Определение № 2577 от 10.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1202/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба /неправилно наименувана частна касационна жалба/ на „Хоум Ту Ю България“ АД, [населено място] срещу определение № 748 от 21.03.2024 г. по ч. гр. д. № 2543/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател по чл. 248 ГПК за изменение на определение № 353 от 12.02.2024 г. по същото дело в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Твърди, че в производството по ч. гр. д. № 2543/2023 г. на Софийски апелативен съд е разгледана частната му жалба срещу разпореждане за връщане на въззивна жалба срещу решение по т. д. № 1237/2022 г. на Софийски градски съд, като на ответника по частната жалба са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4 500 лв., които значително надхвърлят минималния адвокатски хонорар по чл. 11 от Наредба № 1/2004 г. - 600 лв. с оглед разглеждането на частната жалба в открито съдебно заседание. Излага доводи, че предвид правната и фактическа сложност на производството по частната жалба присъденото на насрещната страна адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на частната жалба и явяване в открити съдебни заседания е прекомерно. Оспорва единствения аргумент на състава на апелативния съд за отхвърляне на искането му по чл. 248 ГПК, а именно липсата на своевременно направено от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Счита, че съдът е длъжен да извърши преценка дали претендираното от страната като разноски адвокатско възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото, както и на морала и без да е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Мотивира това си разбиране със задължителното за съдилищата решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът П. К. К. е депозирал отговор на частната жалба, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, прие следното: Частната жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Производството по ч. гр. д. № 2543/23 г. на Софийски апелативен съд е образувано по частна жалба на „Хоум Ту Ю България“ АД срещу разпореждане № 4625 от 4.07.2023 г. по т. д. № 1237/2022 г. на Софийски градски съд за връщане на въззивната жалба, подадена от дружеството срещу първоинстанционното решение, като просрочена. По делото са проведени три открити съдебни заседания за събиране на доказателство, допуснато по искане на частния жалбоподател. С определение № 353 от 12.02.2024 г. въззивният съд е потвърдил обжалваното разпореждане за връщане на въззивната жалба на „Хоум Ту Ю България“ АД срещу първоинстанционното решение и е присъдил на ответника П. К. К. разноски за адвокатско възнаграждение за производството в размер на 4 500 лв. „Хоум Ту Ю България“ АД е депозирало молба по чл. 248 ГПК, с която е поискало постановеното от Софийски апелативен съд определение да бъде изменено в частта за разноските, като присъдените на насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение се редуцират до сумата от 600 лв., съответстваща на минималния адвокатски хонорар по чл. 11 от Наредба № 1/2004 г. За да остави без уважение искането по чл. 248 ГПК на дружеството частен жалбоподател, съставът на въззивния съд е приел, че молбата с посоченото основание е допустима, но неоснователна, тъй като молителят е въвел възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК едва с искането си за изменение на акта на САС в частта за разноските. Посочил е, че по делото са проведени три открити съдебни заседания, като ответникът по частната жалба е представил списък на разноските и доказателства за извършването им в първото заседание, както и в последното заседание, в което на делото е даден ход по същество. В определението е подчертано, че частният жалбоподател не е бил представляван в проведените открити съдебни заседания пред апелативния съд и не е депозирал становище по искането на насрещната страна за присъждане на разноски, съответно не е направил възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение до даване ход по същество на производството. Правилна е преценката на въззивния съд, че в случая правото по чл. 78, ал. 5 ГПК е преклудирано, тъй като по делото са проведени три открити съдебни заседания, за които частният жалбоподател „Хоум Ту Ю България“ АД е бил редовно призован, ответникът по жалбата е направил искане за присъждане на разноски, като е представил списък на разноските и доказателства за извършването им в първото и последното открито съдебно заседание на въззивния съд, а възражението на дружеството по чл. 78, ал. 5 ГПК е направено едва с молбата по 248 ГПК. Както е посочено в определение № 36 от 26. 01. 2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5936/2014 г., I г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, цитирано и в обжалвания съдебен акт, искането за присъждане на разноски от едната страна и възражението за прекомерност на насрещната страна са логически материалноправно обвързани, а така поначало и процесуалноправно обвързани по време. Срокът в нормата на чл. 80 ГПК касае не само искането на страната за присъждане на разноски, а всички искания на страните във връзка със спора по разноските, който по същността си е материалноправен и свързан с предмета на делото. Когато страната, която се позовава на прекомерност, е имала възможност да се запознае и вземе отношение по искането на насрещната страна за разноски в рамките на производството, то тя не може да го изтъква като основание за изменение на присъдените разноски по реда на чл. 248 ГПК. Следователно, когато по делото е имало открити съдебни заседания и страната, която прави възражение за прекомерност, е била редовно призовавана за тях, тя следва да заяви искането си по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу направеното искане за разноски до приключване на устните състезания в съответната инстанция. След този момент възражението за прекомерност е преклудирано. За възражението за прекомерност сроковете, посочени в чл. 80 ГПК, не се прилагат само когато страната поради развитието на процеса не е могла да вземе участие в него - без открити заседания /например в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК / или без надлежно осъществена размяна на книжата. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че въззивният съд е дължал преценка дали договореното и заплатено от ответника адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция е съобразено с фактическата и правна сложност на делото независимо от липсата на своевременно въведено /направено до приключване на устните състезания пред въззивния съд/ възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК от частния жалбоподател. Действащият ГПК не предвижда правомощие на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК само страна може да сезира съда с искане за намаляване на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски, когато то е прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на делото. Поради това съставът на въззивния съд не е бил задължен да извърши служебна проверка доколко заплатеното от ответника по частната жалба адвокатско възнаграждение съответства на правната и фактическа сложност по делото и правилно е отхвърлил искането по чл. 248 ГПК на частния жалбоподател. Задължение на съда при разпределяне на отговорността за разноски да изследва доколко заплатеното от страните адвокатско възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото и без да е релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК не може да бъде изведено от практиката на СЕС, в какъвто смисъл са доводите на частния жалбоподател. Решение на СЕС по съединени дела С-427/16 и 428/16, на което се позовава жалбоподателят, и решение на СЕС по дело C-438/22, съдържат задължителни за съдилищата на основание чл. 633 ГПК разрешения във връзка с хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК, а именно на надлежно въведено в производството искане за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение поради прекомерност. С решението на СЕС по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Във формираната след постановяване на цитираното решение на СЕС практика на ВКС е прието, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК въз основа на искане за намаляване на адвокатския хонорар поради прекомерност съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение - определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на ВКС, II т. о., определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на ВКС, I т. о. и др. По изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Независимо от резултата по делото на ответника по частната жалба П. К. К. не следва да се присъждат разноски, тъй като производството по обжалване на определението по чл. 248 ГПК няма самостоятелен характер и определението не е от категорията съдебни актове по чл. 81 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение