Определение № 50355 от 25.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1231/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца М. П. С., чрез адвокат С. Б. от САК, против решение № 474/12.05.2021г. (с допусната с решение от 07.03.2023г. поправка на очевидна фактическа грешка относно датата на настъпване на пътното произшествие) на Апелативен съд София, постановено по в.гр.д.№ 3324/2020г. в частта за отмяна на решението по гр.д. № 7317/2018г. на Софийски градски съд за уважаване на иска с правно основание чл.432,ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди от пътно произшествие, настъпило на 26.09.2017г., за разликата над 10 000лв. до 40 000лв. и отхвърлянето му и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за разликата до пълния предявен размер от 120 000лв. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Твърдението е, че решението е и очевидно неправилно, тъй като противоречи на основни принципи на правото относно деликта, на закона, на събраните доказателства и на практиката на ВКС; като постановено при превратно или никакво тълкуване на доказателствата и принципите в гражданския процес. Въведени са и конкретни оплаквания за нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Поддържа се, че присъденото обезщетение няма нищо общо с реалните вреди, доколкото не отчита вида и степента увреждането. Касаторът се позовава на неправилно приет в степен на 50% принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Според изложеното в касационната жалба, малолетният увреден не следва да разбира и да знае дали водачът е правоспособен; това не може да бъде оценено от него при условие, че той като дете няма годна зрялост да прецени тези факти и обстоятелства. Оспорва се и правилността на извода относно началния момент, от който застрахователят дължи лихви за забава, като се поддържа, че обезщетението по чл.86,ал.1 ЗЗД следва да се присъди от датата на деликта. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и уважаване на иска в предявения размер от 120 000лв. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, депозирано след дадени от администриращия съд указания, се посочва, че необходимостта от допускане на касационното обжалване е свързана с материалното право относно критериите на справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД и безспорно е доказано противоречието на обжалваното решение с ППВС №4/1968г. и решенията по чл.290 ГПК по т.д.№ 43/2010г. на 2 т.о., по т.д.№ 534/2014г. на 2т.о. и по т.д. № 507/2015г. на 1 т.о. на ВКС. Посочва се, че е налице и „нарушение на критерия по чл.280,ал.2 ГПК, съгласно решенията на ВКС: № 331 по гр.д.№ 1469/20210 на 1 г.о (коректният номер би следвало да е решение № 331 от 04.07.2011г по гр.д. № 1649/2010г. на 4 г.о., по което касационно обжалване е допуснато по въпроса за задължението на съда за издирване на приложимия материален закон и за формиране на правни изводи по съществото на спора след преценка на всички относими доказателства по делото с оглед разпоредбата на чл.188, ал.1 ГПК/отм./.); по т.д. № 2366/13 на 2 т.о. (по правния въпрос за задълженията на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си по предмета на спора); по гр.д.№ 7364/13 на 3 г.о. (по въпросите по приложението на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, на чл.269 ГПК, на чл.146 ГПК), т.д.№ 2476/14 на 1 т.о. (за допустимостта на свидетелските показания при наличие на поправки в частен свидетелстващ документ), по т.д.№ 1874/13 на 1 т.о.(за необходимостта от съвкупна преценка на доказателствата); т.д. № 1512/17 на 1 т.о. (по идентичен с предходното дело процесуалноправен въпрос). Като основание за допускане на обжалването, с оглед намаления от въззивната инстанция размер на обезщетението, се посочва практика на ВКС по т.д.№ 1070/2014г. на 2 т.о. (с което обезщетението за морални вреди е завишено по съображения, че всеки един от делинкветните носи отговорност пред увредения за пълно обезщетяване на вредите) и по т.д. № 2859/2013г. на 1 т.о. (с което обезщетението за неимуществени вреди е завишено предвид дадения отговор на правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато - при съпричиняване по чл.53 ЗЗД на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по застраховка „Гражданската отговорност”, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите до размера на застрахователната сума, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент ). В писмен отговор ответникът ЗД”Бул Инс”АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. Постъпил е и отговор на касационната жалба от третото лице помагач, привлечено от ответника, Г. Д. В.. Постъпила е и насрещна касационна жалба от третото лице помагач Г. Д. В., с която се оспорва ищецът да е претърпял каквито и да е било болки и страдания от процесното ПТП, поради което искът е неоснователен. В условията на евентуалност поддържа, че определеният от САС размер на обезщетението е прекомерно завишен предвид вида на увреждането - лека телесна повреда, тридневен престой в болница, отсъствие на промяна в начина на живот на ищеца след инцидент Счита и, че размерът на съпричиняването на вредоносния резултат следва да е над 50%, а именно - 90%. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК третото лице помагач поставя въпроси за задължението на въззивната инстанция да отговори на оплакванията в жалбата; за обстоятелствата, които следва да прецени при определяне на размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди; за задължението да обоснове собствени фактически и правни изводи; по отношение кредитирането на заключение на вещо лице като изразява съмнение относно причинната връзка на уврежданията, констатирани от специалиста УНГ с пътното произшествие; за значението на релевантните обстоятелства спрямо конкретните по делото факти при присъждане на обезщетение; за задължението да бъдат посочени фактите, които инстанцията приема за установени и доказателствата, които цени; дали съдът следва да съобрази съдебната практика по други сходни случаи; за съпоставката на действията на увредения и делинквента при определяне на механизма на ПТП при предпоставката на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК са поставени въпроси дали съдът следва да вземе предвид всички доказателства във взаимосвързаност и да обоснове решението си; за начина на ценене на доказателствата - заключение на вещи лица и свидетелски показания; за началния момент на дължимост на законна лихва при неизпълнение на условията за представяне на банкова сметка; за доказателствената тежест за установяване на застрахователно правоотношение; за начина на ценене на доказателствата и възможността да бъдат ценени единствено тези, които са резултат на непосредствени възприятия. Твърди се, че въззивното решение е и очевидно неправилно. Този касатор счита, че при посочена в доброволната претенция сума за обезщетяване от 50 000лв., ищецът „няма правен интерес от предявяване на иск за сума над 50 000лв.”. Според страната не е доказан фактическият състав на непозволеното увреждане, не е доказано и наличието на застрахователно правоотношение; въззивният съд не е посочил значението на конкретно установените факти и обстоятелства при мотивиране на извода си за размера на обезщетението и неправилно е определил като справедлив размер сумата 20 000лв. Съставът на САС неправилно не е взел предвид оплакванията относно началния момент на дължимост на лихвата при непосочване от ищеца на банкова сметка, по която да бъде присъдено обезщетението. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото не е имало спор, че с одобрено от съда споразумение от 17.01.2018г. по НОХД №66/2018 г. на РС Враца, Г. В. е признат за виновен в това, че на 26.09.2017г., около 12:30ч. на път II-15 в посока на движение [населено място] - [населено място], без да има необходимата правоспособност за водач на МПС, при управление на собствения си лек автомобил, марка „Опел“, модел „Корса“, нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 150 ЗДвП; като неправоспособен водач и в нарушение на чл.20, ал.1, чл.21, ал.1 - поради неосъществен контрол върху превозното средство и с превишена скорост реализирал ПТП с лек автомобил „Ситроен“, в резултат на което е причинил средна телесна повреда на Ю. В.. По делото не е представен обвинителният акт, но видно от приложеното досъдебно производство, то е било образувано по повод на процесното пътно произшествие, настъпило между управлявания от Г. В. лек автомобил „Опел Корса” и л.а. „Ситроен”, управляван от К. К.; при пътното произшествие, констатирани като леки, телесни повреди са получили водачите В. и К., както и пътуващия на предната седалка М. С., а на пътника, пътуващ отпред в л.а. „Ситроен” Ю. И. В., е причинена средна телесна повреда, с оглед на което досъдебното производство е приключило с мнение за предаване на съд на В. за причинената от него на В. средна телесна повреда. Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на трите страни по спора. Ищецът е обжалвал отхвърлянето на иска от първоинстанционния съд за разликата над 40 000лв. (при формиран от първата инстанция извод за отсъствие на съпричиняване от М. С.) за разликата до предявения размер от 120 000лв. (съгласно допуснато по молба от 09.04.2019г. увеличение на иска от първоначалния размер от 50 000лв. на 120 000лв.). Ответникът е обжалвал решението за уважаването на иска за сумата над 5 000лв. по съображения за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Жалба е подадена и от третото лице помагач Г. В., с искане за отмяна на решението за уважаване на иска и отхвърлянето му като неоснователен и недоказан или намаляване на размера на обезщетението. Оспорвани са и както правилното приложение на принципа на справедливост при определянето му, така и изводите на СГС за отсъствие на основанията за приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, въведени в предмета на спора чрез възраженията на застрахователното дружество и на третото лице помагач за неизползване от пострадалия като пътник в лекия автомобил, управляван от В., предпазен колан и пътуването му с водач, за който знае, че няма правоспособност. С оглед на заявените в жалбата опаквания, предметът на въззивния контрол е очертан по отношение на размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди и наличието или не на принос от страна на пострадалия за настъпване на вредите и неговото стойностно изражение спрямо този на прекия причинител на увреждането. За да обоснове изводите си, съставът на САС е обсъдил, че пред първоинстанционният съд са установени елементите на фактическия състав на чл. 432, ал.1 от КЗ, не е спорен и механизмът на произшествието - при управление на л.а. в „Опел Корса” на път ІІ-15 в посока на движения [населено място]-град В. без да има правоспособност, при движение със скорост 106.90 км./ч. (при разрешена максимална 60 км.ч.) при ляв завой и загуба на контрол над автомобила, водачът Г. В. навлязъл в лентата за насрещно движение, където е настъпил удар с движещият се в своята лента л.а. „Ситроен“. Обсъдена е изслушаната пред първоинстанционния съд комплексна съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещи лица неврохирург и офталмолог, въз основа на която САС е приел за установено, че след произшествието пострадалият е постъпил в болница в [населено място], направени са му изследвания, не са извършвани интервенции, изписан е след 3 дни като клинично здрав; че като пряка последица от произшествието ищецът е получил черепно-мозъчна травма, преценена при проведеното болнично лечение като мозъчно сътресение с контузия на главата, начален общомозъчен едем /оток/, 2 охлузвания на лицето, болка в областта на шията и дясната раменна става и болка в десен глезен. Не е установено в резултат на черепно-мозъчната травма да има остатъчни явления и последици, няма пълна загуба на съзнанието, нито временна опасност за живота на пострадалия, имало е временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Пострадалият е получил оток на очните дъна, в резултат на което централното зрение временно се е понижило, 10 дни след травмата се е ориентирал добре по зрителната таблица, не се установява последващо влошаване зрението на ищеца, няма данни състоянието на очите да е проследявано, няма представени очни прегледи. Въз основа на тези констатации съдът е приел, че пострадалият не е претърпял (краткотрайно или дълготрайно) увреждане на очите, което да е продължило след възстановителния период от около 10 дни и да е налагало лечение. Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза, изготвена от специалист по УНГ д-р А., е прието за установено състояние след травматично увреждане на лява тъпанчева мембрана, тимпаносклероза на лявото ухо и неврит на слуховите нерви, в резултат на които е налице слухова загуба от 38,8%. При това увреждане ищецът не може да чува основно високи честоти, може да чува, но не може да разбира някои определени думи и срички, които са с високо-честотна характеристика. На едното ухо слуховата загуба е 35 децибела, на другото - 45 децибела. Към момента ищецът е на границата за поставяне на слухова протеза, състоянието му подлежи на проследяване, а в бъдеще няма да може да упражнява професии, свързани с вибрации и шум, т.е. всички производства, в които има над 85 децибела шум в работната среда, ще му бъдат противопоказни. Последиците са трайни, не се очаква възстановяване от тях и са в причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП. В съдебно заседание вещото лице е потвърдило констатацията си за причинна връзка между травмата и уврежданията на слуха, както и дефинитивните промени, които, при загуба над 40% ще доведат до слухопротезиране; загубата при ищеца е на границата за такова протезиране, но вещото лице препоръчва да се изчака, т.к. употребата на слухов апарат води до атрофия на нерва. Обсъдени са и свидетелските показания на бащата на ищеца, според които след произшествието М. първоначално не е могъл да познае баща си, виждал размазано, очите го болели, но е воден само един път на очен лекар и не използва очила; отслабнал слухът му, няколко пъти е посещавал офталмолог, станал раздразнителен, спрял да излиза с приятели. Показанията на свидетеля, че след произшествието детето е намалило успеха си в училище - започнал да получава ниски оценки, не са кредитирани след преценка на писмените доказателства от училището, където ищецът се обучава, съгласно които успехът на пострадалия не е променен - оценките и отзивите относно дисциплината му, преди и след произшествието, нямат съществени разлики. При определяне размера на обезщетението, въззивната инстанция, основавайки се на указанията в Постановление № 4/23.12.1968г. на Пленума на ВС и на съдебната практика на ВКС, е приела, че в настоящия случай с оглед на събраните и обсъдени доказателства, първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен всички обстоятелства, който са от значение при определяне обезщетението за причинените неимуществени вреди: 1/при претърпяната черепно-мозъчна травма не са установени остатъчни явления и последици, обективно отсъства пълна загуба на съзнанието, не е имало и временна опасност за живота на пострадалия, а единствено временно разстройство на здравето, неопасно за живота; 2/пострадалият не е претърпял краткотрайно или дълготрайно увреждане на очите, което да е продължило след периода на възстановяване /около 10 дни/ и да е налагало лечение, получил е оток на очните дъна, в резултат на което централното зрение временно се е понижило, а 10 дни след травмата се е ориентирал добре по зрителната таблица и не се установява последващо влошаване зрението на ищеца; няма данни състоянието на очите да е проследявано, няма представени очни прегледи; 3/налице е състояние след травматично увреждане на лява тъпанчева мембрана, тимпаносклероза на лявото ухо и неврит на слуховите нерви, в резултат на които е налице слухова загуба от 38,8% с очертаните от експертизата дефицити на слуха и невъзможността да упражнява професии, свързани с вибрации и шум, като тези последиците са трайни, не се очаква възстановяване от тях. Основавайки се на тези констатации, посочвайки като релевантни и продължителността на периода през който ищецът е търпял болки и страдания, възрастта му, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП - септември 2017г., лимитите на отговорност, както и съдебната практика, въззивната инстанция е счела, че сумата от 20 000 лева адекватно ще обезщети причинените неимуществени вреди. При произнасяне по пренесения във въззивното производство спорен въпрос относно наличието на принос за настъпване на вредите (излагайки съображенията, че приносът по смисъла на чл.51,ал.2 ЗЗД е обективен - независимо дали пострадалия е действал или бездействал виновно и такъв е налице ако увреденият е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване; че релевантен за съпричиняването е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат; че в този смисъл не всяко поведение на пострадалия, дори и такова, което не съответства на предписано в закона, може да бъде определено като съпричиняване на вреда по смисъла на закона, а само това поведение на пострадал, което се явява пряка и непосредствена причина за произлезли вреди би могло да обуслови извод за прилагане на разпоредбата за съпричиняването), съставът на САС е акцентирал на безспорно установения по делото факт, че към момента на настъпване на произшествието делинквентът е бил неправоспособен водач. Въз основа на показанията на разпитания свидетел - М. Д., съученик на Г. В., е прието за установено, че ищецът (който е три години по-малък от свидетеля и от делинквента) и Г. се познавали преди инцидента, били доста близки приятели, учили са в едно училище и често са излизали заедно, непрекъснато се търсели и това било от години. М. знаел в кой клас и на колко години е Г., че кара шофьорски курсове и че няма книжка. М. и всички съученици знаели, че В. няма книжка, защото няколко пъти му проверявали резултатите от писмения изпит и знаели, че няма точките. Многократно свидетелят, делинквента и пострадалия разговаряли и били наясно, че Г. няма книжка и не би трябвало да шофира, а ищецът споделял, че „не му пука, че му е все тази”, а пък Г. гледал да не кара автомобил, ако не било крайно необходимо. Въз основа на този показания, съставът на апелативния съд е приел, че пострадалият е знаел, че приема да пътува в автомобил, управляван от неправоспособен водач с ясното съзнание за този факт, поради което сам се е поставил в риск и е допринесъл съществено за настъпване на вредоносния резултат в степен на 50 %. В резултат на този извод, определеното като справедливо обезщетение от 20 000лв. е намалено на 10 000лв. като е отречен принос по смисъла на чл.51,ал.2 ЗЗД поради непоставен от пътника обезопасителен колан. Съставът на ВКС намира, че макар и непрецизно посочен в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК (посредством позоваването на ППВС № 4/1968г. и посочените решения по чл.290 ГПК по приложението на чл.52 ЗЗД), касаторът въвежда като основание за допускане на касационното обжалване въпросът за преценката на съда при определяне на справедлив по смисъла на чл.52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди. Следва касационното обжалване да бъде допуснато по този въпрос при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, обоснована от касатора чрез позоваване на ППВС №4/1968г. и решенията по т.д. № 543/2014г., по т.д.№ 507/2015г. и Решение № 93 от 23.06.2011г. на Второ т.о. на ВКС, постановено по т.д.№ 566/2010г. (което касаторът неправилно цитира като постановено по гр.д.№ 43/2010г. на Второ т.о.). Не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по въпроса за приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД. По касационния довод за неправилно прието съпричиняване на вредата от пострадалия, (чийто принос е винаги обективен, независещ от възможността, с оглед степента на зрялост, да бъде осъществена обективна преценка на факти и обстоятелства, обективно допринасящи за настъпването на произшествието или за собственото увреждане) правен въпрос в изложението към касационната жалба на ищеца не е поставен. При несъгласието си с определената с обжалваното решение степен на съпричиняване, страната не държи сметка за установените от свидетеля факти, че М. е знаел за липсата на правоспособност за управление на МПС на В., споделяйки, че „не му пука, че му е все тази”. Отсъства и основание за преценка въззивното решение да е очевидно неправилно, като доводът на ищеца за наличие на тази квалифицирана проявна форма на неправилност не е обоснован с никакви съображения. По насрещната касационна жалба на третото лице помагач Г. В.: Осъществена е предпоставката по чл.287,ал.4 ГПК за разглеждането й, но съставът на ВКС счита, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване. Тези предпоставки са същите, както и при депозиране на (не като насрещна) касационна жалба, с очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г на ОСГТК на ВКС критерии и изисквания, на които насрещната касационна жалба не отговаря: Въпросите относно задължението на въззивната инстанция да отговори на оплакванията в жалбата, за задължението й да обоснове собствени фактически и правни изводи, за задълженията по отношение кредитирането на заключение на вещо лице, да бъдат посочени фактите, които инстанцията приема за установени и да мотивира решението си, за доказателствата, които кредитира и за начина на оценката им (част от които са възпроизведени като общо основание и при посочената допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК), са по правилността на решението, чиято преценка е извън настоящата фаза на производството пред Върховния касационен съд. Следва да се посочи, че доводът на този касатор за недопустимост (предвид задължението на ВКС по чл.280,ал.2, предл.второ ГПК) искът за бъде предявен в размер, надвишаващ заявената пред застрахователя за доброволно уреждане претенция, е несъмнено неоснователен. Така както застрахователят в исковото производство може да се позовава на правоизключващи и правонамаляващи възражения, които не е заявил в производството по доброволно уреждане на претенцията на увредения, така и последният при предявяване на прекия иск, не е ограничен от размера на претенцията си, заявена при извънсъдебното уреждане на щетата. Съображенията си по отношение констатациите на експертизата, изготвена от специалист УНГ и правните изводи въз основа на тях, настоящата инстанция ще изложи при преценката си, дължима във втората фаза от касационното обжалване. Я. и конкретен правен въпрос по приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД също не е формулиран в изложението към насрещната касационна жалба на В.. Ако се счете, че такъв би могъл да бъде въпросът, посочен под № 8, то по отношение на него не е налице въведената допълнителна предпоставка. В решението, на което касаторът се позовава по т.д.№ 3871/2013г. на Първо т.о. на ВКС, е даден отговор относно съпоставката на поведението на делинквент/увреден за допринасяне за настъпването на произшествието, а релевантният за настоящия спор въпрос е дали ищецът е с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, за увеличаване на размера на вредите си, дали поведението му е рисково. Предприетото пътуване на ищеца в управлявания от неправоспособен водач лек автомобил няма никакво отношение и значение за настъпването на пътното произшествие - то е причинено по вина изцяло на водача, чието противоправно поведение е установено с влязлото в сила споразумение, чиито правни последици са закрепени в разпоредбата на чл.300 ГПК. Възражение за отсъствие на валидно застрахователно правоотношение не е въведено в отговора на исковата молба на ответника, не е наведено и от третото лице помагач. В първоинстанционното производство наличието на валидно застрахователно покритие със ответното застрахователно дружество по отношение на гражданската отговорност - ЗЗГО на водача към процесния момент, е било безспорен факт. Довод за непосочване на банкова сметка с последиците по чл.380,ал.3 КЗ не е заявен в първоинстанционното производство, поради което и това възражение, аналогично на предходното, е преклудирано. Възражението по чл.380,ал.3 КЗ е направено едва след даване ход на устните състезания, в писмените бележки на В. и не е обсъждано от съдилищата. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по въпросите на касатора-трето лице помагач по приложението на чл.52 ЗЗД, тъй като отсъства основание за преценка въззивното решение по този въпрос да е постановено в отклонение от практиката на ВКС, на която тази страна се позовава. В хода на исковото производство са установени факти, които опровергават тезата на третото лице-помагач, че единственото увреждане на ищеца в пряка причинна връзка с процесното ПТП е лека телесна повреда, изразяваща се във временна загуба на съзнание. Не е налице и очевидна неправилност с оглед изложените от касатора, подал насрещна касационна жалба, съображения. Доводите, с които се обосновава квалифицираната форма на неправилност са идентични на съображенията, въз основа на които са очертани касационните основания по чл.281,т.3 ГПК, а двата процесуални института не са тъждествени. Обосноваването на това основание е задължение на касатора. Касаторът-ищец е освободен от заплащане на държавна такса. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.