Определение № 4674 от 01.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3091/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Делото е образувано по частна касационна жалба на А. Г. Г., [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. И. Д., срещу определение №4493 от 25.02.202 6г. по ч. гр. д. №6118/2025г. по описа на Софийския градски съд, с което е била оставена без уважение частната му жалба против определение №133 от 01.01.2025г. на СРС, 82 с-в, по гр.д.№ 16752/2024г., с което е прекратено производството, образувано по искова молба на А. Г. Г. срещу Национална агенция за приходите и Ф. Ч.. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Към жалбата е приложено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което се излагат основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Ответните страни по частната жалба- Национална агенция за приходите и Ф. Ч., не са взели становище по нея. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., като взе предвид данните по делото, намира следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от лице, което има правен интерес да обжалва, и срещу подлежащо на обжалване определение. С обжалваното определение СГС е приел, че производството пред СРС е образувано по искова молба на А. Г. Г. срещу Национална агенция за приходите и Ф. Ч., с която е предявен иск с правно основание чл. 269 ДОПК във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо ответниците, че ищецът е собственик на сумата в размер на 6000 лв., внесена от него на 06.11.2023г. по ДП № 114/2023 г. на ТД Митница Б. по взетата спрямо ответника Ф. Ч. /привлечен като обвиняем за престъпление по чл.242, б. „д“ НК/ мярка за неотклонение „гаранция в пари“. С определение от 21.12.2023 г. по НОХД № 772/2023 г. на Окръжен съд-Хасконо съдът е одобрил постигнатото споразумение и е наложил на Ф. Ч. наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години и глоба в размер на 10 000 лв., като на основание чл.66, ал.1 НК изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ е отложено за изпитателен срок от 3 години. С определение № 447/27.11.2023г. по н.д. № 733/2023 г. на ОС-Хасково е била допусната мярка за обезпечаване на наказание „глоба“ по ДП № 114/2023 г. по описа на ТД Митница Б., като е наложен запор върху внесената в полза на обвиняемия Ф. Ч. парична сума в размер на 6000 лв. по взетата спрямо него мярка за неотклонение „гаранция в пари“. Със запорно съобщение с изх.№ С240022-119-0002216/20.02.2024г. по изп.д.№[ЕИК]/2018г. на ТД на НАП- София, образувано срещу Ф. Ч., върху паричната сума е наложен запор. С решение № ПИ-80/13.03.2024г. директорът на ТД на НАП-София е оставил без уважение подадената от ищеца жалба срещу налагане на запор върху паричната сума със запорното съобщение. С обжалваното определение, вкл. препращайки по реда на чл.272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.269 от ДОПК е недопустим поради липса на извършени действия по принудително изпълнение, доколкото са били предприети само действия във връзка с наложени обезпечителни мерки по реда на глава 24 от ДОПК. Съдът е изложил и съображения, че положителният установителен иск по чл.269 ДОПК е предоставен за защита само на третото лице, чието право върху вещ, вещно право или вземане срещу трето лице, а не срещу длъжника, е засегнато от принудителното изпълнение на публичния изпълнител, а в случая твърденията на ищеца били, че той има качеството на титуляр на вземане от длъжника по изпълнението. При това положение според съда ищецът разполага с друг способ на защита и няма правен интерес от предявяване иск по чл.269 ДОПК, с който се цели да се установи със сила на пресъдено нещо по отношение на взискателя и длъжника, че имуществото, върху което е насочено изпълнението, не принадлежи на длъжника, а на трето лице, и по този начин да се отрече възможността за продължаване на принудителното изпълнение срещу него. Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 от ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК касационното обжалване пред Върховния касационен съд е допустимо само по отношение на съдебни актове, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът иска допускане на касационно обжалване на определението на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, както и препращането към мотивите на първоинстанционното определение на основание чл. 272 ГIIК освобождава ли въззивния съд от задължението да обсъди всички доказателства, възраженията на страните и да постанови свои мотиви, като изложи в определението си фактическите и правните изводи по същество на спора, посочвайки въз основа на кои точно доказателства намира едни факти за установени, a други - за недоказани? Иска се допускане на касационно обжалване на определението и на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като се твърди, че с определението въззивният съд се произнесъл по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. При внасяне на парична гаранция по наказателно производство по сметка на разследващия орган от лице, различно от обвиняемия, чие е вземането по гаранцията след приключване на наказателното производство- на обвиняемия или на третото лице- неин вносител? 2. Налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл. 269 от ДОПК от лице, върху чието парично вземане от трето лице е наложена обезпечителна мярка „запор" за чужди задължения и вземането подлежи на принудително изпълнение от публичния изпълнител? 3. Какъв е процесуалният ред за защита на трето лице, което е внесло гаранция в пари в полза на обвиняем по досъдебно производство, а върху гаранцията има наложена обезпечителна мярка от публичен изпълнител и е налице възможност за пристъпване към принудително изпълнение върху паричната гаранция за задължения на обвиняемия? Иска се допускане на касационно обжалване на определението и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. Според настоящия състав на съда са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението, тъй като със същото съдът се е произнесъл в противоречие със съдебната практика /мотивите по т.1 на Тълкувателно решение №2/2013 от 26.06.2015г. по тълкувателно дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС; Определение №693 от 16.02.2024г. на ВКС по ч. гр. д. №162/2024г., 3-то г.о./ по поставения в изложението въпрос, уточнен от настоящия състав на съда, а именно- за допустимостта на предявения от трето лице за изпълнителното производство иск по чл.269 от ДОПК при налагане по същото на обезпечителна мярка „запор“ върху вземане, което то твърди, че има от друго лице. По така поставения въпрос настоящият състав на съда намира следното: Разпоредбата на чл.269, ал.1 от ДОПК предвижда възможност за защита по исков ред на трето лице, чието право е засегнато от провежданото от публичния изпълнител принудително изпълнение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите по т.1 на Тълкувателно решение №2/2013 ог 26.06.2015г. по тълкувателно дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, принудителното изпълнение се насочва върху отделен имуществен обект с налагането на запор или възбрана върху този обект /дори когато са наложени в обезпечително производство/. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Определение №693 от 16.02.2024г. на ВКС по ч. гр. д. №162/2024г., 3-то г.о., доколкото с иска по чл.269 от ДОПК е създадена процесуална възможност за безсрочна защита на всяко трето лице, засегнато от принудителното изпълнение по ДОПК, независимо от това дали е проведена докрай процедурата по обжалване действията на публичния изпълнител по принудително събиране на публични вземания, или не, то последното всякога има правен интерес да установи по съдебен ред спрямо длъжника и взискателя правото си върху имуществото, което му се оспорва чрез провежданото от публичния изпълнител принудително изпълнение. С оглед посочените разрешения в съдебната практика, които се споделят от настоящия състав на съда, същият намира, че след като върху вземане, което трето за принудителното изпълнение лице твърди, че има от друго лице, е бил наложен запор по изпълнително производство, то за третото лице е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.269, ал.1 от ДОПК срещу взискателя и длъжника за защита на претендираното от него право. Предвид горното частната касационна жалба е основателна. Въззивният съд неправилно е приел, че предявеният иск с правно основание чл.269 от ДОПК е недопустим поради липса на извършени действия по принудително изпълнение. Доколкото върху вземането за връщане на предоставената гаранция в размер на 6000 лв., което ищецът А. Г. твърди, че има от Митница Б., е бил наложен запор както по реда на НПК като мярка за обезпечаване на наказанието „глоба“, наложено на друго лице- Ф. Ч., така и по образуваното срещу последния изпълнително производство, то несъмнено правото на ищеца да получи от третото задължено лице Митница Б. посочената сума е засегнато, тъй като с получаване на запорното съобщение на третото лице се забранява да извършва плащания на длъжника и то придобива качеството на пазач по отношение на дължимите суми /чл.507, ал.2 и 3 от ГПК; чл.206, ал.2 от ДОПК/. При това положение за ищеца е налице правен интерес от исковата защита по чл.269, ал.1 от ДОПК, независимо от това дали е обжалвал актовете и действията по налагане на запора. В случая обаче ищецът е предприел и действия по обжалване по административен ред на наложения му от публичния изпълнител запор, като жалбата му е била оставена без уважение, поради което и по силата на разпоредбата на чл.267, ал.1, т.4, изр.2 от ДОПК същият може да предяви иск в 30- дневен срок от получаване на преписа от решението. Неправилно съдът е приел предявения иск за недопустим и поради обстоятелството, че според твърденията му ищецът имал вземане от длъжника по изпълнението, а не от трето лице. Този фактически довод на съда е неверен, тъй като подобни твърдения не са били правени от ищеца, а от исковата молба е видно, че той счита, че внесената от него гаранция по воденото срещу ответника Ф. Ч. наказателно производство следва да му бъде върната от не от последния, а от държавния орган, по чиято сметка е била внесена. Предвид горното обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено, като делото се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Съдът следва да извърши отново проверка за редовност на исковата молба, като вземе предвид, че надлежен ответник по иска съгласно чл.269, ал.2 от ДОПК следва да бъде взискателят по изпълнителното производство. В случая, доколкото наложеното на ответника Ф. Ч. наказание „глоба“, което е предмет на принудително изпълнение, е платимо по сметка на бюджета на съдебната власт, то взискател по изпълнителното производство не е НАП, а друг държавен орган- Окръжен съд- Хасково, който следва да бъде надлежен ответник по иска. Следва да се отчете и наличието на противоречие между изложените от ищеца твърдения и формулирания от него петитум. Предвид изложените от ищеца твърдения същият има правен интерес да установи не правото си на собственост върху внесената от него като парична гаранция сума в размер на 6000 лв., а че е титуляр на вземането за връщането й, както и несъществуването на правото на взискателя да се удовлетвори от посочената сума за вземането си за наложената на ответника Ф. Ч. глоба. Предвид горното съдът следва да предприеме необходимите действия за отстраняване на посочените нередовности на исковата молба, като остави същата без движение и даде съответните указания на ищеца. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,