоставките по чл.280, ал.2, предл.второ ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Доводите си за вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната част касаторите извеждат от факта, че първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен иска за установяване правото на ищците на собственост на главното придобивно основание - договора за продажба на имот частна държавна собственост от 14.04.1998 г., е влязло в сила като необжалвано, и въззивният съд няма процесуално право нито да се произнася по това главно придобивно основание на правото на собственост на ищците, нито може да да преценява допустимостта и правилността на първоинстанционното решение относно произнасянето по това евентуално придобивно основание, нито да потвърждава съдебен акт за признаване право на собственост като краен резултат.Твърдят, че така въззивният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, като се е произнесял по въпрос, за който не е бил сезиран с въззивна жалба, също и при нарушаване разпоредбите на чл.296, т.2 ГПК и чл.299 ГПК относно зачитане силата на присъдено нещо на влязло в сила решение, също чл.298, ал.1 ГПК- относно зачитане силата на присъдено нещо между същите страни, за същото искане и на същото основание, чл.269, изр.първо ГПК - относно обхвата на въззивната проверка за допустимост, и чл.271, ал.1, изр.2 ГПК - относно забраната да се влошава положението на жалбоподателя. Позовават се и на съдебна практика на ВКС в конкретно по сочени решения, за ограничаване преценката на въззивния съд за допустимост на първоинстанционния акт в обжалваната част, за ограничаване обхвата на въззивната проверка за правилност от обективните и субективните предели на въззивната жалба и изложените в нея оплаквания.

В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторите са формулирали следните въпроси, които се твърди да са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС:

1. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по заявеното като главно от ищците придобивно основание при липса на въззивна жалба против първоинстанционното решение в частта, в която искът е отхвърлен на това основание?- противоречие с решение № 25/2.04.2021 по гр.д.№ 1849/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 125/29.05.2012 г. по гр д. № 534/2011 г. на ВКС, ІV г.о.,

2. Допустимо ли е изводите на съда да почиват на предположения или при изграждане на своите фактически и правни изводи съдът е ограничен от събраните по делото доказателства, и в частност допустимо ли е съдът да приеме за доказан даден факт, без да са събрани доказателства за него?- противоречие с решение № 971/09.01.2014 г. по т.д.№ 971/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 230/11.02.2013 г. по т.д. № 1090/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 553/27.06.2013 г. по гр.д.№ 196/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 156/24.11.2016 г. по т.д.№ 1214/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 22/02.07.2019 г. по т.д.№ 587/2018 г. на ВКС, І т.о,

3. Длъжен ли е съдът да посочи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка?- противоречие с решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г.о., т.3 на ППВС № 1/13.07.1953 Г.,

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди конкретните доказателства с цялото им съдържание и избирателното обсъждане само на част от тях представлява ли съществено процесуално нарушение на нормите на чл.12 и чл.235 ГПК, което да изисква отмяна на въззивното решение?- противоречие с решение № 69/09.07.2015 г. по гр.д. № 1582/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 257/19.12.2017 г. по гр.д.№ 4902/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр.д.№ 510/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 553/27.06.2013 г. по гр.д.№ 196/2012 г. на ВКС, ІV г.о.,

5. Длъжен ли е ищецът да докаже правата на своя праводател, когато по иск за собственост се позовава на деривативно придобивно основание и ответникът е оспорил неговите права?- противоречие с решение № 59/08.05.2013 г. по гр.д. № 596/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 167/24.06.2013 г. по гр.д. № 1889/2013 г. на ВКС, І г.о., решение № 403/08.06.2005 г. по гр.д.№ 935/2004 г. на ВКС, І г.о.

Настоящият състав, предвид мотивите на въззивния съд в обжалваната част, съобразявайки доводите на касаторите за недопустимост на въззивното решение в тази част, и задължението си съгласно разясненията в т. 1 на цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, при вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, да го допусне до касационен контрол, намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК в допустимата за обжалване от касаторите част. Преценката за допустимостта на въззивното решение в тази част ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба. Допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК предхожда разглеждането на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като преценка за релевантността на последните може да се извърши само при допустимост на въззивното решение, поради не следва да обсъжда дали съществува основание за допускане обжалване по 280, ал.1, т.1 ГПК по посочените по-горе правни въпроси на касаторите, един от които и се отнася и за допустимостта на въззивния съдебен акт.

Касаторите дължат заплащането на 25 лева държавна такса.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК