Определение № 346 от 02.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1314/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. П. Д. от [населено място] срещу решение № 350 от 08.04.2021 г. по в. гр. д. № 296/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Софийски градски съд, I ГО, 18 състав решение № 4966 от 13.08.2020 г. по гр. д. № 252/2019 г., предявеният от касатора срещу ЗД „Бул Инс” АД, [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата от 50 000 лв. до присъдения от първата инстанция размер от 64 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че в атакуваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изложени са подробни оплаквания срещу извода за еднакъв принос на пострадалия с този на делинквента, причинил процесното произшествие. Според касатора, въззивният съд не е съобразил конкретните обективно съществуващи факти, които е интерпретирал едностранчиво и частично; не е изложил обосновани и логични мотиви защо приема, че съпричиняването е в размер на 50%; неправилно е преценил един много важен фактор, а именно – че съгласно заключенията на вещите лица водачът на автомобила е имал възможност да възприеме движещия се насреща мотоциклетист и съответно да не предприема неправомерно навлизане в насрещното платно. Като значим за конкретното дело и обосноваващ допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпроса „Следва ли съдът, приемайки съпричиняване на вредоносния резултат, да мотивира съответната съпричинителна квота, съразмерно на конкретния принос на пострадалия и делинквента“. По отношение на същия е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на: решение № 79 от 06.07.2016 г. по т. д. № 1787/2015 г. на II т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на I т. о. и решение № 34 от 15.07.2019 г. по т. д. № 1562/2018 г. на I т. о. Ответникът – ЗД „Бул Инс” АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 14.06.2021 г. Срещу въззивното решение е подадена и частна касационна жалба от Х. П. Д. в частта, с която е оставена без уважение депозираната от него частна жалба срещу определение от 12.10.2020 г. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Поддържа се, че същото е неправилно, тъй като въззивният съд не е отчел липсата на депозиран списък по чл. 80 ГПК, както и факта, че молбата, с която е поискано присъждане на разноски и приложенията към нея, не са били докладвани и не са приети по делото. Според касатора, това е препятствало възможността му да направи възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение, а също и за недоказване на реалното му заплащане. Като обосноваващи допускането на касационно обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Допустима ли е молба за изменение на решението в частта за разноските, когато страната не е представила списък с разноските по чл. 80 ГПК; 2. Може ли съдът, без надлежно подписано и подпечатано от банка платежно нареждане, да приеме, че уговореният между адвокатски хонорар е заплатен по банков път; 3. Следва ли съдът изрично да докладва и да приеме молба и приложените с нея документи, като в противен случай води ли до ограничаване на правата на насрещната страна“. Частният касатор твърди, че първите два въпроса са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС – съответно т. 2 и т. 1 от Тълкувателно решене № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а за последния въпрос – че съдът се е произнесъл по него очевидно неправилно. Ответникът – ЗД „Бул Инс” АД, [населено място] – не заявява становище по частната касационна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: По касационната жалба: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е съобразил факта, че първоинстанционното решение е влязло в сила за сумата 10 000 лв., за която е бил уважен предявеният от Х. П. Д. от [населено място] срещу ЗД „Бул Инс” АД, [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, с оглед на което за доказани е счел всички елементи от фактическия състав на тази разпоредба – материалноправна легитимация на застрахователното дружество, основана на валидно застрахователно правоотношение, при действието на което е настъпило застрахователното събитие; противоправно и виновно поведение на застрахования водач; причинна връзка между деянието и настъпилите увреждания на ищеца. Като спорни въззивната инстанция е посочила единствено въпросите за размера на обезщетението за неимуществени вреди и за наличието на съпричиняване, като и по двата въпроса не е споделила изводите на първостепенния съд. По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият състав е приел, че: с оглед претърпените физически увреждания – множество счупвания и контузии; изпадането на ищеца в състояние, временно опасно за живота; претърпените три операции и предстоящата такава за изваждане на импланти; дългия възстановителен период (близо година); продължителния период на интензивни болки (първоначално 3-4 месеца и след всяка операция), първоначалната нужда от помощ в ежедневието, установена от медицинската експертиза и от свидетеля; изцяло променения начин на живот на ищеца; невъзможността да кара мотор, да упражнява професията си, да води активен живот; непълното му възстановяване и до този момент, справедливото паричното обезщетение възлиза на сума от 100 000 лв., а не на определената от първата инстанция сума 80 000 лв. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди е съобразен също моментът на настъпване на вредите и конкретните икономически условия в страната, намиращи израз в нивата на покритие по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. По отношение заявеното от застрахователя възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е счел за доказано само съпричиняване на вредите от страна на ищеца, изразяващо се в управление на мотоциклета с превишена скорост, но не и съпричиняване поради това, че е бил лишен от право да управлява МПС, доколкото наличието на такова право не би предотвратило инцидента при същото поведение на двамата водачи. Решаващият състав не е споделил обаче извода на първата инстанция за минимален принос на пострадалия в размер на 20%. При безспорния факт, че водачът на автомобила е предприел маневра ляв завой на място забранено за това, а мотоциклетистът (ищецът) се е движил със скорост 70 км/ч, при разрешена такава 30 км/ч. поради наличие на повдигната пешеходна пътека, и като е взел предвид категоричното заключение на автотехническата експертиза, че при движение с допустимата от закона скорост мотоциклетистът е можел да предотврати удара с аварийно спиране, съдът е преценил, че вината на ищеца за настъпването на произшествието е равна на тази на водача на лекия автомобил, тъй като съобразяването с правилата за движение по пътищата от всеки един от двамата водачи би довело до възможност за избягване на процесния инцидент в равен обем. Изразил е становището, че карането с превишена скорост е нарушение на също толкова сериозни правила за движение, колкото и нарушението на водача на лекия автомобил. С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Единственият поставен от касатора въпрос, процесуалноправен по своя характер, не може да бъде преценен като обуславящ за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът касае задължението на съда да мотивира извода си относно приетия обем на съпричиняване на вредоносния резултат. В случая обаче това задължение е изпълнено, тъй като съдебният състав е изложил конкретни съображения защо счита, че двамата водачи са допринесли в еднаква степен за настъпване на произшествието. Поради това, не може да се счете, че е налице противоречие с посочената от касатора практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Що се отнася до правилността на направения извод за размера на съпричиняването, проверката на същата е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му, както е посочено в цитирания по-горе тълкувателен акт. По частната касационна жалба: За да остави без уважение депозираната от Х. П. Д. частна жалба срещу определение от 12.10.2020 г. за изменение на постановеното първоинстанционно решение № 4966 от 13.08.2020 г. по гр. д. № 252/2019 г. на Софийски градски съд в частта за разноските, въззивният съд е счел за неоснователно оплакването за липса на представен списък по чл. 80 ГПК от застрахователя, инициирал производството по чл. 248 ГПК. Посочил е, че такъв списък е представен по делото и е обективиран в молба от 27.08.2019 г. Съдебният състав е преценил като ирелевантно недокладването на молбата със списъка, доколкото същата е била налична по делото и страните са имали възможност да се запознаят с нея много преди края на съдебното дирене. Настоящият състав намира, че частната касационна жалба не следва да бъде допусната до разглеждане. По отношение на поставения в изложението втори въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд изобщо не е обсъждал дали представеното от ответника платежно нареждане представлява надлежен банков документ, удостоверяващ заплащане на отразената в него сума. Още повече, че такова оплакване не е било релевирано в самата частна жалба. Ето защо, този въпрос няма характер на обуславящ за изхода на делото във връзка с частната жалба и не подлежи на обсъждане наличието на заявеното за него основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Независимо, че останалите два въпроса отговарят на изискването да са значими за решаването на спора за разноските, те също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като не са доказани поддържаните за тях основания по чл. 280 ГПК. По отношение на въпрос № 1 не е налице твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика. Точно обратно, именно в съответствие с разясненията в т. 2 от Тълкувателно решене № 6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС решаващият състав е преценил, че подадената от ответния застраховател молба по чл. 248 ГПК е допустима, тъй като по делото е представен списък по чл. 80 ГПК, който е обективиран в депозираната молба от 27.08.2019 г. Що се отнася до това, дали съдът следва изрично да докладва молбата и да приеме приложените към нея документи, в каквато насока е третият въпрос, не може да се счете, че произнасянето по същия е очевидно неправилно. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърдението на частния касатор, че „очевидно неправилно“ съдът е приел, че ищецът е имал възможността да се запознае с молбата от 27.08.2019 г.“, представлява оплакване за необоснованост на конкретен правен извод, което обаче не покрива изведените в практиката критерии за „очевидна неправилност“. С оглед изложеното, касационното обжалване на въззивното решение и в двете му атакувани части не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, предвид липсата на направено от ответника по касация искане за присъждане на разноски, не се обсъжда въпроса за дължимостта на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК